Роже Борниш
Полицейска история (12)

11.

Колата на бандитите се носи с пълна скорост по авеню „Ваграм“, булевард „Курсел“, после по улица „Рим“ и свива по улица „Кардине“, където движението в този късен час не е много натоварено. И изведнъж се озовава пред кордон от полицейски коли, разположени в зигзаг.

Внезапно удряне на спирачки, гумите изсвистяват, след това рязко завъртане на волана и колата потегля стремглаво. Роже Декер е блестящ. Той лавира между колите с бясна скорост, задницата занася, той умело редува газ и спирачка, а полицаите от двете му страни неволно отскачат назад.

Един моторизиран полицай, Деро от Префектурата, се отделя от кордона и потегля след него. Закъснял, тъй като мотоциклетът му не запалва веднага, неговият другар Лоран го следва на стотина метра.

Бюисон, седнал на задната седалка между Рюсак отдясно и Кайо отляво, тревожно наблюдава фара на мотоциклета, който все повече се приближава. Той ожесточено грабва своя П 38. Получил го е при бягството си от Вилжюиф. Доставил му го е Нюс, а Бюисон му се е полюбувал, полял е дулото с шампанско с думите: „Кръщавам те Спасителя.“

С един удар с дръжката на пистолета Бюисон чупи задното стъкло на колата, насочва оръжието си към полицая и изпразва пълнителя. Мотоциклетът се подхлъзва, завърта се около оста си, подскача и се обръща.

— Един — отбелязва със задоволство Бюисон, виждайки Деро, който се търкулва на земята.

 

 

Радостта на Господин Емил не трае дълго. Появява се вторият мотоциклетист. Разстоянието между полицая и колата все повече се скъсява, той вече е само на няколко метра от задната й броня.

— Спри! — заповядва Бюисон на Декер.

Декер се подчинява. Лоран е неподготвен, опитва се да спре, но веднага разбира, че не може да избегне удара. Отчаяно завива надясно, мотоциклетът му занася, задното колело се плъзга по паважа и с трясък се стоварва върху него. Полицаят простенва от острата болка в слабините, коляното и лакътя, той е затиснат от тежката машина, която смазва тялото му. Опитва се да се измъкне, но няма време. Ужасен вижда как от колата, спряла на двайсетина метра, излиза един мъж, който се спуска към него — Бюисон.

Дребният мъж кипи от яд. Когато отваря вратата, извиква на съучастниците си:

— Ще го срежа на две това мръсно ченге!

Неговият П 38 не е зареден. Няма значение. Той грабва английския автомат, оставен на седалката. Ликуващ се приближава до полицая. Вижда, че онзи е извадил своя пистолет 7,65 от кобура, но нещастникът, опитвайки се да се прицели, е закачил една от веригите на мотоциклета и изпуска оръжието.

Обезумял, Лоран вижда тъмната сянка само на два метра от себе си. А Бюисон е втренчил трескавите си черни очи в жертвата си. Лоран вижда как кръглото дуло на оръжието се приближава до главата му, само на няколко сантиметра е, но той няма сили да мръдне и да извика. Остават му няколко секунди живот.

Пръстът на Бюисон натиска спусъка. Нищо. Никакъв изстрел. Бюисон започва да нервничи. Той разтърсва автомата, отново и отново натиска спусъка. Оръжието остава безмълвно.

— Изчезвай, да те вземат мътните! — изревава Декер, подал глава от прозореца.

Бюисон още веднъж натиска спусъка, после отново — някакъв звук. Тогава, отчаян и разярен, се спуска към колата и хлътва в нея.

— Глупак с глупак — беснее Декер, когато колата потегля, — какво се туткаш?

Гласът на Емил трепери от ярост:

— Що за скапани автомати! — крещи той. — Колко пъти натисках спусъка и нищо!

— Просто си забравил да освободиш предпазителя… — казва Рюсак, разглеждайки своя „Стен“. — Трябваше да го издърпаш назад.

— Нищо не разбирам от тия модерни изгъзици — промърморва Бюисон. — Преди войната ги нямаше, а в централния никой не ни учеше как да си служим с тях.

— Както виждаш, човек трябва да върви в крак с времето — подигравателно отбелязва Рюсак.

Бюисон, който зарежда Спасителя, му хвърля убийствен поглед, но не отвръща нищо.

Колата се носи към Порт дьо Клиши, когато Емил открива, че първият полицай продължава да ги преследва. След падането си Деро отново се спуска след тях, но е загубил ценни секунди, защото е спрял при Лоран, който още лежи насред булеварда. Един минувач му е вдъхнал надежда, съобщил му е, че дежурната полиция е уведомена.

