Роже Борниш
Полицейска история (8)

7.

На Бюисон не му е било нужно много време, за да разбере, че последната възможност за бягство, която му остава, макар и минимална, трябва да се използва, докато лежи в „Санте“. Трябваше да избяга, докато траеха разпитите в Съдебната палата, докато беше в Париж, защото тук се намираха роднините и приятелите му и щяха да му помогнат да се укрие. За да избегне преместването си в централния затвор, където трябваше да излежи присъдата си — каторга, в случай на липса на доказателства за обира на улица „Виктоар“, той реши да си припише нападения, които не бе извършил, и при нужда ги измисляше. Съдия-следователят не можеше да приключи следствието.

Няколко часа сън бяха достатъчни, за да ободрят Емил. Нощно време той правеше „тегели“, както казват затворниците, което означава, че се разхождаше напред-назад в килията си без отдих, и кроеше най-безумни и дръзки планове.

Скърцането на подметките му, токовете, които отекваха по циментовия под, накрая започнаха да дразнят останалите затворници, пречеха им да спят спокойно. Всяка нощ от съседните килии се понасяха груби ругатни и бурно се отправяха към Бюисон, който невъзмутимо продължаваше разходката си, глух за обидите, съсредоточен, преследващ една-едничка цел — бягството.

Една нощ идеята го осени съвсем случайно. От съседната килия се чу гневен глас:

— Абе тоя тип е откачен, трябва да го затворят в лудницата!

Емил се закова на място. Откачен! Думата отекна в главата на дребния, мъж, той се усмихна и се нарече идиот, че не се е сетил по-рано: „Ето изхода — каза си той, — ще се престоря на луд и ще ме затворят в психиатрична клиника — оттам бягството ще е лесно.“

Скоро след това Господин Емил започна да се държи странно. Той се миеше със супата си, правеше неприлични неща с гърнето, смееше се с глас по време на разходката, загледан в някой облак, говореше най-сериозно на камъните и лакомо ближеше пода и стените на килията си. Това беше забавният стадий на кротка лудост. След това настъпи периодът на халюцинациите, привиждаха му се чудовища, ужасни лица, които искаха да му сторят зло. Отначало започна, да скимти, след това да плаче, по-късно го обърна на викове и накрая започна да се търкаля по пода, да се гърчи, целият в лиги и да крещи, че го душат, хапят и убиват.

Емил викаше за помощ с трагичен глас и когато, настръхнали от нерви, тъмничарите влизаха в килията му, той се хвърляше в обятията им, целуваше ги и ги лижеше по лицето.

Една сутрин двама яки надзиратели влязоха ненадейно, сграбчиха го и скимтящ го отведоха в лечебницата. Той недоволно изръмжа, опита се да ухапе доктора, един млад, спретнат мъж, излая, целуна един тъмничар и застана на четири крака.

Докторът беше специалист и направи едва забележим знак. Най-вежливо нахлузиха на Емил усмирителната риза и го откараха във Вилжюиф. Небето беше бледосиньо, въздухът малко хладен, както подхожда на първите дни на април. Съблякоха му дрехите, надянаха му широка и дълга платнена риза и го затвориха в остъклена клетка с едно легло. Главният санитар заключи вратата и окачи табела: „Опасен луд“.

За кой ли път Бюисон започна да изучава обстановката, навиците, обичаите. Той веднага забеляза, че четиримата пазачи, които надзираваха лудите по време на разходките — един час сутрин и един час следобед, съвсем не бяха достатъчни, за да предотвратят сбиванията. Те изчакваха да се възцари спокойствие, за да въдворят ред и да изпратят в лечебницата тежко ранените. А сбивания ставаха всеки ден, всеки миг, без причина, дяволски ненадейно.

