Роже Борниш
Полицейска история (5)

4.

Комисарят Белен попада по следите на черноокия мъж по една щастлива случайност. Той се прибира в дома си винаги с автобус. Но една вечер след мрачния ден, прекаран в КП, решава да се прибере пеша, за да му мине главоболието. Изведнъж на улицата го спира един малко смутен, усмихнат мъж. Това е Гийом Етиенчанина, един негодник, комуто Белен е издействувал отменяне на заповедта за изселване срещу доноси. Двамата влизат в едно бистро да пийнат по чашка.

— Слушай — казва неочаквано Белен, свивайки си цигара, — случайно да знаеш нещо за тия типове, дето нападнаха охраната на банката?

Етиенчанина го поглежда най-невинно и поклаща глава. Белен разбира, че той лъже.

— Жалко — въздъхва той, допивайки питието си, впил сините си очи в престъпника. — Наистина жалко! Е, възползвай се от престоя си в Париж, няма да е задълго…

Етиенчанина, надигнал чаша, се задавя.

— Какво искате да кажете, господин комисар?

— Искам да кажа, бедни ми приятелю, че директорът не е съгласен с мен. Не одобрява завръщането ти в столицата. Ето на, тази сутрин ми каза: „Грешка, Белен, сгрешихте, че повярвахте на този човек. В Париж той пак ще се свърже с престъпниците. Повярвайте ми, в наш общ интерес е да поискаме отново да го върнат в провинцията.“

— Нима ще го оставите да направи това? — пита Етиенчанина с безжизнен глас.

Белен повдига вежди:

— Бедни приятелю, как да му докажа, че си седиш на задника? Какво доказателство мога да му дам за добрите ти намерения?

Той закопчава сивия си шлифер и въздъхва:

— Е, ако мога да му подхвърля нещичко за тази банда и да кажа, че го знам от тебе…

— Добре, не си хабете думите, господин комисар — прекъсва го Етиенчанина примирен, — заради вас станах измет, доносник. Предадох доста приятели. Един повече или по-малко, след като съм стигнал дотук…

— Е, и? — казва само Белен. Но в гласа му се чувства напрежението и нетърпението на човек, изгубил единайсет месеца в безплодни издирвания.

— Попитайте Деграншан.

Този Деграншан беше колкото глупав, толкова и опасен. Глупостта ти наистина трябва да е безгранична, за да наемеш апартамент на авеню „Жана д’Арк“ в Аркьой, след като от три години те търсят за опит за убийство на един полицейски инспектор в Лион. На всичко отгоре сметките за наема, газта и електричеството бяха на негово име.

Подобна постъпка предполага такава висша степен на глупост и безразсъдство, че на никой полицай не му бе хрумнало да насочи издирванията си към него. Но Белен ги насочи. В това се състои разликата между съвестния полицай и талантливия.

 

 

Една сутрин Деграншан излиза от дома си. Както обикновено, ръцете му стискат двата пистолета в джобовете, готови за стрелба. Той се оглежда наляво, надясно — нищо подозрително. Със ситни крачки се отправя към колата си, чиито документи също са на негово име. Удостоява с разсеян поглед двамата монтьори, които човъркат мотора на едно развалено пежо. И това му е грешката, защото едва ги е подминал и те се хвърлят отгоре му. Шарл се оказва безпомощен. Те ловко го обезвредяват, вземат му оръжието и му нахлузват белезниците. Двамата монтьори всъщност са ченгета.

Разбира се, в кабинета на Белен Шарл отрича всичко — и че е имал връзки с бандата, и че познава дребния мъж с черните очи.

— Така — казва Белен. — Добре.

И добавя онази обичайна дума, която тегне толкова заплашително, че сърцето на престъпниците се свива, а мозъкът им се замъглява.

— Жалко!

Магическото въздействие на този заплашителен израз на съжаление не отминава и Шарл.

— Защо да е жалко? — стреснато пита той.