Точно преди да тръгне, Лоран го предупреждава:

— Пази се! Щом се приближиш, ще спрат внезапно, и мен ме измамиха така…

Ситроенът пристига на Порт дьо Клиши и Декер повтаря номера, който вече е изпълнил успешно. Той оставя полицая да се приближи на двайсетина метра, удря спирачки и колата застава напряко. Но Деро е нащрек. Той ловко успява да спре, скача от мотоциклета, ляга зад него, изважда пистолета си и открива огън.

Кайо и Бюисон изскачат от колата. Франсис изстрелва няколко картеча с автомата, за да отвлече вниманието на полицая, докато Бюисон изтичва на отсрещния тротоар, за да го изненада в гръб. Той е само на петнайсетина метра от него, няма начин да го изтърве. Ръката му е стиснала П 38 и той се прицелва.

Зад него отеква изстрел, който го стряска. В същия миг усеща парване под брадичката.

— Скрий се, целят те в гръб! — извиква Нюс.

Той е излязъл от колата и на свой ред започва да стреля по някакъв силует, който едва различава в рамката ма един прозорец.

Стрелецът, скрит в жилищния блок, е стражар, който живее на този булевард, и чул изстрелите, се притичва на помощ на мотоциклетиста, легнал на земята. Стрелбата му е непрекъсната, точна и куршумите свистят покрай Емил, когото е взел на мушката.

Бюисон разбира, че е изгубил играта и нито той, нито приятелите му ще успеят да очистят ченгето, а още по-малко оня тип, който ги цели от прозореца. Освен това си дава сметка, че ако продължават да се мотаят, скоро ще ги подгони цяла глутница полицаи, които ще дойдат за подкрепление.

Господин Емил стреля още веднъж напосоки, за да прикрие отстъплението си и щом изпразва пълнителя, извиква:

— Изчезваме!

Всички се втурват към колата и се натъпкват в нея. Декер включва на първа, колата изревава в мрака и стремглаво се понася напред.

 

 

В ситроена всички мълчат, чува се само учестеното дишане на задъханите от бягането и вълнението мъже. Гумите изсвистяват, колата прекосява обиколния булевард и тръгва по дългата празна лента вдясно. Бюисон опипва брадичката си и сваля ръката си, изцапана с кръв. Той бърка в джоба си, за да извади носна кърпа, когато Рюсак съобщава:

— Да го вземат мътните, оня още е тук!

Емил рязко се обръща и в очите му проблясва жестокост. Обзема го жажда за кръв. Веднъж завинаги трябва да свърши с това упорито фанте.

— Негодник! — изревава той. — Ще го скълцам на кайма!

— Какво да правя? — невъзмутимо пита Декер.

Бюисон мисли светкавично. Трябва да се отърват от това моторизирано ченге, което се е лепнало за тях, защото скоро градът ще гъмжи от кордони.

— Карай покрай гробището „Батиньол“ и свий по малките улички, за да излезеш пак на обиколния булевард. Може и да успеем да му избягаме.

Колата лети стремглаво покрай високата стена на гробището, после по улица „Боа де Кор“, завива надясно по „Тулуз Лотрек“ и влиза в една тъмна уличка, а пътниците връхлитат един върху друг. И изведнъж фаровете осветяват една стена, която се издига отпред.

— Господи! — казва Нюс. — В сляпа улица сме!

Емил се обръща и вижда фара на мотоциклета, който влиза след тях в задънената улица. Декер също го е видял в огледалото и тутакси удря спирачки. Гумите изсвистяват, той включва на заден ход, колата завива в обратна посока и се насочва към изхода.

Деро е на петдесетина метра от нея и разбира какво ще стане. Той е спрял, за да извади пистолета си, но изведнъж вижда как фаровете на колата светват, моторът изревава и тя се насочва към него.

Той е заслепен. Дори няма време да направи маневра, за да се измъкне, колата връхлита върху него. Отчаян, той инстинктивно се хвърля настрани, повличайки мотоциклета със себе си, и започва да стреля напосоки. Чува се трясък на смачкана ламарина, когато колата се блъска в мотоциклета, и от двата й прозореца върху полицая се изсипва дъжд от куршуми.

— Дай назад — заповядва Бюисон — да размажем тоя негодник!

Скоростната кутия изхърква, колата тръгва назад, минава върху предното колело на мотоциклета, докато Нюс и Франсис Кайо обсипват уличката с куршуми от прозорците с надеждата да улучат мотоциклетиста. Гърмежите отекват злокобно и дълго.