Емил беше дребен, хилав, слаботелесен и не го биваше за ръкопашен бой. Той гледаше да стои настрана, да избягва спречкванията, да не се меси, но лудите са избухливи, раздразнителни, зли. И най-вече от тях всичко може да се очаква. Той го разбра още първия път, когато го заведоха на общите душове. Това беше обширно помещение с таван, осеян с топки, от които се лееше хладка или ледена вода — според хрумването на санитаря, върху трийсетина голи хорица, които ръкомахаха и крещяха. Емил спокойно се сапунисваше, когато усети по крака си топла и силна струя. Той се обърна рязко и видя един луд със зъл поглед и стиснати устни, който пикаеше върху него. Емил не трепна, но се отдръпна. Къпането свърши и лудите се изкачиха в колона по стълбата, която водеше до остъклените клетки. Емил безмълвно наблюдаваше всичко, погледът му запечатваше всяка подробност, която би могла да улесни бягството му, когато почувства остра болка в бедрото. Той извика и рязко се обърна. Лудият, който се бе облекчил върху крака му под душовете, беше клекнал зад него и яростно го хапеше. Емил грубо дръпна крака си, но лудият отворил уста, отново се готвеше да забие зъби в него. Тогава, обзет от злоба и страх, Емил го ритна право в лицето. Той чу изхрущяване и кръвта бликна. Мъжът се прекатури назад и повлече всички останали. Настана бъркотия, чуха се крясъци и плач. След това лудите бяха завладени от всеобщо озлобление. С гърлени викове те се втурнаха напред. Бюисон разбра, че единствено бягството може да го спаси, иначе щяха да го разкъсат.

С отчаяно, усилие се хвърли към глутницата, която, настъпваше срещу него, и я разблъска с юмруци и ритници вряза се в нея, стремглаво се спусна по стълбите като метеор и се озова на двора, където правеха разходките.

Спря задъхан, но тълпата го застигаше и той разбра, че не се е измъкнал. Първите преследвачи вече прекрачваха прага. Обезумял, Емил се огледа, търсейки спасение. Видя едно дърво. Без да се колебае, се, втурна към него и запълзя нагоре. В прасците му се впиваха пръсти, той започна да рита напосоки, успя да се откопчи и продължи да се изкачва. Няколко луди се опитаха да го последват. Той ги разубеди, раздавайки ритници, като размаза лицата им.

Яхнал един клон, Бюисон наблюдаваше слисан тълпата луди, които вдигаха ужасна врява, размахваха юмруци, плюеха по него, тръскаха дървото, за да го прекършат, да го изкоренят. Кацнал на дървото, Емил отчаяно гледаше пазачите, облегнати на стената, които със скръстени ръце чакаха края на размириците.

Вкопчен в клоните, които под тласъците се клатеха все по-силно като махало, Емил едва успяваше да запази равновесие и продължаваше да отблъсква със силни ритници по-упоритите, които се опитваха да го достигнат. Беше пребледнял. Изпитваше страх. И тогава му хрумна нещо, което щеше да ги усмири. Той протегна ръка над разкривените от ярост лица и успя да въдвори тишина. Извика с треперещ глас:

— Приятели! Дойде време да поговорим за политика!

Ръмженето стихна и постепенно се възцари мълчание.

— Един човек спаси Франция, генерал Дьо Гол — отчетливо извика Емил. — Да живее генералът!

В съвършен синхрон, стадото на откачените изрева:

— Да живее генералът!

— Един човек мислеше за благоденствието на народа, Морис Торез! Да живее Морис Торез!

Лудите отново закрещяха: „Да живее Морис Торез!“.

Неуморим, крепейки се все така внимателно на своя клон, Емил ги накара да викат: Да живее папата, да живее социалното осигуряване, да живее Сталин и Чърчил. Но когато извика: „Да живее Хитлер!“, митингът се провали. Някои луди одобрително закрещяха. Други се разбунтуваха. Тогава възникна спор, който се превърна в караница, и накрая душевно болните започнаха ръкопашен бой.

Емил пъргаво скочи от дървото и се скри в остъклената си клетка, в която санитарят го заключи. Едва тогава, с лъснало от пот чело, той започна да трепери.

