Роже Борниш
Полицейска история (7)

6.

Когато затварям последната папка, навън се е свечерило. Повече от четири часа съм се ровил в миналото на Господин Емил и сега вече ми е ясно с кого ще си имам работа. Устата ми е пресъхнала от многото цигари, ставам и събирам камарата, папки. Тръгвам към вратата и виждам ръждивокафявия костюм на Идоан, който виси на гвоздея, забит от мен, защото въпреки настойчивите ми молби, Големият дом отказа да ни отпусне закачалка. Улисан в четене, дори не съм забелязал, че Идоан се е върнал от „Санта Мария“, нито че си е тръгнал. Представям си го в метрото как пуска крак с жокейските си ботуши на уморените си спътнички с размазан грим и разширени вени след дългия работен ден. Ядосан, почуквам на вратата на Дебелия, но и той е напуснал Държавна сигурност и вероятно препуска към „Дьо Марш“, барчето-дрогерия на Виктор Маршети на улица „Жи льо Кьор“.

На свой ред и аз си тръгвам. С ръце, пъхнати в джобовете на панталона си, известно време се мотая навън, колебаейки се дали да се прибера вкъщи, или да пийна нещо в „Каланк“ — барчето на улица „Кантен Бошар“. Накрая избирам барчето. Обичам „Каланк“. То е луксозно, разкошно, сумрачно и тихо място, един тузарски оазис, където всяка вечер се срещат и смесват кинозвезди, фабриканти, журналисти и висши служители. С една дума — каймакът.

За мен там е малко скъпичко, но от време на време ми се приисква да се отъркам о богаташите, да се докосна до тези красиви, приятно ухаещи жени във визонени палта. Чуждото благополучие ми повдига духа.

Освен това двамата съдържатели са добре разположени към мен. Те, разбира се, знаят, че съм ченге, но са ме приели като клиент. Аз се спотайвам в един — ъгъл на бара, играя с тях на зарове и разговаряме. Това ме отморява.

Те са корсиканци. И никак не си приличат. Единият е Тото, така го наричат редовните клиенти. Всъщност името му е Антоан Роси и е брат на Тино — чаровния певец с нежен глас. Тото крие плешивата си глава под кестенява перука, която понякога носи килната на една страна като каскет. Той е тлъстичко, набито, кротко и усмихнато момче, което пъргаво шета между масите.

Другият е висок, строен и як мъж. Около двайсет и осем годишен, колкото мен. Въпреки моите метър и седемдесет и пет, аз му стигам едва до ухото. Той има кестенява вълниста коса, сини очи, усмихва се рядко и някак жестоко. Жените, начело с Вивиан Романс и Жинет Льоклер, го изпиват с очи. Професионалният ми навик ме накара да се поразровя в полицейския архив и открих, че той има една-единствена присъда по време на Окупацията за кражба на коли, предназначени за Съпротивата. Оттогава нищо — нито кражба, нито глоба. Съдебното му досие е безукорно. Този почтен гражданин се нарича Франсоа Маркантони.

Когато през въпросната вечер влизам в „Каланк“, точно той ме посреща. Подава ми широката си жилеста, ръка и веднага ми предлага шампанско. Напълва ми чашата, замисля се за миг и налива една на себе си, после я вдига да се чукнем. Спокойните му очи ме наблюдават.

Франсоа премлясква и се обръща към мен:

— Е, всичко наред ли е, господин инспектор?

— Да — отвръщам аз. — Но щеше да е още по-наред, ако бях научил нещо за Бюисон!

Не мога да се въздържа. Иска ми се да говоря за Емил. Откакто прочетох досието му, мисля само за него. Опитвам се да се поставя на мястото му, да вляза в кожата му. Представям си как се крие някъде в Париж, как дебне и най-дребния знак за нещо подозрително. Да, някъде, но къде? Ако бях успял да поговоря за него с Идоан или дори с Дебелия, щях да се успокоя, но те си бяха тръгнали. Сигурен съм, че на Маркантони хич не му пука за грижите ми, освен печалбата и клиентелата, нищо друго не го вълнува. Но аз имам нужда да говоря за Господин Емил, дребния мъж с черните очи, който се е вмъкнал в живота ми.

— Бюисон ли? — пита Маркантони учудено. — Тоя пък кой е?

— Един престъпник, драги, и то от най-опасните. Един, дето стреля, без да му мигне окото. Тази сутрин е избягал.

— Аха — учтиво отвръща Марк Антони, — значи е на свобода?

— Да, но бих се учудил, ако седи мирно дълго време. Сигурно има нужда от пари.

Маркантони ми налива втора чаша за сметка на заведението.

— Мисля, че за да намериш някой, който се крие в Париж, трябва да изтъркаш няколко чифта подметки — подигравателно подхвърля той. — За щастие не сте сам.

Не, наистина не съм. И точно това ме безпокои. Вярно е, че съперниците ми не са по-облагодетелствани от мен — и те носят в джоба си старата снимка на Бюисон от 1937 г. в затворнически дрехи, с обръсната глава.

— Е, хайде, господин инспектор — казва Маркантони, — не унивайте, ще откриете вашия Бюисон. Сега мислете за друго, вижте тия хубави жени, съблазнителни са като куп мангизи.

Хвърлям разсеян поглед в салона, но тази вечер дори жените не са в състояние да ме отвлекат от грижите. Уреждам сметката, стискам ръката на господин Франсоа и излизам. В същия миг някъде в Париж един дребен мъж вкусва първата си вечер на свобода. И пак в този миг хората от Криминалната и Оперативната бригада претърсват целия град.

