Роже Борниш
Полицейска история (38)

37.

„Брасри дю Сантие“ на булевард „Бон Нувел“ е голямо кафене за дребни буржоа и търговци на платове на едро. Съдържателката е едра жена с месест червен нос, чиито малки като процепи очи следят спокойния живот в заведението. От време на време тя се оживява и с гръмовит глас започва да подвиква на двамата невъзмутими келнери — единият, нисък и дебел, а другият — висок и кльощав.

В дъното на салона зелената стена прави една интересна чупка и образува нещо като ниша. Това е любимото кътче на двойките, които нямат квартира и уталожват страстите си тук, отдавайки се на какви ли не скришни манипулации, далеч от чужди погледи.

Точно това кътче е избрал Бюисон, за да се срещне с Изпъчения. Неговият услужлив зет му е телефонирал същата сутрин в Сен Врен, което се случва само ако работата е сериозна, и му е казал, че трябва да се видят веднага.

— Положението е напечено — отсича той, преди да затвори телефона.

Разбраха се да се видят в това кафене, защото беше близо до бърлогата на Изпъчения, а имаше и много клиенти.

— Нещата тръгнаха на зле, Емил, дяволски зле.

— Какво?!

— Ченгетата са се разбеснели. Отведоха Жоайо, Пинел, а сега спипаха и Болек. Колкото до Грожан, непрекъснато го привикват, но той държи фронта засега.

— Не ми пука за Пинел, не го познавам — прошепва Бюисон, — но Жоайо и Болек, ударът е тежък. Знаеш ли как са се добрали до тях?

— Общо взето, да. Научих го от Грожан. Както обикновено, заради една щуротия. Някакъв лайнар, не знаем кой, съобщил, в полицията, че в гаражите на Жоайо в Сен Манде са скрити откраднати коли. Фантетата нямали доказателства и започнали да дебнат. Един ден Пинел домъкнал крадена таратайка. Фантетата записали номера и направили проверка — била на един доктор, който навремето бил пуснал жалба. На другия ден, когато Пинел пристигнал, те му скочили и го арестували. Това дърво признало, че Жоайо държи гаражите и че той го снабдявал с крадени коли за обирите. Ченгетата отново задебнали. Когато довтасал Жоайо, те спипали и него.

— Проговорил ли е?

— Като грамофонна плоча. Тоя боклук признал, че е участвал в обира в Шампини и е изпортил и теб, и Болек.

— Сигурен ли си?

— Щом ти казвам. Дори е изпял как си му се доверил след обира на банката и си се изфукал, че си очистил двамата инкасатори.

Емил Бюисон се почесва зад ухото.

— А другите? — пита той.

— Лабори е изчезнал от бистрото на „Сен Мартен“ и сега се крие при една мадама в 18-и район. Лубие се чупи в Оверн при родителите на жена си. Върна се преди няколко дни и Орсети го скри у едно приятелче извън града. Както виждаш, навсякъде се е закучило. Какво смяташ да правиш, Емил?

Разтревожен, Бюисон дълго мисли, преди да отговори. Накрая гаврътва чашата си на един дъх и става.

— Ще се обадя на Ивет да приготви куфарите и да дойде в Париж при мен. Квартирата в Сен Врен вече не е сигурна. Бедни ми приятелю, с всички тия престъпници, които само чакат да ги погледнат накриво, за да пропеят, подземният свят вече е пълен с шутове…

Бюисон спокойно се отправя към касата, взема един жетон и влиза в телефонната кабина. След по-малко от две минути се връща. По бледото му лице и суровия поглед Изпъчения разбира, че е станала нова неприятност. Бюисон сяда до него, поръчва два коняка и изчаква да им ги донесат, преди да проговори:

— Хотелът не отговаря — промърморва той, отпивайки от коняка. — Станало е по-бързо, отколкото очаквах!

Накрая Бюисон допива чашата си на един дъх. Все така спокоен и трезв, той чувства как полицията затяга все повече обръча си около него. Но не е склонен да им се даде без борба.

— Утре тук по същото време — нарежда той. — Донеси ми патлак и граната. Чао.

— Къде ще идеш, Емил?

— Не се безпокой! До утре.