От този ден Бюисон почти се отказа от разходката. Той излизаше на двора колкото да се разтъпче и веднага яхваше клона, негово убежище от всички грубости и предателски удари. Отгоре виждаше света по особен начин. Един луд най-прилежно събираше камъчета. Той внимателно ги оглеждаше, изтриваше ги в ръкава си и след това ги смучеше. Ако вкусът му допаднеше, той пъхваше находката в ризата си, откъдето тя тутакси падаше на земята. Той я вдигаше и отново я оглеждаше и така, докато свърши разходката. Друг пък винаги правеше все едно и също. Той тичаше от стената на сградата до дървото, обсипвайки околните с въображаем картечен огън, крещейки „тра-тра-тра“. Прилепен до дървото, той стреляше още няколко пъти, после вдигаше глава към Бюисон, седнал на клона, и с изцъклен поглед и безумна усмивка изричаше задъхано: „Тая сутрин очистих още седем.“ Той стреляше при всяка разходка, без прекъсване, под подигравателните погледи на пазачите. Беше млад, с кестенява къдрава коса, с нежно, замечтано лице. Казваше се Рьоне Жирие, но сред престъпниците беше известен като Рьоне Бастуна.

Една сутрин по време на разходката Емил мрачно наблюдаваше от своя клон лудите, които се суетяха под дървото. Беше в лошо настроение. Вече не издържаше и промълви отчаяно:

— По дяволите, до гуша ми дойде от тия идиоти. Писна ми, писна ми, писна ми…

Отдолу Рьоне Жирие, който, както обикновено, беше прекратил вокалната си престрелка, вдигна глава. Погледът му беше разумен, а гласът спокоен, когато отвърна:

— И на мен ми писна от тия кретени.

Така Бюисон и Жирие откриха, че и единият е толкова луд, колкото и другият. От този ден двамата станаха най-ревностните богомолци, най-редовните и стриктни посетители на параклиса на болницата. Никога не пропускаха служба, редовно ходеха на вечерня и се причестяваха с неутолима страст. Пазачите и санитарите ги виждаха винаги заедно, с наведени глави, вглъбени в себе си. Те стояха неподвижни, погълнати от вярата в бога, и само устните им помръдваха. Но не за да мълвят молитви. Това беше най-безопасният начин да разговарят и да кроят планове за бягство.

Всичко започна една неделя. Малко след тринайсет часа един санитар съобщи на Бюисон, че го викат на свиждане. Учуден, мъчейки се да отгатне кой, по дяволите, е дошъл да го види, Емил отиде. Очакваше го една жена, която той огледа, но не позна. Не много висока, но добре сложена силно гримирана — „курва“, каза си Емил, — с нежно, чувствено лице, тя го гледаше с усмивка. В разрешителното за посещение беше писала, че е сестра на Бюисон, а всъщност се казваше Ивон Берньоту, но той не знаеше това. Сред обичайната неделна суетня в стаята за свиждане тя му прошепна:

— Аз съм приятелката на Нюс. Престори се, че ме целуваш.

Нюс! Името накара сърцето на Емил да забие лудешки в гърдите му. Нюс беше големият му брат, Жан Батист, по-едър от него, здравеняк и смелчага. През младежките им години той го беше научил да отваря ключалки с желязна кука, да краде, а по-късно — да разбива каси и да си служи с пистолет. Дълго бяха работили заедно и опасностите, на които се излагаха, ги сближиха още повече. Веднъж, доста преди да започне войната, те бяха сключили договор помежду си: ако единият попадне в лапите на полицията, другият да направи всичко възможно, за да го освободи.

Нюс държеше на думата си.

Емил целуна младата жена, после двамата смутено се погледнаха. Ивон не стоя дълго, най-много десетина минути, но това бе достатъчно, за да съобщи на Емил, че брат му, заедно е верни приятели, подготвя бягството му.

— Скоро ще имаш посещение и по-точни сведения прошепна Ивон.

