Роже Борниш
Полицейска история (10)

9.

Тази сутрин Идоан претърпя загуба. И той като мен е научил от вестниците подробности около бягството на Бюисон и Жирие. Като мен се е порязал по брадичката, докато се е бръснел, и си е залепил лейкопласт. И се е втурнал към Държавна сигурност пак като мен. Приликата свършва дотук, защото на мен всички зъби са ми в устата, а той от бързане е забравил горното си чене. Затова е трудно да го разбираш. Той поставя ръка, пред устата си, за да скрие оголения си венец и ме пита, фъфлейки мъчително:

— Какво ще правим, Роже? Имаш ли някаква идея?

Нямам време да му отвърна — телефонът иззвънява.

Дебелия иска да ме види и по тона му разбирам, че пак е в лошо настроение. Днес е облякъл нов тъмен и строг костюм от каша, в който прилича на министър, и вечната тъмночервена вратовръзка. Той веднага ме напада:

— Е, как смятате да действате, Борниш? Предполагам, че вече имате някаква идея, поне една, или се лъжа?

— Честно казано, господин комисар…

— Честно казано, какво, Борниш? Имате ли идея или не?

— Няма кой знае колко начина да се пристъпи към този случай — казвам аз предпазливо. — Вчера прочетох досието на Бюисон и на семейството му и…

— И какво? — припряно ме прекъсва Дебелия.

— Ами мисля да потърся брата на Бюисон, Жан Батист. Според мен, имайки предвид миналото му, Нюс сигурно знае къде се укрива Емил.

Дебелия вдига на, челото си големите си очила с рогови рамки.

— Имате ли представа къде се намира той?

Идея, представа! Ясно, тази сутрин от устата на Дебелия ще чувам само думи.

— Никаква — отвръщам аз веднага и уточнявам, преди да се е ядосал: — Отдавна в нашия архив не е постъпвало нищо за Жан-Батист Бюисон. Имах намерение да потърся в архива на Полицейската префектура на Ке дез-Орфевр.

Дебелия барабани с пръсти по подложката за писане. За миг той се замисля:

— Смятам, че имате право, Борниш — казва накрая той. — Трябва да започнем с брат му. А Жирие?

— Работя по този случай.

— Отлично. Дръжте ме в течение.

 

 

Отивам пеша до Шанз-Елизе, за да взема автобус номер 73, който ме закарва до Шатле. Минавам по моста, тръгвам по булевард „Пале“, завивам надясно по кея и влизам в номер 36. Архивът на Полицейската префектура е в дъното на двора, вляво, под един свод. Там всичко е сиво, мрачно, прашно и потискащо. И вони. Предавам поръчката си на един несимпатичен архивар, изтъкан от нервни тикове, и чакам, мислейки за съперниците си, които живеят в тази мизерна обстановка. За да бъдеш ченге в ПП, наистина трябва да си много съвестен.

— Съжалявам — съобщава ми архиварят, намигайки с око, при което устните му се нацупват. — Досието е взето вчера.

— А, така ли? — отвръщам аз. — И у кого е?

— У Куршан от Криминалната.

Това се казва честна игра. На Куршан му е хрумнала същата идея като на мен и за да разбере кой друг ще тръгне по следите на Нюс, е задържал досието. Аз направих същото с досието на Емил в Държавна сигурност. Остава ми само едно — да се срещна с Куршан и послушно да му поискам разрешение да прегледам списъка на подвизите на Нюс.

Само че не храня никакви надежди относно резултата. Познавам добре Куршан. Той е набито човече с гъста черна коса и винаги носи кафяво сако от раирано кадифе и бежов панталон, а портфейлът му е натъпкан с петдесетина визитни картички на различни дружества. Особени белези — смее се непрекъснато, има безобидна физиономия, но всъщност е инат, упорит е като се захване с някое разследване — опасна твар. Заради осемте му деца съм го кръстил Плодовития Фреди и когато научил, той не оценил високо шегата ми и отвърнал:

— Борниш ли? Неговата глупост е плодовита.

Перспективата да се свържа с него, за да измъкна сведения, ме потиска. Вече си представям как отегчено разперва ръце и чувам киселия му глас:

— Къде се бъркаш, Борниш? Случаят Бюисон е наш, мой.

И ще е прав. Наистина бягството на Бюисон е станало в района на Париж, владение на ПП, и ние нямаме нищо общо с него. За кой ли път Държавна сигурност ще нагази в градината на Ке дез-Орфевр? Това едва ли ще доведе до разбирателство между различните полицейски служби!

