Роже Борниш
Полицейска история (20)

19.

Бюисон трябва да бъде открит.

В докладите на ПП, изпратени в Министерството на вътрешните работи, във вестниците, в показанията на жертвите, на нападенията, поне веднъж седмично се споменава участието на дребен въоръжен мъж с черни очи.

След залавянето на Нюс и Декер Емил е попълнил бандата и отново се е хвърлил в боя. Въпреки усиленото търсене, той остава неоткриваем и неуловим. Освен това, както се очакваше, след убийството на Адвоката доносниците станаха предпазливи и дискретни.

На свой ред, след колегите от ПП аз претърсих от горе до долу сградата на улица „Биша“ и няколко дни разпитвах наемателите. Никой нищо не знае или не иска да каже. Останал с пръст в уста, в доста мрачно настроение, се озовавам на улицата, когато осветената фасада на съседното кафене привлича вниманието ми. Изведнъж ме осенява нещо като прозрение. Казвам си, че Сюзан Фуро, приятелката на Декер, няма телефон и Бюисон е можел да се свързва с приятелите си само от това кафене. Отправям се към него.

Съдържателят, плешив червендалест мъж по риза, усилено търка бара с една гъба.

— Виждате ли, господин инспектор — казва той — Сюзан не я търсеха често, а когато тя се обаждаше на някого, сама избираше номера. Колкото до Бюисон, първо ние не знаехме кой е, и второ — той се обаждаше рядко и не казваше на кого.

— Никога ли не сте чули някое презиме или име?

Той се отдалечава, поклащайки глава, взема две чаши в ръка, тръгва към мен и пътьом грабва и една бутилка мастика.

— Не, честна дума, господин инспектор — казва той, наливайки питието. — Мъча се да си спомня, но нищо не ми идва наум. Знаете ли, оттук по цял ден се обаждат разни хора. Ние с жена ми сервираме, говорим стоим на касата и не слушаме разговорите.

— А жена ви?

— Ще я повикам. Чисто ли го пиете или с вода?

— С вода, разбира се.

— Аз пък никога — чисто, натюр. Както в Легиони.

Той гаврътва чашата на един дъх, сипва си втора и изревава: „Жермен“! От другия край на кухнята Жермен ядосано отвръща: „Идвам!“ и се появява, с навита на ролки коса в мрежа.

— Господинът е от полицията — казва съдържателят, — иска да знае дали не сме чули нещо, когато Сюзан или чернокосият дребосък са се обаждали оттук.

Жермен се замисля. Ниското й чело се сбръчква от напрежение, веждите й се вдигат нагоре чак до косата, тя присвива очи, докато си напъва мозъка.

— Чакайте… Един следобед… не, една сутрин… не, следобед беше, някакъв мъж потърси Сюзан. Спомням си, че не чух добре името му и го накарах да повтори.

— Помните ли го?

— Да. И то, защото баща ми, който е живял в колониите, ми разправяше, че там така наричали метисите — Картерон. Това ми направи впечатление. Сюзан отиде да извика Бюисон. Той дойде, говори с оня и преди да затвори, рече: „Чао, Деде.“

— Казахте ли това на колегите ми, госпожо?

— А, не. Чак сега си спомних.

Връщам се на улица „Сосе“ и нареждам да подслушват телефона на кафенето. След това се качвам в архива. Попълвам бланката, инспектор Роблен изчезва зад шкафовете с бавната си тържествена походка. Малко по-късно той се връща и ми подава едно тъничко досие. То съдържа само сведения по гражданското състояние:

„Андре Картерон наречен Деде Етиенчанина, роден на 24 юни 1901 в Сент Етиен, професия — неизвестна“.

На гърба на листа е записана накратко причината за повикването му:

„Тип със съмнително поведение. Повикан за проверка на самоличността, от барчето «Етап», улица «Фобур Сен Мартен». Освободен след проверката.“

Изведнъж усещам прилив на сили. Ако Картерон посещава „Етап“, което беше територия на Нюс и Рюсак, той би могъл също да е във връзка с Емил Бюисон.

 

 

Адресът, даден от Картерон при проверката на самоличността му, е улица „Бон Грен“ 32 в 11-и район. Макар че става късно, аз отивам да проверя. И откривам, че номер 32 не съществува, номерата са само 20. Отново ме обхваща чувството, че тази следа няма да ме доведе доникъде, още повече че портиерката на последната сграда, на която показвам снимката на Картерон, не го познава. Тя ме съветва да попитам в съседното кафене.