Следващият четвъртък отново отведоха Бюисон в стаята за свиждане. Този път посетителят беше мъж. Като го видя, Емил за малко щеше да изругае от изненада. Трябва да кажем, че наистина беше изненада, и то каква! Мъжът, изправен пред него, с ръце в джобовете, носеше апашки каскет на червени и бели карета, а на петлицата на сакото му висеше — нов-новеничък Почетният легион. Беше дребен на ръст като Емил, но с широк таз, с изсечено лице, едър нос и синьо-зелени очи, наричаше се Роже Декер. Емил го познаваше от централния затвор „Клерво“, където излежаваше присъда за грабеж, и в продължение на три години той бе единственият му другар по килия. Заговориха за незначителни неща. Но щом надзирателят извърнеше глава или им обърнеше гръб дори за миг, Декер с едва доловим глас незабележимо мърдаше устни, както умеят дългогодишните затворници, и му съобщаваше за подготовката на Нюс. Разговорът беше откъслечен, несвързан, примесен с новини за семейството на Емил, съобщавани на висок глас:

— Сестра ти Жана е добре, а Изпъчения е страшно готин с нея.

— Изпъчения ли?

— Да, Пол Брютюс. Наричат го така, защото единият му прешлен е прищипнат и върви като глътнал бастун, изпъчен. Дори не може да си движи врата. Той е един огромен дебелак, много забавен. Двамата с Жана са си лика-прилика, истинско удоволствие е да видиш такава двойка. (Тихо: Вече огледахме мястото с Нюс, ще се измъкнеш през гробището.) Знаеше ли за Жана? Казаха ли ти?

— Някои неща, да — отвърна Бюисон, поклащайки глава.

— Тя е глуха, бедни ми приятелю, напълно глуха, не чува нищичко, ушите й са запушени завинаги. (Тихо: Ще ти донесем стълба, за да минеш през рова.)

— Как се случи това с Жана?

— Ех, миличък, през 1942 моряците взривиха корабите си, за да не ги оставят в ръцете на фрицовете. Беше адска пукотевица, разбираш ли, часове наред. Жана живееше в Тулон, близо до арсенала, тъпанчетата й са се спукали.

— Тъпанари са тия моряци — възмутено рече Бюисон.

— Тъпанари или не, станалото станало. Жана е спокойна. Живее във вечна тишина. (Тихо: Ще ти донесем патлак, имаме и квартира. Ще ти се обадим. До скоро виждане.)

 

 

Емил се върна в килията си, мислейки за Декер. Малкият Роже, както го наричаше той, също удържа на думата си. Един ден в централния бяха говорили за бягство: „Ако се разделим и ти успееш да се чупиш — беше казал Емил, — иди в Париж и тичай право при брат ми Жан-Батист. Живее на «Фобур Сен Мартен» номер 10. Той ще ти помогне.“

На 10 юни 1947 Роже Декер избяга от централния затвор в Кан; където го бяха преместили. Повече от месец се кри у любовницата си, Сюзан Фуро, която живееше на улица „Биша“. По-късно, когато се увери, че ченгетата вече са мирясали, отиде у Нюс.

Братът на Емил не беше сам в тъмното двустайно апартаментче. Освен приятелката му Ивон Берньоту, която вечер се подвизаваше на улица „Блондел“, а в момента печеше пържоли, там имаше, и един мъж с вирнат нос и недоверчиви очи, който не пророни нито дума. Бледото му лице и бръснатата глава успокоиха Декер, който веднага разбра, че е пандизчия.

— Това е Франсис Кайо, бретонец, смелчага — представи го Нюс, — наскоро се е чупил от Френ.

Въпреки дребния си ръст, Франсис бе известен с ината си, присъщ на хората от неговия край, и с невероятната си сила — той можеше да повдигне лека кола, като я хване за бронята. Но престъпниците го уважаваха най-вече защото „се разплащаше сам“, тоест никога не издаваше съучастниците си.

Декер и Кайо си стиснаха ръцете. После Ивон донесе чаши, вода, бутилка мастика и всички, се чукнаха.

— Така — каза Нюс с тона на човек, който няма време за губене, — трябва да измъкнем брат ми от лудницата. Съгласни сте да ми помогнете, нали?

Гостите кимнаха в знак на съгласие. Нюс продължи:

— Срещнах се с адвоката и той ми обеща, че ще ни изкара разрешително за Вилжюиф. Ивон ще отиде първа да проучи обстановката. Тя е жена и за нея няма опасност. След това един от нас ще се срещне с Емил с подправено разрешително.

— Аз ще отида — промълви Декер.

