Роже Борниш
Полицейска история (6)

5.

Бързият влак Тулуза-Париж току-що е напуснал гара Виерзон и се носи към Орлеан. В едно първокласно купе трима есесовци четат, пушейки, изтощени от юлската жега. От време на време те скришом поглеждат дребния мъж по риза, който спи, свит на кълбо до вратата.

Бюисон хърка. Той нарочно е избрал тези спътници. Знае, че те могат да му послужат за параван и присъствието им ще го избави от полицейските проверки. Той е напуснал Марсилия, където се е крил у приятели корсиканци, и след кратък престой в Тулуза, снабден с фалшиви документи, се прибира в Париж при съучастниците си от улица „Виктоар“ — Абел Данос, Жан-Батист Шав и Жан Рока-Сера, мъже от неговото тесто, за които човешкият живот няма никакво значение.

 

 

Някаква необичайна за него тъга изтръгва от гърдите му няколко въздишки. Той сънува приятеля си Куржибе, който го е напуснал след обира в Троа. Последната им среща е била бурна, Беглеца не си е мерил думите:

— С теб, Емил, рано или късно се стига до кръвопролитие. В Троа беше убит един. Е, аз изчезвам, преди да е станало късно. Нямам намерение да свърша при Вдовицата^[1]. Получих си пая, имам достатъчно пари, за да си уредя живота в Америка. Чао.

Преди Куржибе да се отдалечи, Бюисон изсъсква с поглед, пламнал от ярост и огорчение:

— Мило, никой никога не ми е държал такъв език и след теб никой няма да си го позволи. Ех, да ти пусна един куршум в главата.

Куржибе невъзмутимо отвръща:

— Щом е така, защо не го направиш, Емил?

— Защото ми беше приятел, обичах те като брат. Ти сам си избра пътя. Сега се махай. Тегля ти чертата, за мен си една пачавра! Боиш се да не си изцапаш ръцете с кръв ли?

— Виж ти! Да не би да се надяваш обществото и ченгетата да те пощадят, защото си дребен джебчия и на съвестта ти не тежат мъртъвци? Сънувал си, драги, и теб ще те подгонят, ще тръгнат по петите ти. Обществото иска кожата на плъховете, независимо дали хапят или не. Хайде, изчезвай, нещастен глупак!

Влакът намалява ход и резките последователни тласъци изтръгват Бюисон от мрачния му сън. Той става, примигва, протяга се, след това посяга към сакото си, поставено в мрежата, за да си извади гребена. Нервно го дръпва и то пада. Един патрон, после втори, трети — калибър 9 мм, неговите „хапчета Валда“, както ги нарича Бюисон, се посипват по седалките и се търкулват на пода. Бюисон тутакси реагира. Ако германците го обискират, ще намерят оръжието, което грижливо е скътал в пришития от него вътрешен джоб на панталона. И той не се колебае. Прозорецът на купето е свален. С рязко движение измъква маузера и го изхвърля навън, колкото може по-далеч в полето, което бързият влак прекосява с пълна пара.

За част от секундата тримата есесовци се вцепеняват от изненада, след това осъзнават станалото и скачат, крещейки думи, чието значение Бюисон много добре разбира. Единият дръпва внезапната спирачка, чува се скърцане и влакът спира.

Блъскан, руган и тикан, Бюисон е принуден да слезе от влака и да търси оръжието, което е изхвърлил. По коловоза се разиграва странна пантомима: германците търсят веществено доказателство, а Господин Емил, който е без белезници, моли бога на престъпниците да го открие, за да стреля в тълпата и да изчезне в близката горичка. Молбата му не се изпълнява. Два часа по-късно Бюисон е затворен в сградата на Гестапо в Ролсан.

Странно, макар че германците са много организирани и съвестни хора, следствието се провежда от Гестапо надве-натри. В деня на делото Бюисон се явява пред германските съдии под фалшивото име Метадийо и след кратко, скучно и тягостно заседание получава една година строг тъмничен затвор.

Той се спотайва и не обжалва. Емил се е отървал леко и го знае. Откакто са го арестували във влака, го гнети безпокойство, че германците ще потърсят съдействието на френските си колеги и ще открият истинската му самоличност. В такъв случай ще си има работа с френското правосъдие, а след убийството на улица „Виктоар“ то заплашва вече не каторга, а смърт.

Така че човекът, който се връща в 12-а килия на Орлеанския затвор, е успокоен, дори окуражен. Но задоволството, му не трае дълго. Един следобед го посещава комисарят Белен.