След по-малко от половин час съм си у дома, на Монмартр. Едва съм затворил вратата, когато чувам, както обикновено, гласа на Марлиз:

— Ти ли си?

— Аз съм.

Марлиз се появява намусена откъм кухнята, бършейки ръце в престилката си. Целува ме хладно и преди да си поема дъх, да си сваля сакото и да си обуя пантофите, ми съобщава с отпаднал глас:

— Печката пак започна.

Въздъхвам. Честно казано, до гуша ми е дошло от тази печка, която най-редовно се поврежда. Първо фурната, после главният нагревател, все нещо засича, затлачва се или дава отечка. Това вече не е никаква печка, а бракма, която аз разглобявам, сглобявам, кърпя с часове, под недоверчивия поглед на приятелката си. Би трябвало да я сменя, само че една кухненска печка струва 7000 франка, а средствата ни не позволяват подобни разходи. Получавам 11000 франка месечно, плюс, 2000 безотчетни, които Дебелия подписва неохотно. Наистина няма как да си позволим един малък Трианон със съвременни удобства. Този път е засякла фурната. Когато завъртвам ключа надясно, после наляво, тя изпуска някакъв хълцащ звук, подобен на предсмъртен хрип, и отново потъва в летаргия.

— Как искаш да приготвя вечеря? — заядливо изрича Марлиз, докато аз я разглобявам и на свой ред се омазвам, седнал на пода до кутията с инструмент ти, безпомощен пред старата машинария.

В продължение на цял час се посвещавам на тази хирургия със съмнителен изход, но тръбата остава безжизнена като запушена артерия. Накрая, обезсърчени от тежката повреда, ние мълчаливо вечеряме консерва тон, салата и сирене. Както винаги, след вечеря съдовете измивам аз. Обичам това занимание.

Марлиз се опитва да въведе някакъв порядък в апартамента ни. Сутрин й е невъзможно, защото хуква на работа още в осем. Аз мия чашите, приборите и разсъждавам на спокойствие. Ако арестувам Емил Бюисон, си казвам, това значи край на грижите ми. Незабавно ще ме направят главен инспектор. Това е първото преимущество. Второ преимущество — заплатата. Веднага минавам на 13 000 франка месечно и следователно безотчетните ми, колкото и да се мръщи Дебелия, се увеличават. Трето преимущество — ще купя на Марлиз нова печка, която ще я заслепи с металическите си апликации, за да ме остави на мира. Все пак, ако успея да заловя Емил Бюисон, трябва да престана да се държа като мухльо. Правя рекапитулация. Когато залових убийците на непознатата от Марли, кой пожъна лаврите? Шефът! Когато арестувах четиримата бандити, които бяха обрали приятелите на датския консул, когато хванах всички членове на бандата на Лудия Пиеро, когато открих бандитите, ограбили момичето Моано, кой получи повишение и награди? Пак шефът.

Измивам последната чаша и вземам решение: с Бюисон Дебелия няма да ме мине. Списъкът на инспекторите, предложени за повишение, скоро ще излезе. Ако заловя Емил, преди да са ги назначили, разбира се, при условие че колегите от Криминалната или Оперативната не го спипат преди мен, името ми ще влезе в него. Ще се постарая Дебелия да не научи веднага, за да не успее да повика журналистите в кабинета си и да се надува пред фотографите рамо до рамо с обществения враг номер 1.

Марлиз влиза в кухнята и паркира кошчето за отпадъци, което е изхвърлила в двора, след което започва да бърше съдовете, прозявайки се. Между две прозевки изстрелва:

— Виж какво, Роже, вече не смея да пипам тая фурна. Страх ме е, че някой ден ще гръмне в лицето ми. Не разбираш ли, че може да ме обезобрази!

Вече започва да ми досажда с нейната фурна. Като че ли това е най-важното. Опитвам се да я успокоя:

— Не се тревожи — казвам разсеяно, — просто избягвай да я включваш!

— О, да — отвръща тя кисело, — това не е трудно. Не се случва толкова често да готвя пиле или печено. Ако фурната издиша, то е от бездействие. Можем да я напълним с вода и да пуснем червени рибки, никой няма да забележи.

Упрекът й ме стряска, но замълчавам. Прекалено съм погълнат от Бюисон, а и съм много уморен, за да участвам в семеен скандал.

Помирително прегръщам Марлиз през раменете и я отвеждам в спалнята. Легнал до нея в тъмното, й разказвам за Бюисон и ползата, която можем да имаме от него. Говоря и се горещя. Описвам й бъдещата печка със сигнална лампичка, която ще й купя, уикенда в Туке, който ще платя от наградата. Говоря за стриди, морски бани, бяло вино, топъл пясък, омари, майонеза, разходки на лунна светлина. Затъвам до гуша в лирични отстъпления. Изживявам щастието, което ни очаква, и колкото повече говоря, толкова повече се отдавам на романтичното си увлечение. Аз съм ченге-поет, виждам се вече там, усещам топлината на слънцето по тялото си, морския вятър в косите си и питам Марлиз:

— Е, какво мислиш за това?

Пълно мълчание. Моята муза спи.

На другия ден сутринта научавам подробностите около бягството на Бюисон и Жирие в месарницата на ъгъла на улица „Льопик“. Както всяка сутрин, докато пазарувам, прочитам вестника на съседа си, облегнат на касата. Когато си дребна риба, всяка икономия е от полза.