— Абе ти да не си болен? — подскочи Нюс. — Ти си офейкал и ченгетата са по петите ти!

— Точно затова — отсече Декер. — Фантетата никога няма да се сетят да ме търсят в една лудница. Ще си окача Почетния легион, така ще приличам на уважаван буржоа.

— Ами голата ти тиква?

— Ще си сложа каскет.

Така започна подготовката на най-удивителното бягство след войната.

 

 

С един черен ситроен Нюс, Декер и Кайо обиколиха огромния четириъгълник на лудницата във Вилжюиф — едно по-скоро зловещо на вид струпване на успоредни сгради. На север се издигаше зданието, предназначено за опасните престъпници — дълбок ров опасваше стената, която разделяше този блок, наречен „Анри Колен“, от една спортна площадка, граничеща с общинските гробища. На юг над рововете бяха спуснати мостове, които свързваха блока с останалите сгради на лудницата.

Свит в дъното на колата, Нюс подаде бинокъла си на Декер, за да огледа мястото, и промърмори:

— Трудна работа.

Това беше най-малкото, което можеше да се каже. Но бягството трябваше да се осъществи. Нюс определи датата — 3 септември сутринта.

В навечерието на бягството в осем часа Декер пристигна у Нюс, който сърбаше кафето си с мляко по пижама заедно с един приятел, Андре Лиотар, наречен Смахнатия Деде.

— Всичко е наред, задигнах една кола — съобщи Декер. — Бомба е, собственикът й е бил стриктен човек. Скрил съм я в един двор. Ти ще се облечеш ли най-после? — рече той нетърпеливо на Нюс. — Трябва да намерим и стълба.

Нюс се приготви за нула време. Преди да тръгнат, Декер изгледа Лиотар и го попита:

— А ти знаеш ли да караш кола?

— И таз добра! Карам толкова лудо, че затова са ме кръстили Смахнатия.

— Добре, значи идваш с нас. Утре ще ни чакаш в бричката.

На един строеж на улица „Стадиона“ във Вилжюиф, близо до лудницата, тримата мъже намериха зидарска стълба, висока шест метра. Най-спокойно, сякаш си беше тяхна, те я завързаха на покрива на откраднатата алфа ромео. Заобиколиха клиниката и я оставиха до стената на стадиона. Оттам можеха да наблюдават част от двора на „Анри Колен“ и най-вече двата рова, дълбоки три метра. Освен това видяха и трима мъже, които вяло се разхождаха — единият, беше Емил. Върнаха се в Париж без настроение.

В ранния следобед, точно след като се нахраниха, на Франсис Кайо му прилоша. Лицето му доби зеленикав цвят, той започна да повръща и тихо застена. Нюс беше обхванат от страшна ярост! Той ругаеше месаря, че му е продал развалено свинско и заплашваше да му свети маслото.

— Не мога да се примиря с непочтеността на търговците — крещеше той, — отровители, убийци, боклуци такива!

Самият той и Декер не се чувствуваха много добре, стомасите им издаваха подозрителни звуци, но в края на краищата те издържаха, докато Франсис стенеше, прострян на леглото на Нюс, въпреки грейката и содата, които му донесе Ивон.

— На всичко отгоре — обади се изведнъж Нюс — трябва да му търсим заместник.

Така беше нает Анри Рюсак, висок слаб и мургав мъж, когото измъкнаха направо от барчето „Етап“, както си пиеше аперитива. Той се познаваше с Емил от „Санте“.

В полунощ черната алфа ромео спря до стената на стадиони. От нея слязоха Нюс, Декер и Рюсак. Те вдигнаха стълбата и я облегнаха на стената. Тихо като котки се изкачиха до нея, а после я прехвърлиха от другата страна. Озоваха се в първия ров. Задъхани, ловко закрепиха стълбата на отсрещния бряг на дупката и след ново изкачване се озоваха в двора на лудницата. Изтеглиха стълбата и с пълзене я довлякоха до втория ров, в който се спуснаха. После, влачейки я, извървяха около трийсетина метра и се спотаиха под едно мостче. Легнали неподвижно в тревата, тримата дочакаха утрото.