— Защото, виждаш ли, бедни ми Шарло — любезно отвръща Белен, — за мен е ясно, че си в бандата. Не отричай, зная го. И какво, мислиш, ще стане? Ще ти кажа. Щом си се запънал пред фактите като магаре, всички ще се обърнат против теб — и аз, и съдия-следователят, и съдът, и съдебните заседатели, които ще определят присъдата ти. И до какво ще те доведе това упорство? До тежко наказание. Дори много тежко. Последствията са ясни — колкото повече престоиш в дранголника, толкова по-малка ще бъде вероятността да видиш отново гаджето си.

— Нея не я закачайте! — горещи се Деграншан. — Тя не знае нищо, не е в играта.

— Аз няма да я закачам — обещава Белен. — Но знам един от бандата, когото прикриваш, а той само чака да хлътнеш, и то за дълго, че да те замести и да се облажи с твоята мацка.

Капанът е грубо скалъпен. Но достатъчен, за да подмами Шарл Деграншан, чийто мозък е закърнял като на колибри. След дълго, напрегнато размишление, от което вените по слепоочията му изпъкват, ревността на Шарл Деграншан взема връх. И той проговаря.

Така Белен най-после научава имената на Абел Соти, Жюлиен Берту, Люсиен Грансар, Карл Шмюл, Емил Куржибе и най-вече на Емил Бюисон. Адресите им — също.

В едно невзрачно хотелче в центъра на Лил Емил Бюисон прахосваше своя дял от имането — около 400 000 франка, заедно с жената, която го съпътстваше в авантюрите му от четири години, Ивон Пендле, млада мургава жена, доста хубавичка, малко леконравна, много опитна, смела и не по-малко алчна.

Белен взема влака. В седем часа сутринта слиза на гара Лил, пийва набързо едно кафе с кифла.

Не са изминали и двайсет минути, когато свеж и румен, въпреки дългото пътуване, той влиза в хотела, червендалестото му лице вдъхва доверие. Затова когато пита за Господин Емил, на рецепцията му отговарят без всякакво подозрение:

— Първи етаж, трета стая.

Странно, един толкова предпазлив човек като Бюисон не е заключил вратата и комисарят просто я бутва. Емил и Ивон спят със свити юмруци, гърбом един към друг.

Белен се приближава на пръсти до нощното шкафче, взема пистолета и потупва спящия по рамото:

— Закуската, Мимил — казва той.

Бюисон изръмжава нещо и се обръща на другата страна, без да се събуди.

— Тази сутрин има пиле^[1] — добавя Белен.

В същия миг Бюисон скача. Опипва с ръка нощното шкафче, след това вижда оръжието си в ръцете на полицая.

— Хайде, Мимил, ставай, връщаме се в Париж — заповядва Белен.

Пред очите на Ивон, която безмълвно го наблюдава, Бюисон спокойно се облича и послушно се оставя да му нахлузят белезниците. Той ни най-малко не се тревожи. Не знае за признанията на Деграншан и разчита, че за тринайсети път ще бъде освободен по липса на доказателства. Захапал цигара, подигравателно и невъзмутимо гледа как Белен претърсва стаята.

— Не вярвам да намерите нещо интересно, освен четката ми за зъби и гащите на Ивон — казва той ухилен.

На Белен също не му се вярва. Честно казано, той прави чисто формален обиск, защото смята, че един толкова хитър престъпник като Бюисон няма да остави, сред личните си вещи нещо, което да го злепостави. Без да знае защо, Белен изведнъж се обръща и успява да улови ужасения поглед на Ивон, насочен към чадъра, поставен в ъгъла на стаята. Той се приближава и го отваря. И двамата — Белен и Бюисон — едновременно се вцепеняват от изненада, когато от него се посипват банкноти от по хиляда франка, които бавно се носят във въздуха.

Обикновено възпитан, сега Емил не може да се овладее и яростно изкрещява:

— Ах, глупачко недна!

И има пълното право да побеснее. Защото Белен веднага разбира, че тези нови-новенички банкноти са от серията Х50500, откраднати от инкасаторите в Троа.

Свита в единия край на леглото, опряла брадичка на коленете си, Ивон се облива в сълзи. Разтърсвана от ридания, тя измънква:

— Прости ми, Мимил, прости ми.

