Роже Борниш
Полицейска история (21)

20.

Човек никога не трябва да се отчайва.

На другия ден, спотаен между гробовете, наблюдавам отдалече погребението на Картерон в гробището „Иври“. Тук е представен целият подземен свят и си казвам, че този наплив на престъпници означава, че Деде трябва да е бил важна личност. На първия ред след ковчега върви дебелият Антоан, който хълца в огромната си като пешкир носна кърпа.

След погребението, сгушен в колата на Крокбоа, проследявам бричката му.

От гробището поемаме един след друг по авеню „Вердюн“ до Порт дьо Шоази. Оттам се вливаме в обиколните булеварди, прекосяваме Сена по моста Отьой и все така с пълна скорост стигаме до Порт Сен Клу. Влизаме в улица „Турел“ и изведнъж Крокбоа казва:

— Дявол да го вземе! Точно тук бяхме оня ден.

Оглеждам се — намираме се в Булон на улица „Париж“ и на свой ред разпознавам мястото, където изгубихме Картерон.

Поставям ръка на рамото на Крокбоа.

— Прав си. Гледай.

Антоан намалява скоростта пред една сграда и хлътва в широк портал. Двамата с Крокбоа го виждаме как излиза и затваря дървените крила. Всичко това не трае повече от минута.

Същия следобед Идоан и аз дискретно започваме да разпитваме за наемателите на сградата. Доста бързо научаваме, че Антоан живее там с жена си, която е цветарка, по прякор Лилин, и дъщеря им Шантал.

— От известно време са прибрали и някакъв роднина — казва съседката, която работи в химическото чистене.

— А, така ли? — пита невинно Идоан. — Виждали ли сте го?

— Да, веднъж. Той рядко излиза и не е разговорлив. Мисля, че им е зет. Дребен, мургав, с интересни черни очи.

— В ръцете ни е — изцвилва Дебелия, на когото се обаждам по телефона, — браво! Само че го хванете на улицата, изненадайте го, защото иначе ще стане касапница!

 

 

Краят на февруари е и е голям студ. С Идоан — било в кола, било в съседното кафене — се сменяме, за да наблюдаваме сградата през целия ден, но Бюисон го няма никакъв. Обезпокоен започвам да се питам дали не си е сменил квартирата, или сервитьорката от кафенето, която най-целенасочено ухажвам, не е предупредила тайно дебелия Антоан за присъствието ни.

На 24 февруари Дебелия ни вика в кабинета си.

— Слушайте — казва той, — аз размислих. Почти е сигурно, че Бюисон се крие у Антоан, който беше приятел на Картерон. Значи всичко се връзва. Остава да научим дали още е у тях. Ако ще претърсваме къщата, трябва да сме сигурни, че ще успеем. Намираме се в района на ПП и ако се провалим, те ще се оплачат на министъра и ще ни се подиграват. Мисля, че трябва да продължим наблюдението. Щом Бюисон си подаде носа, ще се хвърлите върху него. А ако не го видите, значи се е изнесъл в друга квартира.

— Това може да трае дълго, шефе — изтървава се Идоан.

— Ваша си работа, мен не ме засяга…

— Естествено. Ами ако пукнем…

— Ще ви дадат медал посмъртно.

 

 

През онази сутрин почти в същия час инспектор Фреди Куршан, пъхнал ръце в джобовете си, зъзнещ от студ, вдига глава да види номера на улицата, после хлътва в ниската мърлява сграда на улица „Париж“. Решително почуква на вратата на портиерката.

— Шантал Боржо?

— На партера.

Фреди Куршан спокойно се отправя към вратата. Той разследва смъртта на едно русо хубаво момиче, Кристиан Червонка, чиито дрехи са намерени на един от кейовете, грижливо сгънати, а голото му тяло — в канала в Марли. Самоубийство или убийство — засега никой не знае. По време на разследването инспектор Фреди Куршан е открил, че вечерта преди смъртта си Кристиан Червонка, наречена Крикри, е била видяна на един бал в компанията на своята приятелка Шантал Боржо. И затова идва да я разпита.

На вратата полицаят наостря уши. В притихналата сграда му се струва, че отвътре се чува учестено дишане. Той почуква силно на вратата и дишането тутакси спира. Инспектор Фреди Куршан отново почуква. Чуват се тихи стъпки, които приближават по плочите, и вратата се отваря. Появява се млада жена с разрошени коси и тъжен поглед — той открива, че тя е гола под метнатия набързо пеньоар. Тогава инспектор Фреди Куршан разбира причината за пъшкането.

— Извинете, че ви безпокоя — учтиво казва той и непоколебимо влиза в апартамента.

Очите му шарят из стаята. После през отворената врата вижда в леглото мъж, скрит под завивката. Решително се отправя към него.

— Хайде, ставай! — заповядва той. — Ще си довършиш после. Обличай се и да те няма. Трябва да говоря на четири очи е гаджето ти.

— Да, господине.

С изненадваща бързина под подигравателния поглед на инспектор Фреди Куршан дребният мургав мъж с черни очи скача от леглото. Намъква дрехите си, забравя да завърже обувките си, грабва синьото си палто и шапката с периферия и се втурва към вратата.

— Да не забравиш нещо? — пита със смях инспектор Фреди Куршан, преди онзи да затвори вратата зад гърба си.

Господин Емил е забравил само едно — своя колт, скрит в една кухненска тенджера.