— Радвам се да се видим отново, Емил — учтиво казва той.

Въпреки някои прояви на небрежност, Гестапо е изпратило на френските полицейски служби снимка и отпечатъци от пръстите на Бюисон. На следствената полиция не й е било нужно много време, за да разпознае този, когото търси от пет месеца.

Емил отново е върнат в Троа, където е затворен в отделна килия. В тишината на карцера звярът ще се научи на притворство.

Поведението на Бюисон е безукорно. Според Луи Венеан, неговия надзирател, той е кротък и вежлив затворник, по-скоро мълчалив, който стои настрана и се държи хладно с останалите затворници. Много скоро неговото малко високомерно поведение и покорството му спечелват презрението и подигравките на другите. На Емил му е все едно. Тези кокошкари и дрипльовци малко го интересуват. Той предпочита уединението. Управата на затвора е окачила на вратата на килията му обичайната табела: „Опасен, да се държи под наблюдение“.

Венсан го дебне. Той знае за миналото на Емил и за жестокостта му. В началото смята, че той симулира покорство, за да приспи бдителността му. Много други преди него бяха пробутвали този номер, но Венсан беше стара кримка, печен в занаята и обръгнал на затворническите хитрини, за да се хване в капана.

Между надзирател и затворник започва една дълга игра на изчакване и търпение, в която всеки се мъчи да отгатне намеренията на другия. Това е тънка игра на криеница. Достатъчно е нещо съвсем дребно, един зъл блясък в очите, зле прикрита сатанинска усмивка или свит юмрук, за да си проличи вълкът под овчата кожа.

На Венсан това му е познато. И той търпеливо изчаква. Такъв му е занаятът, за това му плащат. И все пак накрая се принуждава да признае, че Бюисон не се преструва.

Той е толкова убеден в неговата искреност, че една вечер в стола на надзирателите споделя:

— Според мен този Бюисон е един нещастник. Вярно е, че е злосторник, но съгласете се — не е чак толкова опасен. Никога не ти противоречи, не прави скандали. Като си помисля само, че всеки ден претърсват килията му и го пазят, сякаш е Ал Капоне, а той е хилав като недоносче, струва ми се, че напразно си даваме толкова зор.

 

 

На 5 юли 1942 г., събота, Емил пъшка цяла сутрин. Проснат на леглото, неспособен да стане, той се гърчи от болки. С разкривено лице доверява на един от дневалните, че „стомахът му гори“ и парещи болки го пронизват.

— Какво мога да направя за теб, нещастнико? Искаш ли да те изпратя в лечебницата?

— Няма нужда, господин надзирател, ще се опитам да издържа. Само ми отпуснете допълнителна дажба вода, бъдете добър, господин надзирател.

Омилостивен, надзирателят му изпраща вода. Малко след като му донасят храната, която отказва да изяде, стенанията на Бюисон започват отново, толкова силни и продължителни, че пазачът от състрадание му отпуска нова дажба прясна вода.

— Остани в леглото, разрешавам ти — казва той.

През първия нощен обход на Венсан жалбите на Бюисон стават сърцераздирателни. Той отваря прозорчето, говори му, успокоява го, но Емил се гърчи в леглото, пръстите му конвулсивно стискат завивката. От устата му се точи лига и той не е в състояние да говори.

Часовникът на площада показва дванайсет и десет през нощта. От няколко минути Бюисон крещи от болки. Неговите вопли пречат на останалите затворници да заспят и те го ругаят на висок глас и искат тишина. Жалните викове на Бюисон не опират. Луи Венсан, който току-що е започнал втория си обход, се опитва да укроти затворниците, но не успява. Той се отправя с широки крачки към килията на Бюисон. Запалва осветлението отвън, отваря прозорчето и вижда Емил, който се гърчи на сламеника, впил пръсти в корема си, с разрошени коси и безумен поглед.

— Емил — извиква му той, — искаш ли да съобщя на главния надзирател? Може да те изпрати в болницата.

Емил поклаща глава с притворени от болка очи:

— Няма нужда, господин надзирател, не го безпокойте, оставете го да спи.

И изведнъж замлъква. Очите му изскачат от орбитите, от устните му се отронва дълъг жален вой, който предизвиква буря от викове и ругатни. Озадачен, Венсан се почесва по главата.

— Успокой се, Емил. Хайде, стегни се малко. С какво мога да ти помогна?

— Вода — задъхва се Бюисон, — вода, само вода. Единствено тя ми успокоява болката.