Навъсен изкачвам сто и петте хлътнали стъпала, проядени от времето. Отправям, се към кабинета на началниците на отдели на третия етаж, който Куршан споделя с колегите си Дюкуртиал, един мърморко, способен да изкара цяла седмица, без да мигне, и Поарие, който залови доктор Петио, когато дойде Освобождението, наречен Десет и десет заради разкрачената му походка.

Когато влизам, заварвам Куршан сам и щом ме вижда, той затваря досието, което чете. За пръв път не се усмихва. Подава ми ръка недоверчиво:

— Какво търсиш тук? — пита той още преди да си отворя устата.

— Добър ден — отвръщам аз учтиво.

— Е, добър ден. Какво искаш, Борниш?

— Бих искал да прегледам досието на Жан-Батист Бюисон. Казаха ми, че е при вас. Затова дойдох да му хвърля един поглед.

— Виж ти — учудено казва Куршан, — един поглед ли? А защо ти е?

— Имам нужда от някои сведения — подхвърлям небрежно. — Например къде живее, с кого се среща, обичайните, нали разбираш!

— Ще ти кажа нещо, Борниш — отвръща Куршан, процеждайки думите, — слушай внимателно: колкото до Бюисон, ще ни оставиш на мира, Бюисон е моя работа. Възложена ми е по законен ред. Защо се бъркаш?

Готово! Думите са изречени, предвиждах това.

— Не се ядосвайте — казвам, — считам, че когато, един убиец е на свобода, всички полицейски служби трябва да го търсят. Според мен това е очевидно, логично, човешко…

— Не си хаби труда, Борниш — отвръща Куршан, втренчил в мен хитрите си очи, — и не се тревожи за обществото. Впрочем мога да ви успокоя веднага — и теб, и шефа ти. С Нюс се занимавам аз. Засега хората ми са си по местата и след няколко часа ще спипаме Нюс, както и брат му. Както ме гледаш, сега отивам при моите момчета, които го дебнат. И така, един съвет, Борниш: не се меси и не ми обърквай работите. Ясно ли е?

— Ясно.

Куршан не блъфира. Този мръсник, доколкото го познавам, е напълно способен да попадне на Нюс всеки момент и само като си помисля, че ще изтърва премията и повишението, като си представя яростта на Дебелия, ме облива студена пот.

Когато се озовавам в двора на ПП, вече съм решил. Единствената възможност да открия Нюс, е да проследя Куршан. След като той отива при хората си, които дебнат Нюс, ще отидем заедно, един след друг. Решавам да го изчакам, скрит зад колоната, под един от сводовете на вътрешния двор.

 

 

След два часа Куршан прекосява двора, нищо неподозиращ, тръгва по коридора, който свързва Ке дез-Орфевр със Съдебната палата, минава покрай Сент Шапел и излиза през желязната порта на булевард „Пале“.

Разстоянието, което ни дели, е не повече от трийсет метра и аз не изпускам от очи широкия му гръб. Куршан спокойно се отправя към спирката на автобус номер 38 и мен ме побиват тръпки. Разбира се, аз не мога да се кача в един и същ автобус с него. Тревожно оглеждам за такси и щастието ми се усмихва. Един след друг пристигат два автобуса 38, първият претъпкан, а вторият — почти празен. Естествено Куршан и тълпата на спирката започват да се блъскат и се натъпкват в първия. Куршан показва картата си за градския транспорт и се качва на платформата. Аз се настанявам във втория. На всяка спирка изпъвам врат, за да се уверя, че Куршан не ме е зарязал, но никак не е лесно да го наблюдавам, защото навсякъде става истинско стълкновение между слизащите и качващите се пътници.

Най-после го забелязвам на спирка „Севастопол — Страсбург-Сен Дьони.“ Той е слязъл, върви по отсрещния тротоар и бързо се смесва с тълпата. В последния момент, след като показвам полицейската си значка на кондуктора, успявам да спра автобуса и да сляза. Става дума за няколко секунди, но те са достатъчни, за да изгубя Куршан от погледа си. Оглеждам се на всички страни и го виждам, че пресича улицата и се отправя към „Фобур Сен Мартен“. Отново тръгвам по петите му. Предчувствам, че се приближаваме до целта и този път съм твърдо решен да не го изпускам от очи.

