Роже Борниш
Полицейска история (29)

28.

Почернял, с елегантен костюм от бежов габардин, който подчертава светлосинята му риза, Поледри се връща от Алби на 8 юни. Страхът му се е изпарил. Няколко дни, прекарани с Анриет, и сърцето му отново ликува. Опасенията му от Бюисон окончателно се стопяват, когато предишния ден към обяд му позвъняват от Париж. Обажда се Емил.

— Как си, драги? Почиваш ли си?

Приятелският тон на Бюисон успокоява Поледри. Той дори се осмелява да се пошегува.

— Бомба. Никой не може да те разсее, както французойките. С тях забравяш всичките си грижи.

— Добре — продължава Бюисон. — Не си прахосвай цялата енергия в кревата. Имам нужда от теб. Една доходна работа. Трябва да дойдеш.

— Кога? — пита Поледри хем недоверчиво, хем на върха на щастието.

— Тия дни. Ще я обмислим. Ако искаш, вдругиден те каня заедно с Жано да хапнем в Бресанската гостилница. В осем часа, добре ли е? Там ще поговорим. Знаеш къде е, нали?

— Да. Ще дойда. Чао.

Поледри слиза на Аустерлицката гара към деветнайсет часа. Времето е великолепно, момичетата носят пъстри летни рокли. Той изпива халба добре изстудена бира в „Кафе дьо ла Гар“. В душата му цари спокойствие, Италианеца е доволен от живота и смята да отиде на срещата пеш, за да се порадва на завръщането си в столицата, след това се отказва — при тази горещина в Париж ще плувне в пот, а краката му ще се сварят в кафяво-белите мокасини. Тъй като има още малко време, той се обажда на една приятелка, която се подвизава пред Мадлената, и я поканва да прекарат нощта заедно. Ще мине да я вземе в полунощ. След като си разпределя времето, Поледри свирва на едно такси и му дава адреса на ресторанта, авеню „Боске“, където го чака Господин Емил.

Той пристига почти четвърт час по-рано в Бресанската гостилница, но Бюисон вече седи на бара заедно с Орсети. Щом го виждат, двамата мъже оставят чашите си, скачат от столчетата и тръгват към него. Орсети очевидно е щастлив, че вижда най-добрия си приятел от Централния. Ето защо с типичната сърдечност на корсиканците той го прегръща, целува, потупва го дружелюбно по гърба. Накрая го пуска и Бюисон, на свой ред, му стисва крепко ръката.

— Радвам се да те видя, Италианецо — казва той, — изглеждаш във форма!

Поледри чувства как някаква топка засяда в гърлото му, а очите му се замъгляват. Дявол да го вземе! Колко е приятно отново да се срещнеш с приятелите си! Безпокойството му се е изпарило, сърцето му прелива от приятелски чувства.

— Добре ли е Анриет? — пита Бюисон, повличайки го към бара, където барманът веднага поднася три чаши.

— Сияе, само дето плака, когато тръгвах — отвръща Поледри самодоволно, — но какво пък, обясних й, че работата си е работа. А на теб, Емил, как ти върви любовта?

— О, аз ли? Имам една малка бретонка в момента, тия дни ще те запозная с нея — благоволява да отговори Емил, който обикновено е дискретен за личния си живот.

— Двайсетгодишна красавица, която вехне по един старец — шегува се Орсети.

Тримата мъже избухват в смях, след това изпразват чашите си и поръчват още по едно, от което отпиват, разговаряйки весело.

 

 

Едва на масата, в един отдалечен ъгъл на салона, след като внимателно избират и поръчват вечерята си, Бюисон пристъпва към истинската цел на срещата.

— Слушайте — казва той, след като привършва пастета си и отново става сериозен, — намислил съм страхотен удар. Ако успеем, всички, които поискат да се оттеглят, ще живеят като шейхове чак до смъртта си.

Той млъква, докато сервитьорката разчисти масата и поднесе трите порции кокошка с ориз. Щом тя се отдалечава, той продължава:

— Не съм сам в този удар, но не трябва да съжаляваме. Обирът изисква доста хора. И то твърди. Свързах се с Жирие, който се е чупил от Пон л’Евек, с Жак Верандо, Ницчанина, когото познаваш, и един страхотен екип.

— По дяволите! — казва Поледри. — Да не би да нападаме „Банк дьо Франс“?

— Нещо такова — невъзмутимо отвръща Бюисон, — почти същото, ще нападнем един блиндиран фургон на „Креди Лионе“, който пренася добри мангизи. Жирие е получил сведенията. В едно кафе-табак до банката се запознал с двама инкасатори, които наскоро получили нови фургони и хвалели пред собственика механизмите за обезопасяване. Жирие се престорил, че не вярва и те го завели да ги види. Все още липсват някои подробности. По принцип Жирие трябва да ги научи тази вечер или утре от един свой приятел — Матийо Нантчанина. Щом уточним плана за обира, минаваме към действие. Мисля, че ще го насрочим най-късно за вдругиден след обяд. Ето защо те извиках незабавно.

— А ченгетата? — пита Поледри.

— Какво ченгетата? — казва Орсети. — Не се безпокой, те са в пълна мъгла. Ето на, снощи бях в „Дьо Марш“, и те бяха там, сговорна дружина, както винаги, и сърбаха мастиката на Виктор. Знаеш, че винаги едното ми ухо е нащрек. И така, драги мой, мога да те уверя, че тия от ПП, както и другите от ДС, са загубили следите на Емил. Колкото до Жирие, те дори не знаят откъде да започнат издирването му. Е, както виждаш, няма какво да се стряскаме.

— Аз не се притеснявам — упорства Поледри, — само че като заминеш на почивка на село, макар и за няколко дни, губиш нишката.