— Добре — отвръща Венсан, — подай ми канчето си.

— Напълнете ми каната, господин надзирател. Канчето се изпразва веднага… Умирам от жажда.

Венсан явно е притеснен.

— Не може, Емил — казва той. — Каната не може да мине през прозорчето, знаеш, че нямам право нощем да влизам сам в килиите.

— Умолявам ви — стене Бюисон, — имайте милост, изслушайте ме. Знаете, че никога не съм ви създавал неприятности, дайте ми вода, моля ви.

Венсан се двоуми. Той отново поглежда нещастника, който се гърчи от болка, и състраданието му взема връх над правилника. Казва си, сякаш търси някакво оправдание, че не се излага на никаква опасност, та той е толкова здрав и як в сравнение с този хилав дребосък.

Венсан вдига двете резета, превърта два пъти ключа, отваря вратата и се отправя към каната до леглото. Той протяга ръка и се навежда, за да я вземе. Тогава Господин Емил му нанася мълниеносен удар. Предишния ден той е получил от един затворник празна половинлитрова бутилка срещу пакет тютюн. С рязък удар е счупил гърлото й. С помощта на желязната кука, прикрепваща леглото му за стената, той грижливо я е изпилил. И сега стъклените шипове се врязват отляво в гърлото на надзирателя и кръвта веднага бликва на гъсти и силни струи. Ударът е нанесен с такава сила, с такава ненавист, че два стъклени шипа се счупват в долната челюст и остават забити в месото. Това спасява живота на Венсан. Долните два шипа не успяват да проникнат по-дълбоко в плътта и спират на пет милиметра от сънната артерия.

Кръвта се плиска по пода. Бюисон най-невъзмутимо нагазва в червената локва и се навежда да вземе ключовете на тъмничаря, който хърка и от устата му със зловещо гъргорене излизат кървави мехурчета.

Но Венсан, когото ударът е повалил, все още е в съзнание, въпреки че е ранен. Със свръхчовешко усилие той успява да извика.

В другия край на сградата надзирателят чува вика му и веднага дава сигнал за тревога. По стълбата, която води към канцеларията, откъдето Бюисон смята да вземе ключовете от външната врата, вратите се отварят и започват да прииждат въоръжени надзиратели по пижами. Той вдига глава и вижда помощника на Венсан, който го държи на мушката.

Бюисон разбира, че е изгубил играта. Той вдига ръце. Бавно се изкачва по стълбата. Също така бавно се връща в килията си. Черните му очи за миг се спират на безжизненото тяло на Венсан, който диша едва доловимо. След това Бюисон застава в ъгъла, обляга се, на стената и чака.

Той стои неподвижно срещу надзирателите, насочили пушките си към него, с отсъстващ вид, сякаш това, което става, вече не го засяга.

 

 

На 13 май 1943 г. Емил Бюисон е осъден на доживотна каторга от Наказателния съд в Об. Той е преместен в централния затвор на Клерво, откъдето прави нов опит за бягство, но неуспешен. През ноември 1946 го преместват в затвора „Санте“ в Париж. Съдия-следователят, комуто е възложено разследването на обира на улица „Виктоар“, го обвинява в убийството на инкасатора Герен.

Следствието се води бавно и дълго. След войната съдебните власти са затрупани с дела срещу сътрудниците на германците и предателите и за правосъдието криминалните досиета са като безпризорни деца. И все пак Бюисон всяка седмица, е отвеждан на разпит в кабинета на съдия-следователя в Съдебната палата. Той знае, че рискува главата си. Убил е Герен, но следователят трябва да го докаже. Между двамата мъже започва жесток двубой. Емил, както обикновено, отрича.

И му провървява. Абел Данос, заловен на 20 юли 1941, малко след това успява да избяга и за да се спаси от съд, постъпва във френското гестапо при своите приятели Бони и Лафон. След освобождението той се скрива и е неуловим. Жан-Батист Шав, също от Гестапо, е заловен и екзекутиран през декември 1944 г. И накрая Рока-Сера, който е избягал в Корсика, за да скрие мангизите си, е убит при разчистване на сметки.

Следствието се точи, и съдия-следователят неизменно се сблъсква с упоритото и невъзмутимо отричане на Бюисон.

— Хайде, признайте си — настоява той. — Зная всичко.

— Това би ме учудило — отвръща Бюисон. — Само Дядо боже знае какво съм извършил в живота си, господин следовател, единствено той. Но той никога няма да ме изпее. Той не е пачавра!