Така — едното ченге напред, а другото след него — изминаваме стотина метра. Доволен съм, всичко върви добре. Но изведнъж той изчезва просто се изпарява! Застанал насред тротоара, блъскан от минувачите, аз ругая през зъби и се чудя къде може да се е дянал моят колега. Той не подозираше, че го следя, сигурен съм, следователно не ми е изиграл номер. Значи е влязъл някъде, но къде? Оглеждам тази отсечка. Има само една порта и два магазина, пред които е паркирана, успоредно на тротоара, една покрита камионетка. Куршан не може да е хлътнал нито в сградата, нито в магазините, щях да го забележа. А може би е в камионетката? Единственото, което ми остава, е да чакам. Щом е изчезнал в тази отсечка, неизбежно ще се появи пак тука. Поглеждам часовника си, точно дванайсет е. По принцип не би трябвало да чакам дълго, зная, че часовете за хранене са нещо свято за колегата ми.

Притаен до един портал за коли, аз дебна и от време на време разтърсвам крака, за да се раздвижа. В един момент започва да ми се повдига, защото наблюдателният ми пост се намира до боклукчийските кофи. Мирише толкова лошо, че започва да ми се вие свят. За да издържа на това ухание, изваждам пакета „Филип Морис“, купен същата сутрин на черно от един арабии на площад „Бланш“. Запалвам цигара.

Изведнъж виждам как покривалото на камионетката бавно се повдига и изпод него се подава главата на Куршан. Той казва нещо на хората, скрити в камионетката, скача на земята и тръгва към Порт Сен Мартен. Въздъхвам с облекчение. Първо, защото съм открил съперника си, и второ — защото вече зная къде дебнат хората от Криминалната. Но макар и да съм научил на коя улица живее Нюс, не зная в коя сграда. Оставам още няколко минути до портала, за да се уверя, че Куршан наистина си отива, след което тръгвам и аз.

На няколко крачки, от същата страна на улицата, се намира бистрото „Етап“ и аз решавам да вляза и да изпия една мастика. Това бистро мие добре познато. Наблюдавал съм го часове наред преди няколко месеца, когато търчах подир Лудия Пиеро. Отново виждам котешкия силует на Джо Атиа, едрото тяло на Жорж Бушзайш, които разговарят пред вратата, докато Комара, техният шофьор — едно джудже с лице набръчкано като изсъхнала ябълка, нервничи на волана на един откраднат ситроен, лъскав като злато. Виждам Жано, съдържателя, едър мъжага с руси, ниско подстригани коси, с клепнали уши и ръце — огромни като лопати на подемен кран. Ех, да щеше да проговори тоя Жано! Засега той ме измерва с недоверчив поглед иззад бара, пъхнал ръце в джобовете си. Захапал небрежно цигарата, аз се отправям към него най-спокойно. Само двамата сме, но не бих казал, че присъствието ми го изпълва с щастие. Когато поръчвам аперитива, той ме обслужва с явно нежелание и често ми хвърля не дружелюбни погледи. Намръщено побутва към мен каната с вода и после мълчаливо тръгва към касата.

Отпивам няколко глътки и оставям чашата си.

— Уф! — казвам. — Тая сутрин тука вони на кокошарник.

Той ме поглежда втренчено със сините си очи, а аз кимвам към изоставената камионетка, паркирана отсреща. Вярно, не е честно по отношение на Куршан, но нима той постъпи честно тази сутрин, като отказа да ми покаже досието? Намирам си оправдание: на война пощада няма.

Във всеки случай казаното от мен звучи многозначително за Жано, защото лицето му се отпуска и той идва при мен, бършейки една чаша. Поглежда към улицата с усмивка:

— Как не — казва той с простонародния си акцент, — те са тук от снощи. Скрили са се като щрауси.

— Сто на сто са тук заради Нюс — небрежно подхвърлям аз.

Плащам мастиката и тръгвам към изхода. С ръка на дръжката на вратата се обръщам към русия великан, който ме следи с поглед. По замисления му израз отгатвам, че въпреки всичко се чуди кой ли съм.

— Тъкмо имам да му предам нещо — казвам аз, смигвайки. — Днес ще го видиш ли?

Жано вдига рамене. Продължавам:

— Толкова по-зле, ще отида да му пъхна една бележка под вратата. Той живееше на номер 14, нали?

Съдържателят не е склонен да изпада в откровение.