— Имаш право — съгласява се Бюисон, който прави знак на сервитьорката да донесе следващата поръчка.

И отново, докато тя ги обслужва, тримата мъже мълчат.

— Има един въпрос, който трябва да уредим сега — строго казва Бюисон, гледайки Поледри право в очите, — става дума за жената на Рибопродавеца. Трябва да направиш нещо за нея, щом си получиш дела.

— Както кажеш, Емил! — бърза да отвърне Поледри, почувствал как страхът отново го обзема при споменаването на това име.

— Добре, Италианецо — любезно отвръща Бюисон, но със задоволство наблюдава как лицето на другия се сгърчва, — значи си съгласен с мен, че тази нещастница заслужава обезщетение за твоята… непохватност?

— Разбира се, Емил, разбира се, напълно съгласен, какво говориш. Когато извършиш глупост, трябва да си платиш, логично е.

— Добре. Имаш ли малко пари у себе си?

Поледри мълчаливо пъхва ръка в джоба на сакото си, измъква портфейла си, оставя го на масата и изважда банкноти.

— Колко са? — пита Бюисон.

— Имам около двеста бона.

— Добре. Дай ми сто и деветдесет хиляди, утре ще ги занеса на вдовицата. Запази си десет бона за тази вечер.

— Благодаря, Емил — въздъхва Поледри, — но ако ти трябват още, да де, искам да кажа, ако тя има нужда от повече, не се колебай, ще ми кажеш, нали?

Бюисон махва с ръка.

— Не, това е достатъчно. По дяволите, близо двеста хиляди кинта за един глупак, това е добра цена. Скъпо струва килограмът глупост!

Поръчват сиренето. Изпили са две бутилки леко бордо, лицата им са зачервени, когато Поледри замислено пита:

— Този обир колко ще ни донесе?

— Ако всичко е както сме го пресметнали, всеки ще спечели по трийсетина милиона. И повечето в стари банкноти, виждаш предимството. Матийо Нантчанина също ще си получи дела, но той не е голям.

— Трийсет милиона! — възторжено се провиква Поледри.

— Да, а може и повече.

— О! Знаеш ли, с трийсет милиона ще бъда щастливо момче.

— Какво ще ги правиш? — пита Орсети.

— Не зная — отвръща Поледри замечтано. — Бих искал да замина надалеч с Анриет, да купя чифлик, да стана селянин и т.н.

— Няма що, хубави мечти! — въздъхна Бюисон. — А защо не и деца, а?

— Не. Деца не. Миришат лошо.

 

 

Изпиват по две сливови и след като урежда сметката, Емил се присъединява към двамата си приятели, които го чакат отвън.

— Къде отиваме? — пита Орсети, комуто се иска да продължи гуляя.

Бюисон безучастно вдига рамене и поглежда часовника си.

— Още няма десет часа. По това време навсякъде гъмжи от селяндури. Остава да повървим малко пеш, да ни се смели храната и ако искате, да пийнем по нещо на Шанз-Елизе.

— Момент — казва Поледри, — ще дойда с вас, но за малко. В полунощ имам среща с една курва от Мадлената.

— Готина ли е? — пита Бюисон.

— Как не! Първокласна майсторка. Ако иска, така ще ме подлуди, че ще започна да лазя по стените.

— Е, все пак имаш пет минути да пийнеш едно с нас, нали? — възмущава се Орсети, който няма приятелка за тази нощ и малко завижда на успехите на Поледри.

— Добре, но не повече!

Тримата мъже тръгват бавно. Прекосяват улица „Сен Доминик“ и когато стигат до ъгъла с „Ландрийо“, Бюисон свива по нея.

— Къде тръгна, Емил? — учудено пита Орсети.

— Отсреща — отвръща Бюисон, — имам приятел, който държи една готина кръчма на улица „Юниверсите“…

— В тоя буржоазен квартал?

— Защо не? Буржоата също се забавляват, пият и чукат като всички останали, дявол да го вземе. След като Поледри няма време, защото са му пламнали гащите, нека идем там. После ще продължим без него.

Бюисон крачи спокойно, следван от приятелите си.

 

 

Не са изминали и стотина метра, когато една кола започва да свири зад тях, да святка с фарове и да иска път. Орсети се качва на десния тротоар. Поледри усеща, че Бюисон го сграбчва за ръката и го дръпва наляво. Колата, която бавно се придвижва, почти се изравнява с тях.

И тогава с мълниеносна бързина Бюисон избутва Поледри пред себе си. Пъхва ръка в колана си и когато я изважда и вдига нагоре, в нея проблясва колт. Поледри нищо не подозира. Той крачи спокойно, без да го е грижа, че колата бръмчи зад него. Не вижда дулото на колта, което се приближава до тила му. Отеква изстрел. Тялото на Поледри тежко се свлича и тупва на тротоара с глух шум. Застанал пред жертвата си, Бюисон най-спокойно изстрелва още пет куршума. В пълнителя остава само един. Без да бърза, той се навежда и с една ръка обръща трупа, проснат по корем. Пръстите му сръчно опипват топлото окървавено лице, намират устните, разтварят устата.

Без ни най-малко отвращение Бюисон сграбчва езика на Италианеца и го изтегля. С другата си ръка приближава дулото на колта до слузестата плът, която едва задържа. В уличката отеква последен изстрел.

— Боклук такъв — процежда Бюисон, — сега вече няма да правиш обири без мен.

Той гневно поглежда парчето език, висящо от пръстите му, и го захвърля по средата на улицата. Накрая се изправя, прибира оръжието в колана си, прави две крачки и се качва в колата на Жак Верандо, спряла успоредно с него, която тутакси потегля.