Съдържателят на свой ред разглежда снимката и се замисля.

— Това момче не кара ли ситроен?

Вдигам рамене.

— Може. Не зная. Сто на сто е някой, дето не му се работи кой знае колко и живее от женските прелести.

— Боже господи! — изведнъж възкликва съдържателят и се плясва по челото. — Точно така, това момче се срещаше с Люсиен, момичето от четвъртия етаж. Почти всеки ден идваше при нея.

— Вече не идва ли?

— Не, защото Люсиен, чакайте… Люсиен Ербен, така се казва, се изнесе преди около година, без да остави новия си адрес.

Още веднъж се озовавам в задънена улица. Тая история с Бюисон ме кара да излизам от кожата си, защото винаги когато имам чувството, че се приближавам до целта, удрям на камък.

— Шефе, дай ми един жетон и сипи по една мастика. От телефонната кабина, която вони на прегоряла мас, се обаждам на Льолу, един приятел от отдела за наркотици, и го питам дали в архива с досиетата на проститутките няма някоя Люсиен Ербен. Льолу ми дава адреса й — приятелката на Картерон добре позната на нравствената полиция, живее в една вила на улица „Марешал Фош“ в Баньо.

Ясно е, че при добро дебнене не трябва да привличаш вниманието. Само че да не те забележат посред бял ден на тази спокойна и тиха улица в предградията е практически невъзможно. Като започнах да разпитвам от къща на къща, още от първия час усетих любопитните погледи, които ме следяха от прозорците.

— Ще се издъним като последни глупаци — казвам на Идоан. — Ще взема да се маскирам.

Идоан се съгласява. И така, примирявам се с маскировката. Седнал на сгъваемо столче в началото на улицата, нахлупил стара сплескана шапка, потънал в огромното палто, което съм заел от портиера, в стар панталон, издут на коленете, с черни очила и дървена паничка в краката, аз се правя на слепец и свиря на акордеон. Денят отминава. Стъмва се. Зъбите ми тракат, започвам да подсмърчам, пръстите му се вдървяват, хваща ме пукница. И не съм забелязал никого. С погнуса събирам монетите, които минувачите хвърлят в паничката ми. Няма и с какво да се почерпиш — само 32 франка.

Цели три дни наблюдавам вилата. От време на време идва Идоан, който ме води до съседното кафене да пия един чай, за да се стопля, а след това ме отвежда обратно до столчето. Вилата изглежда необитаема, отчайваща работа!

— Питам се дали сте попаднали на вярна следа — казва смръщено Дебелия една сутрин. — Във всеки случай никакъв ви няма в службата, изобщо не ви виждам, зарязали сте си работата, така не може да продължава. Вместо да се правите на шут, Борниш, вземете да организирате нещо по-сериозно.

Неблагодарник! Започвам да наблюдавам вилата вечер, тайно от него. Пристигам в Баньо с велосипед, преоблечен ту като художник, ту като доставчик на газ, но къщата си остава забулена в мрак. Промушвайки ръка през желязната й ограда, успявам да отворя пощенската кутия, но в нея няма нищо. Решавам да направя последен опит, преди да зарежа всичко.

От една книжарница купувам плик, в който поставям проспект, взет от съседната HLM^[1], и го адресирам до Картерон. На другия ден вечерта установявам, че пликът си е още в кутията. Но на следващата вечер той липсва, значи някой го е взел, някой е идвал.

Искам да се уверя в това. От една кутия от фъстъци изваждам две топчета восък колкото главата на карфица и залепвам едното на рамката на вратата, а другото отстрани най-долу. Отскубвам един косъм от косата си и го опъвам между двете топчета — това се нарича „свидетел“. Ако някой отвори вратата, моят невидим косъм ще се скъса. Същата операция повтарям и на вратата на гаража.

Дните минават. Моите „свидетели“ си стоят непокътнати. Но една вечер, към полунощ, точно когато се готвя да взема автобуса, решен да зарежа Картерон и неговата курва, забелязвам един ситроен, който бавно се движи по улицата с угасени светлини и спира пред вилата на Люсиен.

От него слиза един доста едър мъж с вдигната яка на палтото, хлътва в къщата и запалва лампите. Спотаен зад стената на една вила, наблюдавам силуета, който се движи зад затворените капаци на прозорците. После светлината угасва, мъжът излиза и заключва вратата, като превърта два пъти ключа. И тогава се вцепенявам от изненада. Картерон, защото това е той, се навежда, светва с джобното си фенерче и поставя моя „свидетел“ на мястото му!