— Може да е на 10 или на 12.

Няма смисъл да настоявам. Кимвам приятелски на Жано и излизам. Навън си запалвам цигара и оглеждам улицата. Бавно минавам покрай камионетката, но обиграното ми ухо не долавя никакъв шум.

 

 

Стените на сградата на улица „Фобур Сен Мартен“ номер 10 са пропити с миризма на зеле или на мръсни чорапи. От етажите долитат на вълни детски писъци, крясъци на ядосани майки, следвани от яростен лай. Няма съмнение, че портиерката пие, за да се спаси от тази врява. Когато ми отваря вратата на стаичката си, тя е мъртвопияна и едва се държи на краката си. Около четирийсетгодишна е, с тебеширенобледо лице, с воднисти жабешки очи, облечена е в голф и широка мъжка риза, изпод която гърдите й могат спокойно да изпаднат.

— Ако сте пласьор или ченге, изчезвайте оттук — изфъфля тя, залитайки при всяка дума.

— Търся Нюс — казвам аз и отстъпвам назад, за да не усещам дъха й.

— Кой?

— Нюс. Жан-Батист Бюисон.

Клепачите й се затварят, а аз я гледам и се питам дали няма да заспи права, но най-после тя успява да си отвори очите и избоботва с надебелял език:

— Няма го… А нямаше да е зле да си дойде, защото помиярите му квичат денонощно.

— Кучета ли има?

— Хм, два боксера. Иначе са добри животинки, ама той ги умори от глад и те, разбира се, искат да излязат навън…

— Кога си беше тук за последен път?

— Снощи… или оная вечер… Не помня. Разходи кучетата, прибра ги и си отиде.

— Не каза ли кога ще си дойде? Имам да му предам нещо, спешно е, нали разбирате…

— Никога нищо не казва.

В този момент портиерката бавно ме оглежда от глава до пети с присвити очи, удостоява ме с една пленителна усмивка, разтърсва рамене, с което запраща гърдите си под мишниците.

— Обичам чернокоси красавци като тебе — изхълцва тя, — няма ли да влезеш да пийнеш нещо в мойта бърлога… А? Искаш ли?

Учтиво отклонявам поканата и бия отбой. Известно време на улицата ме преследва гласът й, който ме нарича „педи“ и „кастрат“, както и е други епитети, изразяващи яда й. Невероятно! Ама за какво се мисли тая дърта брантия? Разбирам, че едно хубаво момче като мен с лешникови очи и вълнисти коси, с ангелска усмивка, добре сложен, здрав и пълен с енергия, може да й се хареса, но в края на краищата всичко си има граници, дори мечтите.

 

 

До вечерта наблюдавам леговището на Нюс, след това идва да ме смени Идоан. Той е доста мрачен, защото е обещал на жена си да я заведе на кино и тя не е посрещнала с одобрение новата програма за вечерта. Преди да се разделим, той ми съобщава:

— Дебелия те чака в „Дьо Марш“. Иска да се видите, за да изясните нещата. Изглежда, наложително е.

 

 

„Дьо Марш“ е кафене с ресторант на улица „Жи льо кьор“, където почти всяка вечер полицаите от Криминалната, Оперативната и ние от Държавна сигурност се срещат да пийнат по чашка, да поиграят на зарове и да си съобщят един на друг, на висок глас, неверни сведения. Престъпниците, които не са търсени от полицията, също идват тук, за да научат нещичко и да го съобщят на избягалите от затвора приятелчета, които ги чакат из бистрата на квартал „Сен Мишел“.

Салонът е дълъг, с бежови стени, по които висят медни съдове, портрети на Наполеон, тромбдони^[1] и стари ловджийски пушки. В левия ъгъл на същото това помещение се намира тежка готварска печка, заредена с въглища, която е отрупана с тенджери, къкрещи по цял ден. Ние се скупчваме около една маса, която служи за тезгях, срещу входната врата.

Съдържателят се нарича Виктор Маршети, корсиканец, с чело, увенчано с черен перчем. Мастиката му е най-хубавата в Париж — по простата причина, че си я вари сам, незаконно в малкото дворче зад ресторанта. Това е тънка работа, истинска алхимия, в която Маршети е претърпял неуспех само веднъж.

