Роже Борниш
Полицейска история (33)

32.

Хотел „Оазис“ е много тихо и закътано място на брега на Марна. Ресторантът е просторен, с подиум за неделните забави в единия край. Кухнята е добра, стаите са уютни.

Собственикът е добър човек. Когато влязох в хотела заедно с Марлиз, той се спусна да ме посрещне. Попълних си адресната карта най-прилежно. Записах се под името на един журналист от седмичника „Поан дьо Вю — Имаж дю Монд“ и дадох измислен адрес. Марлиз не попълня нищо и собственикът ми смига съучастнически. Една очарователна камериерка на име Моник взема куфарите ни и ни отвежда на първия етаж в 13-а стая. Марлиз отваря капаците на прозорците. Изгледът към Марна е великолепен, но тя не е напълно удовлетворена.

— Скъпи, дали тук няма комари?

Нямам представа и не ме е грижа. Единственото, което ме интересува, е да разбера в коя стая е Жирие и дали изобщо е тук, защото не го видях, когато пристигнахме.

Седнала на ръба на леглото, Марлиз грижливо записва в бележничето си датата:

„12 юли 1949, топло е, Рьоне Бастуна не се е мяркал.“

Разрешените й коси, съблазнителните гърди, изваяните й леко разтворени бедра възбуждат мъжката ми чувственост. Марлиз ме поглежда и веднага разбира. Тя прибира бележника си и аз я повалям на леглото. Впил устни в нейните, усещам как тялото й потръпва и разкопчавам сутиена й. Полският въздух ми е възвърнал силите.

Изведнъж някъде хлопва врата и аз скачам. Спускам се към прозореца и стигам точно навреме, за да видя Жирие, който, с чанта в дясната ръка, излиза от един ситроен, грижливо паркиран пред хотела, под външната стълба. Запомням номера: „8982 РК 1“, после изтичвам и залепвам ухо на вратата на стаята. Стъпките на Жирие отекват по стълбата, спират на площадката. Чува се превъртане на ключ и хлопване на врата. Внимателно отварям вратата на моята стая и се измъквам в коридора по чорапи. Стори ми се, че Жирие влезе в трета стая, но не съм сигурен. Марлиз е закопчала сутиена си. На масата е поставила дузина екземпляри от списанието, в което уж работя. Така камериерката ще научи с какво се занимавам и собственикът ще ме смята за истински журналист.

Осемнайсет и трийсет — това е уговореният час, в който трябва да се обаждам на Дебелия. Тъй като кабината е близо до бара, аз се примирявам с мисълта, че трябва да се обадя отвън.

— Ела — казвам на Марлиз, — ще се поразходим.

Когато се обаждам в службата, Дебелия е при директора и Идоан вдига телефона. Той е нервен и излива яда си върху мен:

— Да те вземат мътните, не можеше ли да се обадиш по-рано! Точно в седем имам рандеву. Направо ми усложняваш живота.

Представям си го в този час — в жокейския костюм, с бастун под мишница, готов да хукне към Сент Огюстен, любимото му място за срещи. Съобщавам му номера на колата на Жирие.

— Бързо ми намери регистрационния талон. Важно е.

Идоан не благоволява да ми отговори и по рязкото пукане разбирам, че е набрал вътрешен номер. Не са изминали и три минути и той се включва в моята линия.

— Колата е открадната на 8 юли, собственост е на някой си Андре Гразиани, индустриалец. Това стига ли ти?

— Да отвръщам аз.

— И не ме търсете тук в никакъв случай, опасно е. Как е, Поаре?

— Добре, много добре. Чао.

Тоя мръсник Идоан затвори. Отивам при Марлиз на бара и двамата под ръка се връщаме в хотел „Оазо“. Срещаме Моник, която ни кимва дружелюбно и моята приятелка се намусва.

 

 

Когато влизаме в ресторанта, грамофонът свири някакъв пасторален валс. Сядаме на масата, която ни посочват, пред полуотворения прозорец. Животът в хотел „Оазо“ е прекрасен.

Моник тъкмо донася блюдото със сирена, когато аз подскачам — пред очите ми по кея ситни Дебелия под ръка с една хубава жена! Той се преструва, че не ме забелязва, но малко по-късно се обръща и ми прави едва доловим знак. Всъщност това е най-неудобният момент да напусна масата, а на всичко отгоре Жирие току-що е влязъл в ресторанта с вечната си чанта в ръка и сяда до мен.

