Роже Борниш
Полицейска история (43)

42.

— Боже мой, защо се мотае?

Свит в ситроена на Монтюир, новия шофьор на групата ни, Дебелия не сдържа нетърпението си. Часът е девет вечерта. Вече два часа чакаме на ъгъла на улиците „Санте“ и „Жан Долан“ да освободят Робийар, както ни съобщи съдия-следователят. Няколко души прекрачиха прага на затвора един след друг. Едните се втурнаха към роднини или приятели, които ги чакаха, други влязоха право в отсрещното кафене „А ла Бон Санте“. Робийар трябваше да бъде освободен в деветнайсет часа, но все още го няма никакъв.

— Дано не са му връчили още някой обвинителен акт — процежда Дебелия. — Само това липсва.

Аз също съм неспокоен. Само Монтюир стои отпуснат, безразличен към нашите тревоги. Минава още половин час, аз пуша цигара след цигара.

Възклицанието на Дебелия стряска нашия шофьор. Пред вратата на затвора, с вързоп в ръка, се появява Робийар, който се губи в измачкания си костюм. Той се подвоумява накъде да тръгне и накрая се насочва към нашата кола. Щом се приближава, аз свалям стъклото:

— Псст!

Робийар забавя крачка. Изведнъж ме познава, обръща се, оглежда се наоколо, после влиза в колата и сяда на предната седалка. Едва-що е затворил вратата, и Монтюир потегля.

— Е?

Въпроса задава Дебелия, без да губи време да се запознава с Робийар. Представям ги един на друг. Колата лети по булевард „Араго“, заобикаля „Данфер-Рошро“ и ето ни на авеню „Мен“.

Облакътен на облегалката, Матийо се обръща към мен:

— Франсис не знае къде живее Емил, но неговият зет, Изпъчения, е в непрекъсната връзка с Бюисон. Нося бележка за него.

— Наистина ли?

— Да.

Едва сдържам нетърпението си.

— Покажи я.

— Не мога. Зашита е в рамото на сакото ми. Утре трябва да я занеса на Изпъчения. Мисля, че номерът ще мине.

— Трябва да мине — отвръщам аз, — най-тежкото свърши. Остава да разберем дали Бюисон ще се появи.

Колата на Монтюир ни оставя на улица „Сосе“. Порталът е затворен и когато минаваме през пропуска в този късен час, полицаите ни оглеждат учудено.

Качваме се в моя кабинет. За няколко секунди разпаряме лявото рамо на сакото и намираме едно четириъгълно, грижливо сгънато листче. Почеркът на Кайо е странен, наклонен отдясно наляво, бележката гъмжи от правописни грешки. В подписа, който е съвършено четлив, двете л-та са съвсем успоредни^[1].

„Драги Емил, приятелят, който ти припоръчвам, е сигорен, дури много сигорен. Прицинил съм го, можеш да му имаш дуверие. Внимавай с бретонеца Рибо, ченгетата го измъкват няколко пъти.

Целувки. Франсис Кайо.“

Това е всичко. Но под подписа се мъдри едно кръгче с точка в средата, оградено от две окръжности. Също като мишена. Матийо се усмихва, когато вижда, как смръщвам вежди.

— Това им е отличителният знак. Така Емил ще е сигурен, че наистина Франсис е писал бележката.

Това писъмце трябваше да се преснима, но лабораторията не отговаря. Най-важното е да го върнем в рамото на сакото и да го зашием.

И така, под мъждивата светлина в кабинета, в единайсет часа вечерта, Матийо Робийар седи на ръба на масата с увиснал във въздуха крак и старателно пришива ръкава с конеца, който е извадил и вдянал в иглата, забодена на ревера му. Конецът е малко късичък, но Матийо обещава да не прави резки движения.

— Хайде да отидем да вечеряме някъде — предлага Дебелия.

Матийо предпочита да се прибере вкъщи, можем да го разберем. Хапваме набързо на гара Сен Лазар и ситроенът потегля към Жоанвил льо Пон. Прекосява Венсенската гора с рекордна скорост. Когато наближаваме дома му, Матийо ми съобщава:

— Утре на обяд имам среща с Изпъчения в кафене „Пти Сен Дьони“. Можем да се видим в два часа, става ли?

— Да, но къде?

— Не зная. Може би на „Репюблик“, в кафене „Термометр“?

За кой ли път сънят бяга от мен.

 

 

В снощния си, но вече грижливо изгладен морско син костюм, току-що избръснат и сресан, Матийо е неузнаваем, когато точно в дванайсет влиза в кафене „Пти Сен Дьони“. БМВ-то му е паркирано на Порт Сен Дьони.

Аз вече съм там, спотаен под свода на една порутена сграда, не можах да устоя на изкушението. Изпъчения го чака на една маса в дъното на салона, пред чаша червено вино, косите му са гладко сресани назад, разделени с безупречен път по средата. Слънцето блести в стъклата и не ми позволява да видя ясно какво става вътре, но в дванайсет и половина двамата мъже излизат, отправят се към БМВ-то и потеглят нанякъде. Остава ми само да чакам часа на срещата ни. Скитам се из квартала и не усещам никакъв глад.

Когато Матийо се появява в „Термометр“, вече минава петнайсет часа. Докато го чаках, на няколко пъти се обаждах в службата, за да разбера дали не е звънял на Дебелия. Но единственият резултат от телефонните ми обаждания беше, че шефът се изнерви още повече.

— Ще видите — предричаше той, — ще ни прекарат. Тоя Матийо ще се изниже и ще си останем с пръст в уста.

Счетох за по-разумно да не му отговарям и да чакам. Когато Матийо пристига, лицето му е свежо, като на човек, който си е хапнал добре.

— Гадно е това, което върша — казва той и сяда. — Изпъчения ме покани у тях да хапнем. Снимката На Емил стои на бюфета под стъклото, със стръкче изсушено цвете в единия ъгъл.

— Без сантименталности — отвръщам аз. — Самият той не се поддава на чувства. Е, и?

— Разпрахме рамото на сакото и Изпъчения прочете бележката. Каза, че ще съобщи за нея, да му оставя телефона си и после заговорихме за други неща. Те наистина са едни нещастници.

— Ще го имаме предвид — казвам аз. — А ти кой номер им остави?

— На бистрото близо до вкъщи. Посъветвах Изпъчения да внимава. Всъщност ще ми трябва малко сухо, защото с тази болест на жена ми и разходите за доктора съм изтънял страхотно, нали разбирате…

Обещавам му да говоря с Дебелия, защото въпреки желанието си да му стана симпатичен, особено в този момент, нямам пукната пара. В края на май сме, а заплатата ми е, меко казано, начената.

— Обади ми се утре — казвам, — ще ти уредя въпроса.

Гледам след Робийар. Освен че ме е срам заради занаята му, срамувам се и от това, което го карам да върши. Когато постъпих в полицията, никога не съм си представял, че ще насърчавам до такава степен лицемерието, доносничеството, лъжата. Израснах със строгите принципи на праволинейния си баща, който винаги ми зашлевяваше шамар, когато като дете клеветях голямата си сестра. Напразно си търся оправдание, казвам си, че това е за добро на обществото, за да не попадат невинни хора под куршумите на разни убийци, но съвестта ме гризе. При първа възможност ще напусна Големия дом.

— Я се разкарайте с вашите скрупули! — прекъсва ме Дебелия, с когото споделям душевните си терзания. — С моралисти полиция не се прави. Като станете на моите години…