При първите му опити стана експлозия, една-единствена, но тя беше достатъчна, за да събуди целия квартал и да вдигне на крак отрядите на дежурната полиция. Разбира се, шефовете на всички полицейски отдели се намесиха да отърват Маршети, за да продължи да вари нелегално своя еликсир! Освен почерпките, които щедро раздава, и тези, които получава, Маршети изгълтва средно от шейсет до осемдесет мастики на вечер, без да се напие ни най-малко.

— Това е корсикански номер — обясни ми той една вечер, когато очите ми започнаха да се затварят. — Ако искаш да пиеш, без да се насвяткаш или да ти стане лошо, достатъчно е да глътнеш една пълна лъжица зехтин, преди да започнеш да поркаш. Разбираш ли, с тая система алкохолът плува по зехтина и не прониква в кръвта!

Така и не последвах съвета му. Всеки път, когато се сещах за зехтина, вече беше много късно.

Когато въпросната вечер пристигам у Виктор, салонът е пълен с дим от цигарите и лулите и във въздуха се носи остра миризма на анасон. Вийошен е седнал до Кло — неговия съперник. Лицата им са зачервени и те си разменят остри реплики, заобиколени от инспектори и престъпници, които присъстват на словесните им схватки. Точно когато влизам в „Дьо Марш“, гласът на Кло се издига над врявата в салона.

— И освен това — възмущава се шефът на Оперативната, — на всичко отгоре, ако вие от Държавна сигурност постигате успехи, това се дължи не на професионалните ви качества, а на базата, с която разполагате, и на персонала!

— Персоналът ли? — отвръща смаяно Дебелия.

— Точно така, персоналът! На улица „Сосе“ сте към хиляда!

Обикновено непоклатим като паметник дори и след няколко мастики, сега Дебелия избухва в смях. От очите му потичат сълзи, той се задушава, вади си кърпичката и продължава да се залива от смях, удряйки с ръце по масата, от което чашите звънтят.

— Ако ви кажа колко сме, няма да повярвате.

Моята поява моментално го успокоява. Той ме поглежда и веднага ме пита, докато останалите ме наблюдават:

— Всичко наред ли е?

— Да, наред е.

Толкова. И това Идоан нарича изясняване на нещата!

Виктор ми поднася мастика, която изпивам на един дъх, после още една. С чаша в ръка се приближавам до тенджерите, за да видя какво е приготвила Долорес, жената на съдържателя. Дребничка, пъргава и хубавичка, тя шумно ме целува по страните, после повдига капаците и ми съобщава менюто:

— Тая вечер има чревца по корсикански, телешко задушено със зеленчуци и петел с винен сос.

— Запази ми от чревцата — казвам аз, потупвайки я по бузите, — една по-големичка порция.

Докато черпакът й плува в соса, Долорес ми смигва:

— Не се тревожи, Роже — прошепва тя, — знаеш, че си ми любимецът… — след това, кимвайки към останалите, подхвърля: — Я виж, твоите шефове май се скараха…

Тази нощ поставям рекорд — мастика, ароматно гъсто и пивко, червено вино и коняк. В три часа сутринта лицата на Дебелия и на Кло започват да се размазват пред очите ми и виждам една глава с четири очи, три носа и три усти. Тогава разбирам, че съм съвсем пиян. От време на време таванът се спуска към мен и аз затварям очи в очакване да се разбие върху главата ми, след това започват да се люлеят подът и масата и аз здраво се вкопчвам в стола си. Време е да се прибирам. Бавно, непохватно, със залитане успявам да се отделя от масата, пелтечейки извинения.

Долорес майчински грижовно ми помага да изляза.

— Искаш ли да ти извикам такси?

Поклащам глава и тръгвам, залитайки, към площад „Сен Мишел“. Часът е три сутринта, разбирам това едва пред затворения вход на метрото. Тогава решавам да се прибера до Монмартр пеш, като си казвам, че разходката ще ми помогне да изтрезнея.