Когато разказвам на Дебелия за приключението си, той ми казва, присвил очи:

— Продължавайте и вземете Идоан. Попаднали сте на мръсници, драги мой, това е добър признак.

Зъзнейки от студ на задната седалка в колата на Крокбоа, спряла на ъгъла на „Марешал Фош“ и „Фонтене“, установяваме наблюдение на къщата. За да не я изпускаме от очи нито за миг, си изпразваме мехура в консервените кутии, които ни е донесъл Крокбоа. Въпреки одеялата и термоса с кафе, което ми е приготвила Марлиз, за по-малко от две нощи ни хваща пукницата. Мъчи ни кашлица, подсмърчаме като нещастници, когато на третата вечер Картерон се връща.

Този път сме твърдо решени да не се оставяме да ни измамят. Щом Картерон потегля, Крокбоа включва на първа и му дава стотина метра преднина, за да не ни забележи.

Мълчаливо минаваме през Шатийон су Баньо, Монруж и стигаме до Порт дьо Шатинон, откъдето хващаме обиколните булеварди. Не зная защо, но имам чувството, че вече сме близо до целта. В Булен Бийанкур нареждам на Крокбоа да се приближи до ситроена.

Шофьорът се готви да изпълни заповедта, когато един камион минава на червено и пресича пътя ни, за малко да ни отнесе. „Глупак!“ — процежда Крокбоа. Докато направим маневрата, ситроенът на Картерон е изчезнал. Безславно се въртим из Бийанкур, после навъсени се разотиваме.

— Ех, че гадост! — избухва Идоан. — Какъв шибан занаят!

На другия ден съобщавам на Дебелия за новия ни провал.

— Жалко, Борниш — казва той, — аз направих проучване. Андре Картерон е бил приятел на Деграншан, когото комисарят Белен е арестувал след обира в Троа. Сигурен съм, че поддържа връзки с Бюисон, но е прекалено предпазлив, за да го прибере в къщата си и да се накисне. Сигурно го е скрил у някой приятел. Непременно трябва да го намерим.

Дебелия направо ме нервира — не прави никаква разлика между заповедите си и действителността.

— Зная, но как?

 

 

Дните текат.

Току-що съм приключил с един лек случай за кражба на скъпоценности и ми се прищява да се поразведря, да пийна нещо в „Дьо Марш“. Тъкмо да вляза и вратата се отваря — двама мъже, загърнати в подплатени канадки, излизат оттам. Вкаменявам се — единият е Картерон, а другият — някакъв едър мъжага. Пропускам двамата приятели, които тръгват по улица „Жи льо Кьор“, като се смеят с глас.

Влизам в „Дьо Марш“, свалям си палтото, закачвам го и отивам да се здрависам с Виктор.

— Е, не може да се каже, че приятелите ти са много учтиви — казвам аз, — блъснаха ме, без дори да ме поздравят!

Виктор опулва очи учудено:

— Какви приятели?

— Тия, дето ги срещнах на входа.

Виктор влиза в капана:

— Ах, да! Деде и Антоан, нали? Не се сърди, драги, те бая си пийнаха и сигурно не са те познали. Ще играем ли по на един аперитив?

— Дадено.

От Виктор не мога да изкопча нищо. Когато му задаваш въпроси, той се превръща в сфинкс, а освен това рискувам да предупреди приятелите си. Във всеки случай тази вечер щастието ми се усмихва и откривам, че Виктор и Картерон се познават. Ще трябва да се навъртам по-често на улица „Жи льо Кьор“, за да открия клиента си и да го проследя.

След три дни отново попадам на Антоан в „Дьо Марш“. Той е седнал напряко върху масата, срещу Виктор. Двамата изглеждат разстроени. Приближавам се.

— Какво има? Като че ли сте на погребение.

— Позна, Роже — отвръща Виктор, приглаждайки перчема си. — Той умря.

Антоан се прекръства.

— Да — обажда се и той. — Деде умря.

— Умря ли? Как така? — казвам аз и веднага ми хрумва мисълта, че сигурно някакво разчистване на сметки е прекъснало бурния живот на Андре Картерон.

— Както правеше любов с Люсиен — подема Антоан. — Той имаше толкова слабо сърце!

За кой ли път нишката се прекъсва.