Той небрежно разтваря вестник „Франс Соар“ и започва да чете, докато му донесат листата. Изчаквам още няколко минути, после ставам. Марлиз също. Жирие ни проследява с поглед, докато вървим по кея и се целуваме. Накрая се скриваме от очите му.

В този миг Дебелия, изтегнат в тревата до младата жена, която го придружава, се изправя:

— Имам новини — започва той, стисвайки ми ръка, — а вие?

— Жирие е тук, но е сам. Мисля, че е в трета стая, точно до моята.

— Добре — отсича Дебелия, — наредих да подслушват телефона на хотела. Идоан и Поаре ще се заема с това.

— А какво става във „Фавар“?

— Точно затова съм дошъл — продължава Дебелия. — Записахме интересен разговор. Обади се Матийо. Замислил е невероятен удар, вместо обира на „Креди Лионе“, който е много рискован — нападение на двама инкасатори от Фабриката за муниции на улица „Бертен Поаре“. Плячката е петдесет милиона. Обирът е насрочен за 19 юли. Според Матийо Жирие също е в играта. А откакто открихме трупа на Поледри, Бюисон явно не си пада много по тия работи и още не се е съгласил да участва. Идеята за обира е дал зетят на Жиралди, който е касиер във фабриката. Матийо ще кара колата, а Жирие се е заел с организиране на бандата.

Това ме съсипва. Естествено не можем да ги оставим да извършат обира и ще трябва да арестувам Жирие, преди да ме е отвел до Бюисон. За кой ли път тръгвам по следа, която в последния момент не ме довежда доникъде. Опитвам се да печеля време.

— Слушайте, шефе — казвам аз, — щом обирът трябва да стане едва след няколко дни, може би не трябва да залавяме Жирие веднага. Представете си, че той има среща с Бюисон през следващите няколко часа или тия дни, ако избързаме, ще изтървем Емил. Как мислите?

Моят аргумент разколебава Дебелия. В края на краищата и на него му се иска да спипаме Бюисон.

— Добре — отвръща той, — може и да греша, но ще ви дам още няколко дни. Само че внимавайте, Борниш! Ако се провалите, вие поемате цялата отговорност. Ясно ли е?

— Ясно, шефе.

 

 

Връщам се в хотел „Оазо“ и се настанявам на терасата да изпуша една цигара. Жирие идва и сяда до мен. Усмихвам се и му предлагам цигара.

— Не, благодаря. Пуша само френски.

Както се казва, ледът се пропуква. Колкото повече го гледам, толкова по-симпатичен ми става. Просто невероятно, едно толкова изискано момче да е престъпник. Вестникът на Марлиз пада на земята. Жирие пъргаво се навежда, вдига го и го поставя в скута на приятелката ми.

— Харесва ли ви тук? — пита той.

— Иска ли питане — отвръщам аз, — тук сме от днес. Приятно е да отидеш за няколко дни на зелено, особено при тая жега в Париж.

Моник минава покрай нас. Облечена е в къса тясна пола и аз улавям жадния поглед на Жирие.

— Хубаво момиче, а?

— Да — съгласява се Жирие, — добре сложено.

Той дръпва два пъти от цигарата, изтърсва пепелта в чинийката си и ми подхвърля уж между другото:

— Значи вие сте журналист?

Новината бързо се е предала от ухо на ухо — попълних си адресната карта преди четири часа, а той вече е осведомен.

— Да. Често този занаят е интересен, но от него никой не е станал милионер. Работим по американски, командват ни по немски, а ни плащат по френски! Разбирате, нали?

Той се разсмива. И ние разговаряме спокойно и любезно повече от час, той ми доверява, че се занимава с търговия и понякога му се налага да отсъства с дни. В един момент му задавам въпроса:

— А вие как разбрахте, че съм журналист? Тук не познавам никого, да не би случайно да сте идвали в моя вестник?

Той отново се разсмива широко и този път виждам, че му липсват два зъба отдясно.

— Много просто — отвръща той самоуверено, — аз често нося в чантата си големи суми. Тогава искам от собственика сведения за клиентите. Обикновена предпазливост, нали разбирате?

Дали разбирам! Плащам сметката и всеки се прибира в стаята си. С такъв тарикат като Жирие трябва да действам много внимателно. И най-вече да внимавам да не го изтърва.