От „Сен Мишел“ до улица „Льопик“ е много път. Наистина много. А краят му е още по-мъчителен, защото улицата става ужасно стръмна. Господи, как съжалявам, че пих толкова много! Като че ли това не е достатъчно наказание, а на всичко отгоре на края на моята голгота ме очаква един кръст, наречен Марлиз. Изведнъж си спомням за нейното съществуване. Представям си я — права, изпъчена в розовата си прозрачна нощница, с разчорлени коси и гневен поглед — как ме отрупва с лавина от упреци и ме удавя в презрението си. Сцената ще бъде дълга. Тя без съмнение ще завърши с крясъци, заплахи, сълзи. В един проблясък на разум си помислям с тъга, че животът е нелеп кадрил: злосторниците се страхуват от мен, а аз — от Марлиз. Изръмжавам недоволно. С мъка продължавам да се изкачвам към улица „Льопик“. В този миг Марлиз се превръща в натрапчива мисъл, в идея фикс. Дебелия, Бюисон, неприятностите ми отстъпват място на това бяло, съблазнително тяло, което спи у дома и събира сили, за да ме нападне. Вървя покрай стените на къщите, които от време на време ме отблъскват, и си повтарям на глас, за да си вдъхна смелост: „Толкова по-зле, ако не й харесва, да си стяга багажа, нейна си работа.“ Повтарям го и лъжа себе си. Как бих могъл да живея без нейните руси коси, зелените й очи, без розовите й устни? Имам нужда от всички тези нежни багри. Изведнъж спирам и насред смълчаната улица обявявам на висок глас: „Хубава е, но е зла!“ Тръгвам пак с наведена глава, развеселен.

Тревогата ме завладява отново пред входната врата. С известен страх, за който си давам ясна сметка, събувам обувките си. За миг размърдвам пръстите на краката си и изкачвам стълбите по чорапи. На площадката отчаян откривам, че съм си изгубил обувките. Застанал до вратата, поемам дълбоко дъх. Тихичко си давам последни съвети: „Никакъв шум, Роже, не бързай, не я буди.“ Отначало ключът не иска да влезе в ключалката, накрая вратата се отваря и ето ме у дома. На пръсти, като крадец, се отправям към стаята си. Наоколо цари тишина и спокойствие. Марлиз спи. И в този миг телефонът иззвънява толкова пронизително, че да ти се спукат тъпанчетата.

— Роже, ти ли си? Реймон е на телефона. Извинявай, че те събудих, драги, но има един, дето разхожда боксерите…

С мъка се опитвам да си събера мислите, да изплувам на повърхността, да взема някакво решение, но Идоан продължава:

— Слушай, нямам време. Препускал съм до Страсбур — Сен Дьони, за да намеря телефонна кабина, но искам да ти кажа, че моят човек никак не прилича на Нюс. Той е тлъст, с огромно шкембе и крив врат.

С мъка произнасям думите:

— Това не значи нищо. Може Нюс да е напълнял.

— Не, физиономията му е друга — продължава Идоан, — сигурен съм. Според антропометричната снимка Нюс има правоъгълна мутра, а тоя с кривия врат е с кръгла глава и лице като пълнолуние. Той само разхожда псетата на Нюс, сто на сто. Не може в къщата да има кучкарник за боксери.

— Прав си — отвръщам с прозявка.

— Е, какво да правя, Роже? Ако се помъкна подире му, а Нюс се прибере, оставам на сухо. А ако не се промъкна подире му и Нюс не се прибере, пак същото. Ей, слушаш ли ме?

— Точно това правя, драги. Добре, следи приятелчето с кучетата, идвам. Ще те сменя пред вратата.

Марлиз вече е станала и се появява в коридора отпочинала и готова за кавга. Но аз вече не съм на разположение, трябва да изчезвам. На прага й прошепвам с нещо като усмивка:

— Дългът ме зове.

Тя ме нарича „Мръсник!“, но аз не чувам останалото. Докато слизам по стълбите предпазливо, у мен се появява надежда, че до довечера ще й мине.

Намирам ги чак долу, пред пътната врата, на тротоара — обувките ми ме чакат, подредени една до друга, готови да ми служат.

Главата ми бучи, а стомахът ми ври, когато се спускам по улица „Льопик“ към една пиаца за таксита. Като казвам „спускам се“, не съм съвсем точен. В моето състояние мога да измина тичешком само няколко крачки, защото тутакси ми се завива свят, започва да ми се повдига и съм принуден да спра задъхан. Накрая на площад „Бланш“ се стоварвам в едно такси. Очевидно приличам на страшен гуляйджия, защото преди да потегли, шофьорът ме стрелва с тревожен поглед.

На Порт Сен Мартен му казвам да спре, плащам и слизам. Той тръгва и аз се сещам, че не съм му поискал фактура и ще ми е трудно да си взема парите от бачкането. Прилепен до стените на сградите, поемам по пустата улица „Фобур Сен Мартен“, като внимавам да не тракам с токовете си по тротоара, за да не събудя колегите, затворени в камионетката.