Накрая Бюисон заповядва да изчезват. Последен залп и колата напуска тупика и поема към Монмартр. Деро се надига, учуден, че е още жив.

Гневът на Бюисон изведнъж се изпарява. Той попива с носната си кърпа кръвта, която продължава да се стича по брадичката и по ризата му:

— Все пак свалям му шапка на ченгето! — казва той. — Това общество от тъпанари не заслужава такива защитници. Или е герой, или безумец…

— А ние къде отиваме? — пита Декер.

— В „Пайот“ — решава Бюисон, — ще пийнем по едно шампанско и ще се измием. Толкова сме мърляви, като че ли идваме от Вердюн.

 

 

„Пайот“ е полутъмно барче на улица „Бюрки“, а съдържателят му Фредо е човек, който никога не задава въпроси, но винаги е готов да услужи. Клиентите му са постоянни, повечето сутеньори. Всеки непознат се изхвърля безмилостно.

Около полунощ петимата мъже пристигат там поотделно. Декер е последен, защото отива да остави колата до площад „Абес“. Те сядат в дъното на салона, докато чакат да им сервират шампанското, а след това отиват в тоалетната да си оправят дрехите и да се срешат. Оставят на умивалника скъпоценностите и парите, задигнати от ресторанта, свалят саката си, изтърсват ги, после отново ги обличат. Един по един застават пред огледалото, оглеждат се самодоволно, после се връщат на масата. Господин Емил се разкрасява пръв. Измива си лицето и ръцете, изцапани със съсирена кръв, сваля си ризата и облича друга, която му е заел съдържателят.

Рюсак е последен. Когато се връща на масата, той казва весело:

— Момчета, смятам, че можем да го отпразнуваме.

Рюсак е едър, тъмнокос, с цяла глава по-висок от останалите. Има правилни черти, кадифени очи, не му липсва самоувереност и умее да говори. Само че не е психолог. Ето защо, докато отваря с уверени движения първата бутилка, изобщо не забелязва студения поглед на Бюисон, в който проблясва прикрита враждебност. Емил не го обича. За него Рюсак спада към дребните невзрачни престъпници без размах, които пропяват още щом ченгетата си вдигнат ръката. „Има прекалено хубава мутра, която се харесва на жените, и умира от страх да не му я повредят“, мисли той.

Вече е два часът сутринта, когато допиват петата бутилка „Крюг“. Нюс започва да се прозява и клепачите му натежават. Излегнат на стола, той казва прегракнало:

— Мисля, че можем да изчезваме. По това време ченгетата трябва да са вдигнали блокадата.

Бюисон се съгласява. Той плаща сметката, става, следван от останалите. Франсис Кайо едва се държи на крака. Бавно се спускат към площад „Бланш“, натъпкват се в едно такси, което ги закарва до улица „Биша“. Изкачването на стълбите е мъчително. Освен от шампанското, краката им са като отсечени от напрежението и умората и петимата мъже често спират, за да си поемат дъх.

Накрая се отпускат на столовете около кухненската маса. Сами са, в къщата цари спокойствие. Сюзан още не се е прибрала от улица „Блондел“, където се подвизава.

— Хайде — казва Бюисон, — ще делим.

Всеки изпразва джобовете си и нарежда пред себе си откраднатите накити и пари; пред тази гледка Кайо не може да се сдържи и повтаря:

— Колко са красиви… Господи! Колко са красиви…

Малкият Франсис така алчно се е ококорил, че останалите избухват в смях. Всички, освен Емил. Той е спрял поглед на плячката на Рюсак, внимателно оглежда всичко, което той е извадил от джобовете си. Липсва един пръстен с диамант. Емил има безпогрешна памет. Отлично помни, че в ресторант „Арбоа“ е видял как Рюсак претегля в ръката си един пръстен и тихичко подсвирва от възторг, а след това го пъхва в джоба си.

И така, пръстенът с диаманта не е на масата. Съществува едно-единствено обяснение — едрият тъмнокос мъж, който го потиска с високия си ръст, се опитва да ги преметне. Емил бегло поглежда Рюсак, който продължава да се смее, но не казва нищо. Той събира банкнотите пред себе си и започва да ги разпределя.

— Общо 103 000 франка — казва Бюисон, — това прави по 20 000 на всеки. Остават 3000, които ще дадем на Сюзан. Колкото до дрънкулките, утре Нюс ще ги занесе на някой черноборсаджия. А сега всички в леглото.