Роже Борниш
Полицейска история (13)

12.

Изминали са седемнайсет дни от обира на площад „Етоал“, а ПП все още тъпче на едно място. Единственият й успех, и то утешителен, е залавянето на Рьоне Жирие. Инспектор Куршан от Криминалната и Морен от оперативната бригада са го разпитали и дори по-притиснали, но Жирие твърди, че не знае кои са съучастниците на Бюисон. Той е върнат в „Санте“, където излежава деветдесет дни карцер. Колкото до стрелбата по парижките улици, намерени са единствено гилзите, които са предадени на съдебната лаборатория за експертиза.

Дебелия потрива ръце. Времето работи за него, мисли си той. Колкото повече затъват колегите от ПП, толкова повече възможности се откриват пред него и двете му товарни добичета, робите Идоан и Борниш, да попаднат някой ден на следите на Бюисон.

Една сутрин той ме извиква в кабинета си. Седнал с разкопчано сако и издуто шкембе, Дебелия казва:

— Борниш, тия дни трябва да отидете при съдия-следователя Голети, който се занимава с избягалите затворници. Поискайте му разрешително да посетите Жирие в „Санте“, за си побъбрите с него. Може да имате по-голям късмет от колегите отсреща. Междувременно имам за вас по-спешна работа. Малко ще се поразсеете от делото Бюисон. Четете.

Той ми подава съобщението на жандармерийската бригада от Конфлан Сент Онорин:

„Труп на непознат мъж без документи за самоличност открит днес, 26 септември, в гората Ла Фей край Андрези. Изпратете служители. Жандармите Пьоти и Ерпрото очакват пристигането ви.“

— Надявам се, че в този случай ще проявите повече нюх, отколкото с Бюисон — подигравателно подхвърля Дебелия. — Вземете Кокан и Крокбоа и ме дръжте в течение.

Връщам се в кабинета си и никак не съм недоволен, че ще глътна малко въздух и ще се отърва от досието, Бюисон. С няколко думи разказвам на Идоан за случая, който току-що са ми тръснали. Той ме слуша с едно ухо, погълнат от някакъв спортен коментар. Докато навличам зеленикавия си шлифер, купен от един, американски склад за военни дрехи, му подхвърлям!

— Идваш ли с мен?

— Къде?

— В гората Ла Фей. Ще си поосвежим дробовете.

— Хайде де! Над някой труп…

— Не ставай глупак, Реймон. В единайсет часа сме там. Опраскваме работата и щом удари дванайсет, се настаняваме като принцове в ресторант „Пешьор“ до Конфлан. Познавам съдържателя, храната е хубава.

— Има ли пържена риба?

— Разбира се.

— Дадено, идвам с тебе.

Вдигам телефона, за да съобщя на Кокан и Крокбоа да бъдат готови за тръгване. Кокан е фотографът на Големия дом, 45-годишен, висок 1,85, по прякор Върлината. Златно сърце и обръгнал стомах. Без сянка от отвращение той снима труповете от всички страни, обръща ги, оглежда ги, отдалечава се, приближава се, прави снимки с фотоапарата с мях, взема отпечатъци от пръсти. И най-разложените трупове, и най-зловонната миризма не нарушават каменното му спокойствие. Дори и жертвата да се е превърнала във воняща каша, той може да пусне някоя и друга шега. Но аз почти не го чувам. Стоя доста далеч от него и се мъча да потисна спазмите на стомаха си. Така и не можах да свикна с мъртъвците.

Крокбоа е шофьорът. С вълнистите си, грижливо сресани коси, слаб, спретнат, той е прелъстителят на гаража. Освен жените, нищо друго не го вълнува. Страда от неутолим любовен глад. Когато с Идоан се качваме в колата, той вече е седнал на волана, а до него се мъдри Кокан. Моторът работи.

— Е, доволни ли сме, че отиваме на зелено?

— Дявол да го вземе, кислородът е единственото, което може да ти повдигне тонуса.

 

 

Тялото лежи в една падина. Облечено е в морскосин костюм с хубава кройка, бяла риза и връзка в синьо и червено. Лицето е обърнато към небето, очите са широко отворени, единият клепач е полуразложен. Крайниците са вкочанени, а десният крак, прегънат назад, показва, че смъртта го е изненадала в гръб. Ръцете са разперени.

Жандармът Пьоти идва към мен.

— Пребъркахме му джобовете, господин комисар.

— Само инспектор — отвръщам аз. — Намерихте ли нещо интересно?

— Нищо. Абсолютно нищо.

Обръщам се към Кокан:

— Твой ред е, драги.

Човекът на изкуството вече е монтирал апарата си върху трикракия дървен статив. Той се скрива зад черното сукно, прегърбва се, нагласява метрите. Пъхва плаката в магазина, пуска една шега: „Хайде сега да не мърдаме!“ и натиска копчето. Чува се изщракване. Кокан се появява — весел, променя ъгъла и продължава да снима. Доволен, той се приближава до трупа и го обръща като дюшек — по косите му са полепнали листа, сакото е изкаляно, яката на ризата е изцапана с кафеникави петна.