Още не е съмнало и аз заставам до пътната врата срещу блока на Нюс, забулен в мрак. И чакам. Часът е пет. Марлиз сигурно отново си е легнала. Дебелия трябва да се е събудил. А аз умирам за сън. Вече съм тук от около половин час, когато някакъв шум от стъпки ме стряска и разбирам, че съм задрямал — Идоан се връща. Той минава покрай мен, без да ме забележи, и аз тихичко го извиквам. Той също не е за гледане. Очите му са хлътнали, брадата му е набола и е блед като платно.

При моя сигнал той се прилепва до мен. С мъка прошепвам:

— Е?

— Прекара ме. Несравнимо. Безпогрешно. Съвършено.

— Как така?

— Ами прибра кучетата, слезе долу и тръгна по булевард „Севастопол“. Вървях след него, на четирийсетина метра, без да подозира нещо. А след мен вървеше един от ПП, на доста голямо разстояние. Изведнъж пред едно кино моят клиент се качи в една спряла кола. Абе ти миришеш на алкохол!

Отдръпвам се малко и питам:

— И после?

— Уф! На волана седеше някакъв тип, който веднага потегли. Тъй като съм само полицейски инспектор, нямах кола, нямаше таксита и те изчезнаха, а аз останах с пръст в устата. Моят преследвач също. Бях много далече и не видях номера.

Разбирам огорчението на Идоан. Не за пръв път ние с него изпадаме в неизгодно положение поради липса на хора и средства в нашия отдел. Когато вестниците или радиото говорят за нас, когато ни сравняват с престижното ФБР, толкова могъщо, добре организирано и свръхбогато, ние се чувстваме смешни и жалки.

Затова Дебелия, който — въпреки недостатъците и славолюбието си — е голям полицай, ни разкри една вечер в бистрото своята философия за полицията.

— Ние сме всичко на всичко трима. И тримата трябва да бдим над сигурността на страната. Все едно нищо! Ако искаме да се включим в борбата между отделите на френската полиция, ще трябва да действаме по по-различен начин. В Криминалната и Оперативната хората са много и разполагат с оборудване, което им позволява да организират засади, преследвания, издирвания. Накратко — да работят нормално, както всички ченгета по света. Нашият случай, както знаете, не е такъв. Така че аз виждам само едно разрешение — да заместим липсващите хора и средства с нещо, с което другите ченгета не разполагат.

— С какво? — запитах аз.

— С доносници, Борниш. Ние тримата трябва да създадем мрежа от доносници, платени или не, доброволни или по принуда, все едно какви — най-широката и най-сигурна мрежа. Повярвайте ми, един добър доносник струва повече от двайсет ченгета!

Спомнях си дума по дума дългата тирада на Дебелия. От тази вечер аз подсилих групата на моите доносници, но досега не се беше явил нито един, а аз нямах време да ги посетя. Вярно е, че Бюисон беше престъпник отпреди войната и бандите от млади нехранимайковци, създадени след победата, не го познаваха.

Пет дни поред Идоан и аз се сменяме на „Фобур; Сен Мартен“. Спим само по няколко часа, движим се като сомнамбули, живеем като в идиотски сън и все повече потъваме в него. Ние с Идоан „дебнем“, защото трябва да следим приятелите си от криминалната, които сигурно вече са се схванали в своята камионетка, макар че се сменят на всеки осем часа. Освен това може и Нюс да се появи. Но ние с Идоан сме убедени, че в този квартал вече са ни забелязали, прономеровали, прошнуровали и че си губим времето.

На 10 септември аз спя, сгушен до Марлиз. Интимният ни живот е съвсем замрял, защото щом се прибера вкъщи, веднага се просвам в леглото. Толкова съм пребит от умора, че хъркам. Марлиз не ми се сърди. Тя знае, че умората ми е чисто професионална и ме огражда с почти майчинска любов.

От време на време тя излива злобата си и отправя жлъчни думи по адрес на Дебелия, който ме изтощава до такава степен, експлоатира ме, съсипва най-хубавите години от младостта ми. Такива са жените, претрепваш се от работа, а те са готови да ти ушият покрова.

Потънал съм в дълбок, затъпяващ сън, когато към седем часа телефонът иззвънява.

— Борниш? Вийошен на телефона. Елате на бачкане точно в осем. Има новини.

Нямам време да си отворя очите, а той вече е затворил.