 

 

На другия ден се обаждам на Дебелия от кафенето на мама Потие. Той развълнувано ми съобщава:

— Обирът наистина е насрочен за 19. Всичко е планирано. Генералната репетиция ще се състои на 18-и в шестнайсет часа, вече зная кои са съучастниците; Матийо Робийар много се разприказва по телефона. Той ще кара колата, Жирие и някой си Мариус Пулнар, изпечен престъпник, ще бъдат изпълнителите. Бюисон е отказал да се присъедини към тях. На негово място идват братята Луи и Андре Биро, особен вид специалисти. Преоблечени като жандарми, те опират банковите фургони по пътищата уж за проверка на документите и ги освобождават от товара под носа на охраната. Това са опасни муцуни, има вече няколко заповеди за задържането им. Страхотен екип, нали? Ще ги спипаме!

— Ама, шефе — простенвам аз, — всичките ми планове ще отидат на вятъра!

— Борниш — отсича Дебелия, — не мога да поема риска и да оставя Жирие да извърши обир насред града само за да ви дам възможност да спипате Бюисон. Ако стане престрелка, ще ме държат отговорен, особено ако има убити или ранени минувачи.

— И какво смятате да правите? — питам аз съкрушен.

— Ще извадим от обращение всички тия аристократи. Те трябва да се срещнат днес в бар „Фавар“. Ще ги спипаме един по един. В два часа ви чакам в моя кабинет. Поне веднъж в живота си бъдете точен.

— А Жирие?

— Доколкото зная, той няма да бъде на срещата. Така е със светилата. Тях ги вземат едва в последния момент. Значи ще го оставите в бърлогата му. Имате още една малка възможност дотогава да се свърже с Бюисон.

 

 

Точно в четиринайсет часа се озовавам на улица „Сосе“. Оставих Марлиз в „Бри сюр Мари“ да се пече на плажа до Жирие, чието атлетично тяло предизвиква фурор. Дебелия добре е изпипал всичко. Поискал е подкрепления от службата и комисарят Бури, инспектор Бутейе и инспектор Гар ще ни помогнат.

Две коли тръгват към улица „Мариво“. В шестнайсет часа минавам покрай бара на разузнаване и установявам, че той гъмжи от злосторници.

В седемнайсет часа високият строен Мариус Пулнар излиза под ръка с любовницата си, поема към Големите булеварди и се отправя към едно кино. Той светкавично е обезвреден и натоварен в една от колите, е ръце, стегнати в белезници. После идва ред на братя Биро, след това на прочутия Марк Жиралди, с когото най-после се запознавам. Той веднага започва да отрича, че е престъпник, да протестира и ми показва разрешителното за местопребиваване, подписано от Дебелия, което грижливо е скътал в портфейла си. Дискретно го пъхвам в джоба си и уведомявам Дебелия, че задачата е изпълнена. За съжаление при проверката липсва един — Матийо Робийар. Инспекторите, дошли за подкрепление, са го изтървали, без да го познаят.

Когато вечерта се връщам в Бри сюр Марн, като оставям колегите си да разпитват задържаните и да обискират жилищата им, заварвам Жирие съвсем спокоен. Той е прекарал чудесен ден в компанията на Марлиз и Моник, които най-безсрамно е ухажвал.

На вечеря той сяда на нашата маса и поръчва бутилка шампанско:

— Надушил съм фантастична борсова операция — доверява ми той. — Ако всичко мине добре, вдругиден ще удвоя или утроя капитала си.

За малко да се задавя с шампанското. Казвам си, че трябва да съобщя на Дебелия незабавно да довтаса, защото щом Жирие научи, че съучастниците му са арестувани, веднага ще вдигне котва.

Само че не мога да се обадя от хотела, а вече е късно и съседното бистро е затворено.

 

 

Когато на другия ден слизам в ресторанта, собственикът ми съобщава, че на нашия приятел му се наложило да тръгне незабавно по сделки и щял да се върне едва след десетина дни.

Ситроенът е изчезнал. След три дни от едно телефонно обаждане в Полицейската префектура ще науча, че колата е открита — изоставена в 20-и район.

Жирие се е изпарил. Едничката ми утеха е, че Дебелия си взе компрометиращия документ, даден на Жиралди. Но нишката, която води до Бюисон, още веднъж се прекъсва.