— Получил е куршум в тила — казва Идоан, клекнал до главата му.

Налага се да повдигне сплъстените от съсирената кръв кичури, за да открие дупката от куршума. Той става, разтърсва крака и изтупва панталона си. След като е снимал тила на убития в едър план, Кокан снове с шивашкия си метър и взема мерките на ръцете, краката, бюста на мъртвия, които записва в малък черен бележник. Коленичил във влажната трева, той придърпва чантата си, изважда памук, който напоява със спирт, разтваря и почиства пръстите и китките на трупа. След това невъзмутимо ги избърсва:

— Имам доста работа, деца — казва той. — После ще си направим угощение. Какво ще кажете за един хубав овнешки гювеч?

Наблюдавам го с погнуса. С опитни движения Кокан намазва всеки пръст на мъртвия с хартия, покрита с черно мастило. След това ги притиска един по един върху бял лист хартия. Отпечатъците веднага се появяват. После идва ред на отпечатъците от дланите. Кокан оглежда извършената работа и, подсвирквайки си, прибира в чантата инструментите и листовете с отпечатъците.

Докато нашият фотограф действува, пристигат прокурорът от Понтоаз, съдия-следователят, секретарят на съда и един съдебен лекар. Всички вкупом започваме да ровим в тревата, в сухите листа и изпочупените клони за някакви следи, които биха могли да ни помогнат. Напразно. Докато жандармите отнасят трупа в Конфланската болница за аутопсия, съдия-следователят идва при мен.

— Какво мислите за това?

— Тъй като от трупа са взети всички документи, за да не бъде установена самоличността му, струва ми се, че става дума за разчистване на сметки.

— Точно това си мислех и аз — промърмори той, подавайки ми един лист.

С този официален документ следствието се възлага на моя отдел. Той гласи:

„Имайки предвид съдебното дирене срещу Х, обвинен в убийство, упълномощаваме един от господа комисарите от Дирекция на следствената полиция в Париж да извършва всякакви разпити, обиски и арести с цел откриването на истината.“

Съдията ми кимва за сбогом и се отправя към колата си.

— Тръгваме ли? — хленчи Кокан. — Гладен съм като вълк.

На мен по-скоро ми се гади, защото след преместването на трупа се носи зловонен мирис. Но останалите са гладни. Натъпкани в ситроена, поемаме към ресторант „Пешьор“. Няколкото мастики, пържената риба, пилето със сметана и гъби, сиренето, тортата и божолето постепенно прогонват от ноздрите ми сладникавата миризма на смъртта. Крокбоа е изчезнал някъде със сервитьорката. А аз си мисля за палтото, което искам да си купя за зимата — видях го при Макс Евзелин, моделиера на кинозвездите. Иска ми се да е тъмносиво, защото не бие на очи. Марлиз предпочита да е бежово, защото щяло да ми придава по-артистичен вид. Но то е скъпо, прекалено скъпо за мен. Е, няма що, ще отида в „Самарнтен“.

В разгара на храносмилателната ни дейност се появява един жандарм. Той изважда от джоба си плик, изпразва го на масата и от него се търкулва месингов куршум, на пръв поглед в добро състояние.

— Изваден е от главата на мъртвия — обяснява той. — Според съдебния лекар е изстрелян отдолу нагоре, на около 50 см от тила на момчето, което е било право. Значи убиецът е доста по-нисък от жертвата, какъв стрелец, а?

 

 

На другия ден рано-рано се втурвам в Съдебната палата. В чантата си нося куршума и листовете с отпечатъците на непознатия. Тръгвам по коридора на председателя, по Т-образната стълба се качвам на втория етаж и стигам до Отдела за съдебна самоличност, който се намира в мансардата, между галерията на Сент Шапел и карето на новите сгради на апелативния съд.

В отдела за дактилоскопия и антропометрия се пазят четири милиона отпечатъци и си казвам, че би било невероятно моят мъртвец да не е сред тях. Мисля си, че на инспекторите от балистичния отдел няма да им е нужно много време да установят от какво оръжие е бил изстрелян куршумът, заседнал в черепа на убития.

Задъхан от изкачването по витата стълба, стигам до вратичката, през която се влиза в отдела. Почуквам. Прозорчето се открехва.

— Идвам от Дома — казвам аз.

Прозорчето се захлопва и вратата се отваря. Показвам полицейската си значка, приставът вписва името ми в регистъра и ми кимва да вляза. Отправям се към залата за дактилоскопия, където се сравняват отпечатъците. Почуквам на стъклената врата и влизам. Един плешив инспектор, който се звери в някакъв микроскоп, се обръща и ме оглежда от глава до пети.

— Здравейте — казвам аз, подавайки ръка. — Борниш от ДС. Трябва да установя самоличността на един труп.

Мъжът в бялата престилка се завърта на стола си, гризва листовете, които му подавам, разглежда ги и поклаща глава.

— Не може да бъде. Ти ли свърши тази работа?

