Роже Борниш
Полицейска история (2)

1.

— Борниш, елате при мен.

Толкова. Отсреща ми затварят телефона. За миг продължавам да гледам втренчено слушалката в ръката си, после бавно я поставям на вилката, изненадан от резкия, гневен тоя на Дебелия, който обикновено е любезен, дори мазен.

Вестникът ми пада на земята. Ставам и грабвам сакото си, метнато на облегалката на стола. Проверявам дали не е измачкано, защото Дебелия държи сътрудниците му да бъдат безупречни в облеклото си, дори елегантни, оправям вратовръзката си и излизам. С няколко разкрача прекосявам коридора, в който се носи миризма на паркетин. Две плахи почуквания на вратата на 522-а стая, след което изчаквам, наострил уши, с поглед, прикован в дежурния, който снове из фоайето на няколко метра от мен.

— Влез!

Кръглолик, с гладки розови страни, главният комисар Вийошен седи зад буковото си бюро. Едрото му тяло е стегнато в тъмносин костюм, черните му коси са гладко сресани назад, само един непокорен кичур се е измъкнал и стърчи като гарваново перо. В кафявите му, обикновено приветливи очи прозира загриженост. Той не ми предлага стол и без да трепне, продължава да чете съобщението за избягали затворници, което държи в дебелите си пръсти с грижливо поддържани нокти. Накрая вдига глава:

— Бюисон и Жирие са избягали — казва той и ми подава съобщението.

Поемам го и чета:

„Полицейска префектура, Дирекция на следствената полиция, до всички служби на Полицейската префектура, Държавна сигурност, Жандармерия Стоп.

Необходимо усилено търсене на Емил Бюисон, по прякор Господин Емил, роден на 19 август 1902 в Паре-льо-Мониал (Саон-е-Лоар), местожителство не известно. Ръст 1,60, телосложение дребно, очи и коси черди Стоп.

Този индивид, изпратен в психиатричната клиника във Вилжюиф за медицинско наблюдение, по време на излежаването на присъдата си — каторга — е избягал от това заведение на 3 септември в 10 часа сутринта Стоп.

Бягството му е било организирано с външно съучастие Стоп.

В деня на бягството Бюисон е бил придружаван от друг рецидивист, чиято самоличност е, както следва: Жирие Рьоне, по прякор Рьоне Бастуна, роден на 9 ноември 1919 в Улен (Рона), без установено местоживеене, описание: 1,80 м, телосложение средно, очи светли, коси кестеняви, чупливи Стоп.

Това са опасни лица, вероятно въоръжени Стоп.

Ако бъдат открити, да се арестуват и да се уведоми незабавно Полицейската префектура, Дирекция на Следствената полиция, «Ке дез-Орфевр» номер 36, Париж.

Телефон Тюрбито 9200, вътрешен 357 и 865.

Подпис: Баден, Заместник-директор Кран.“

Оставям телеграмата на бюрото. Вийошен се обляга назад в креслото си, при което тлъстичкото му шкембе щръква пъхва палци в джобчетата на жилетката си и изрича, наблягайки на всяка дума:

— Чуйте ме добре, Борниш, искам да ми намерите тия типове преди Префектурата, преди Жандармерията, с една дума — пръв. Трябва да им докажа, че Държавна сигурност съществува и че „Ке дез-Орфевр“ и стражарите нямат монопол върху криминалните престъпления. Все пак един съвет, Борниш: пазете се от Бюисон, той е убиец.

Дебелия отново забожда нос в едно досие и ме освобождава, повтаряйки:

— Казах пръв. Не забравяйте това, Борниш.

 

 

Отново се озовавам в 523-а стая, моя кабинет, един правоъгълник четири на три с бежови стени, чието обзавеждане не е разорило Управата — две маси и два стола от бяло дърво, едно кошче за смет и телефон, който ползуваме заедно с колегата — инспектор Идоан. Когато отварям вратата, той е по долни гащи. Както всяка сутрин, щом пристигне в службата, Идоан се преоблича. Сваля грубите бричове, ботушите за езда и туиденото сако и намъква червеникавокафяв костюм, доста широк за него — работното му облекло. Още в началото ми обясни, че се облича като жокей, за да сваля момичетата в метрото. Той е едър, кокалест мургав мъж с нежни черти и живи, весели очи. Изобщо няма вид на ченге. Забелязал съм, че когато се развълнува, избутва с език горното си чене, след това умело го прибира и с ритмично потракване го избутва отново. Често съм се опитвал да му втълпя, че това е отблъскващо, но Идоан така и не може да се отърве от този отвратителен навик.

Той намъква панталона си и ме пита:

— Какво искаше Дебелия?

— Бюисон.

Идоан учудено се обръща:

— Кой е тоя Бюисон?

— Нямам представа, за пръв път чувам това име. Но мога да ти кажа, че Дебелия много държи на него! Такава реч ми дръпна да го намерим преди ония от Префектурата, които все така не понася. Предполагам, че ако му хванем Бюисон, ще помогнем за повишението му. Освен това трябва да назначат още седем дивизионни комисари.