Но Бюисон не е склонен да прощава. Мъртвешки блед, излязъл от кожата си, той размахва юмруци, стегнати в белезниците.

— Кога го направи? — изкрещява той.

— През нощта, Мимил, докато ти къртеше, аз ти пребърквах джобовете — хълца тя.

И така, благодарение на ненаситната алчност на Ивон Пендле, на която на всичко отгоре Бюисон беше подарил и едно кафене в Лил на улица „Сен Никола“, комисарят Белен успя да представи неоспоримо доказателство за вината на дребния мъж с черните очи.

Резултатът от арестуването му не е за пренебрегване; Бюисон се научи никога вече да не се доверява нито на мъжете, нито на жените. Научи се и да унищожава всичко след себе си.

 

 

Прехвърлен в затвора в Троа, съсед по килия на Шарл Деграншан, Бюисон очакваше явяването си пред Наказателния съд в Об. По онова време правосъдието не се шегуваше с престъпния свят, така че Господин Емил го очакваше доживотна каторга.

И после избухна войната. А за Господин Емил войната беше истински късмет. През тези мъчителни години той усъвършенстваше занаята си.

Когато през юни 1940 г. зелените войски нахлуха във Франция, главният надзирател получи заповед да прехвърли най-опасните престъпници в Неверския затвор. Те бяха седемдесет на брой, но само дванайсет бяха оковани във вериги, защото с толкова разполагаше Управата на затворите. В това число и Бюисон. Съпроводена от петнайсет надзиратели и петима жандарми, малката група пое на дълъг път — двеста километра пеш.

Още щом колоната потегли сред дрънченето на оковите и веригите, главният надзирател разбра, че няма да отведе целия товар злосторници до крайната цел. Хората бягаха. Пътищата гъмжаха от бежанци — цивилни и военни, под непрекъснатия обстрел на хитлеристките „щуки“.

На влизане в градчето Брьой германските изтребители и бомбардировачи се развихриха с ужасяваща сила. Когато се възцари тишина — едно тревожно затишие, в което всеки се оглеждаше удивен, че е още жив — надзирателят събра стадото си и го преброи. Охраната отговори с „Тук!“ на проверката. Петдесет и осемте затворници, осъдени за криминални престъпления, които не бяха във вериги, се оказаха в пълен състав. Седемте жандарми, на които бе заповядано да стрелят на месо в случай на бягство, бяха изчезнали. От дванайсетте оковани затворници бяха останали двама, други двама бяха ранени, а останалите осем бяха изчезнали в гората. Сред тях беше и Емил Бюисон.

Изминаха осем месеца.

 

 

Въпросната сутрин, 24 февруари 1941 г., двама инкасатори от „Креди Ендюстриел е Комерсиал“ пренасят с една количка 3 800 000 франка, които са изтеглили от „Банк дьо Франс“. Тяхната банка е принудена да прибегне до такъв рискован превоз поради липсата на бензин.

Двамата инкасатори тъкмо тръгват по парижката улица „Виктоар“ и до тях спира един ситроен, от който изскачат трима мъже.

Двама от тях са въоръжени с автомати, а третият — дребен мъж с черни очи — размахва маузер и заповядва:

— Горе ръцете или ще ви очистя!

Единият инкасатор, Герен, прави едва доловимо движение. Веднага два изстрела пронизват въздуха и техният лай зловещо отеква по улиците. Герен притиска с ръце корема си, залитва, прави още две крачки и рухва. Остават му не повече от няколко минути живот.

Спътникът му побягва и се скрива в първия двор, който се изпречва пред погледа му.

За миг дребосъкът присвива очи. По тялото му пробягва сладостна тръпка, почти като при сексуално удоволствие, и той вкусва опиянението от насилствената смърт. Повдига капака на количката, проверява дали и двата чувала са пълни с пари. След това лениво, с едва доловима усмивка помага на двамата си съучастници да я натоварят в ситроена, който бавно потегля по улицата, опразнена след изстрелите от всякакви минувачи.

Париж се сдобива с още един убиец — Емил Бюисон.