— Не, Кокан, момче от занаята, взе отпечатъците на място.

Мъжът не отговаря. Той поставя левите отпечатъци под лещата на своя микроскоп, нагласява го и веднага вписва по една цифра под всеки пръстов отпечатък.

— За какво са тия номера? — питам аз.

Без да се обръща, с втренчено във визьора око, ученият ми обяснява:

— Това е код. Всеки отпечатък е описан според формата си — дясна извивка, лява извивка, връх на пръста, еднакви извивки. Аз изразявам всичко в цифри и получавам номер 22 — 2255833. Това означава еднакви извивки на двата палеца, леви извивки на всички пръсти на лявата ръка, десни извивки на всички пръсти на дясната ръка. Схващаш ли?

— Да — отвръщам аз неубедително. — И после?

— После от чекмеджетата над главата ти, които опадат към съответната серия, трябва да извадя фиш със същия номер, разбира се, ако има такъв. Защото твоето приятелче може да не е регистрирано.

Докато ми обяснява, той придърпва към себе си една стълба на колелца, качва се на третото стъпало и след като рови известно време, изважда от кутията един правоъгълен картон.

— Ето го твоето студено месо — казва той, слизайки от стълбата. — Той е. Става дума за Рюсак Анри, роден на 5 декември 1905 г. в Шарантон, съден няколко пъти и наскоро излязъл от „Санте“.

Хвърлям един поглед върху снимката анфас и в профил, залепена на картона. Това наистина е субектът от гората Ла Фей и аз питам:

— Да имаш случайно друга снимка?

— Не, но в архива ще намериш каквото ти трябва.

Той отново се вторачва в своя микроскоп и аз напускам отдела и тръгвам към балистиката, където се надявам изследването на куршума да стане толкова бързо, колкото сравняването на отпечатъците. Надеждите ми рухват.

— Елате утре — казват ми в канцеларията.

Излизам от Съдебната палата и пресичам булеварда. От пощата на търговския съд след два неуспешни опита най-после се свързвам с моя кабинет.

— Ти ли си, Реймон? Тичай в архива и ми измъкни досието на Рюсак Анри. Да, открих го. Идвам след половин час.

Затварям телефона. Пускам още един жетон и се обаждам в „Санте“. В този миг си мисля, че случаят в гората Ла Фей е прост — сведенията, които току-що съм получил, прибавени към другите, които предстои да събера, трябва бързо да ме насочат по следата на убиеца.

 

 

Дълго време стоя със слушалка в ръка и чакам служителят от затвора да провери в регистрите си.

Накрая той се обажда.

— Знаете ли, няма кой знае какво. Не е имал посещения и не е вдигал шум. Бил е по-скоро кротък.

— Е, все пак е разговарял с някого, нали?

— Несъмнено. Само че пазачите, които го познаваха, са на работа чак утре сутринта. Всичко, което мога да ви кажа, е, че е бил в килия 2.51. Между впрочем — заедно с Емил Бюисон.

— Как? Повторете, моля.

— Бюисон. Този, който наскоро избяга от лудницата. Не мога да ви кажа дали са били приятели. Трябва пак да се обадите. Когато го освободиха, даде следния адрес: „Фобур Сен Мартен“ № 10. Това е всичко.

Затварям телефона. Машинално запалвам цигара, питайки се каква връзка може да има между трупа, Бюисон и Нюс. Прекалено добре познавам подземния свят, за да повярвам, не е просто съвпадение. В ума ми проблясва една мисъл. Ако Рюсак е дал в регистратурата адреса на Нюс, той го е научил само от Емил. А Нюс, сигурен съм в това още от началото, е организирал бягството на брат си. Дали Рюсак не е бил сред съучастниците? Скачам от стола и се втурвам на улица „Сосе“. Идоан е поставил на видно място на масата ми досието, в което намирам антропометрична снимка на Рюсак. За миг се поколебавам дали да съобщя на Дебелия, но накрая решавам да направя проверка, преди да го уведомя. Обаждам се на Марлиз, за да я предупредя, че по всяка вероятност ще закъснея. Позвънявам в гаража и нареждам на Крокбоа да се приготви за тръгване.

— По дяволите! Почти обяд е — простенва той.

В коридора се сблъсквам с неколцина колеги от други отдели, чувам отваряне и затръшване на врати, почти непрекъснатото тракане на пишещите машини.

Изтичвам към асансьора. Дежурният гледа как натискам няколко пъти бутона за повикване, преди да ми съобщи, че асансьорът е развален — за кой ли път. Втурвам се надолу по стълбите.

— Къде отиваме? — пита Крокбоа, прибирайки гребенчето в джоба си.

— Във Вилжюиф, в психиатричната клиника.

През целия път моля бога някой надзирател или санитар, който е бил на работа в деня на бягството, да е на смяна. Щастието ми се усмихва — двамата надзиратели и санитарят, когото Бюисон е заплашил е пистолета си, са там.

Вече съм с едни гърди пред съперниците си от Полицейската префектура.