Идоан поклаща глава разбиращо.

— Уф! — въздъхва той. — Ясно. Край на спокойствието и на електрическия билярд за нас.

В тази игра той е виртуоз, безспорен шампион, сигурен победител във всички партии. Изваждам от чекмеджето две зелени бланки и в горния ляв ъгъл на всяка от тях написвам СП1, съкращение на Следствена полиция, I отдел. Върху едната написвам Бюисон, малкото му име и рождената дата, а върху другата — същите данни за Рьоне Жирие. Подписвам се.

— Е — казвам на Идоан, — аз се качвам в архива. Ако ме търсят…

— Ясно — отсича Идоан, — излязъл си.

 

 

Винаги всичко започва оттук, от архива. Той е на шестия етаж на сградата на Държавна сигурност, точно над моята стая, в една огромна зала, опасваща вътрешния двор на улица „Сосе“, в дъното на който чакат служебните коли на висшите служители с шофьорите им, превърнали се в купчини лой от бездействие.

Няколко милиона фишове, подредени по азбучен и фонетичен ред, дремят в чекмеджетата, вкарани в кантонерки, разпределени по блокове, които приличат на тезгяси и са отделени един от друг с пътеки. Всеки фиш съдържа гражданското състояние на човека, който може да бъде обект на разследване, както и номера на досието му — било то служебно, лично или криминално.

Невинните са вписани в централната картотека след молба за издаване на паспорт, лична карта или разрешително за лов. Те фигурират тук, защото полицията мъдро е счела, че понякога невинните стават виновни и е за предпочитане да се знае всичко за тях предварително. Сведенията са събрани в служебните досиета, наречени СД. Колкото до виновните, техните биографии, снимки, присъди, прехвърлянето от един затвор в друг се съхраняват в личните досиета — ЛД. Злодеянията им и простъпките на техните съучастници пълнят КД или криминалните досиета. Тази важна класификация се поддържа от стотина инспектори архивари в сиви престилки. Началник им е главният инспектор Роблен — висок, мършав, с посребрени слепоочия, педантичен и учтив, когото моят плам забавлява и безпокои едновременно. Преди три години, при първата ни среща, той ме попита на каква възраст съм.

— На двайсет и пет, господин главен инспектор.

— Ясно. Аз съм на четирийсет и две и според теб съм един стар глупак. Но това ще ти мине, ще видиш. Като се попързаляш по динените кори на Дома, ще си натъртиш задника и усърдието ти ще се поохлади.

Въпросния следобед той хвърля поглед върху заявките ми за досиетата и стисва зъби.

— Бюисон ли? Ужасна гад. Неговото КД е цял паметник. Какво е направил пак? Мислех, че е зад решетките.

— Бил е, но тази сутрин е избягал заедно с някой си Жирие.

— Ха! И ти го издирваш?

Кимвам утвърдително. Роблен млъква за миг, после добавя:

— Не го оставяй да стреля пръв, Борниш, тоя Бюисон е звяр.

Гледам след него, докато не изчезва в лабиринта с двете ми бланки в ръка. Мимо волята ми в мен нахлува някакво чувство на несигурност, дори на безсилие. Представям си как в този час Полицейската префектура ври и кипи. Комисарят Пино, началник на криминалния отдел, е свикал най-добрите си копои — Куршан и Поарие, заедно с групите им и ли е пуснал по следите на Бюисон. Общо около двеста души. В оперативната бригада комисарят Кло, подсмихвайки се под тънкия си мустак, е свикал същия военен съвет заедно с помощника си — главния инспектор Морен, и е издал същата строга заповед: „Доведете Бюисон!“ И тук персоналът наброява повече от сто полицаи. Без да смятаме тези от териториалните, подвижните бригади, жандармерията и какво ли не още!

Мисля си обезсърчен, че ние в Държавна сигурност, освен Дебелия, който се чувства по-удобно в креслото си, отколкото навън, сме само двама — Идоан и аз, и трябва да се включим в борбата между различните полицейски служби и да открием един човек, когото никога не сме виждали, опасен, както ми повтарят всички, и без съмнение слухтящ като подгонено животно.

— Ето, това са подвизите на Господин Емил — казва Роблен, който вече се е върнал и оставя на масата куп досиета. — Ще имаш възможност да му се порадваш, тоя не е като другите.

— Защо?

— Защото е интелигентен, да го вземат мътните, хитър, педантичен, предпазлив и смел. Знаеш ли защо всички ги е шубе от него?

— Не.

— Защото освен с патлак, се разкарва с граната в джоба, за да се взриви заедно с ченгето, което ще го залови. Слушай, тук ли ще четеш досиетата или да ти ги изнеса?

— Ще ги взема.

Роблен ми хвърля съучастнически поглед:

— Прав си, малкия. По този начин, ако някой ги поиска, ще знаеш кой е. А от това винаги има полза.

Връщам се в кабинета си е картонените папки под мишница. Идоан ми е оставил бележка на масата, че е в „Санта Мария“ — американско барче на улица „Сосе“.

Отварям първото досие.