Роже Борниш
Полицейска история (50)

49.

Всичко си има край. Една септемврийска неделя, под ръка с Марлиз, се скитам по булевард „Рошешоар“. Времето е хубаво.

— Хайде да отидем до „Барбес“ — предлага Марлиз. — След това ще се върнем по другия тротоар.

Зная какво означава това — Марлиз умира да зяпа по витрините, а аз никак. Отвръщам й с престорена любезност:

— Имам работа, скъпа, трябва да залепя плочките на умивалника. Нека се прибираме.

Но накрая отстъпвам. Точно когато стигаме до входа на метрото, оттам излиза един дребен кестеняв мъж със загоряло лице и с бърза походка се отправя към булевард „Барбес“. Осанката, косите и лицето са ми до болка познати. С два скока се озовавам до Орсети.

— Охо, Жано! Каква изненада!

Орсети замръзва на място. В черните му очи проблясва отчаяние.

— Господин Борниш!

— Да, същият! Какво те води насам, Жано?

Марлиз е спряла едно такси и ми отваря вратата:

— До скоро виждане, скъпи.

Тя продължава разходката си сама, а таксито ни отвежда към моя кабинет. Набързо претърсвам Орсети, обаждам се на Виктор, за да му кажа да донесе бельо и храна на своя роднина, изготвям му карта на затворник и Жано се озовава на завет, без да е казал и десет думи, откакто сме се видели. Предварително зная, че той няма да каже нищо, абсолютно нищо. Оставям на съдия-следователя грижата да го разпитва и да го среща с обвинителите му. За мен кръгът се е затворил.

 

 

Обирът в Шампини е разкрит, въпреки че Бюисон отрича, въпреки лъжите на Лубие, въпреки пристъпите на амнезия на Лабори, въпреки съпротивата на Грожан. Пръв се изтърва Болек. Той се срещаше с жена си, когато искаше, и затова изпитваше към мен трогателна признателност. Жоайо също се пречупи. Обещахме да освободим любовницата му и го склонихме да предаде съучастниците си. Той официално обвини Бюисон, че е стрелял по Поледри, по бижутера Боде и по банковите служители в Шампини. Бюисон, който продължаваше да твърди, че е невинен, ме убеждава:

— Но това е лудост! Вие знаете много добре, че с моето оръжие никога не е стреляно, господин Борниш.

Това е вярно — колтът, който открих в стаята му, не е употребяван. Съдебната експертиза е категорична. В замяна на това от пистолета на Верандо, арестуван в едно кафене на улица „Ришельо“, са изстреляни гилзите, намерени на улица „Ландрийо“ в Париж, на булевард „Жан Жорес“ в Булон и на улица „Жан Жорес“ в Шампини. И тук експертизата е категорична. Само че Верандо, съучастник в убийството на Поледри и в обира в Булон, не е бил в Шампини. Това бе потвърдено от Жоайо и Болек, а Ницчанина не е бил разпознат от жертвите, които единодушно посочиха Бюисон като човека с колта. Две хипотези — или Верандо е заел оръжието си на Бюисон, или е имало някаква необяснима размяна на пистолетите.

— Не! — крещи Бюисон. — Винаги съм носил колта, който намерихте в стаята ми. Верандо никога не ми е заемал своя. Не съм бил в Шампини, Верандо убиваше, той очисти Поледри, той застреля бижутера.

За щастие любовницата на Жоайо ми разкрива тайната по най-простичкия начин.

— Когато Бюисон и Верандо идваха при моя приятел, те имаха навика да оставят оръжията си в последното чекмедже на шкафа.

— Може би е имало неволна размяна на оръжията след обира в Шампини?

Когато съобщавам тази хипотеза на Бюисон, той избухва в нервен смях, но по пламъчето, което проблясва в очите му, разбирам, че тази размяна съвсем не е била случайна. Без да подозира нищо, Верандо си е тръгнал от дома на Жоайо с уличаващото оръжие.

Когато Наказателният съд в района на Сена произнася смъртната присъда за Бюисон, той все още отрича участието си в кървавите дела, в които го обвиняват. Със заплашително вдигнат пръст той се обръща към бившите си приятели:

— Мръсници! — изревава, преди да го отведат. — Няма да ви се размине! Заради вас осъдиха един невинен!

 

 

Франсоа Маркантони също хлътна. Дьони подозира, че уважаваният търговец се занимава зад бара с дейности, които нямат нищо общо с лимонадата. Въпреки протестите му, че е невинен, той е затворен в килия 2.85 в отделението за строг надзор.

През нощта на 27 срещу 28 февруари 1956 г. Марк Антони не го хваща сън. Пуши втората си кутия цигари. Нощта е дълга и студена. Изведнъж той наостря уши. Струва му се, че в коридора отекват стъпки към килията на смъртните, в която е затворен Бюисон след последното му явяване пред наказателния съд. Струва му се, че долавя шепот, шумолене на дрехи.

Той затаява дъх. С дръжката на лъжицата си, наточена на циментовия под на килията, успява да повдигне капачето на шпионката. Той разпознава дългото смугло лице на своя сънародник Шарл Карбони, адвоката на Бюисон, когото са дошли да отведат. И Бюисон поема към Вдовицата.

Маркантони е виждал Бюисон само веднъж в „Каланк“ заедно с Орсети и го е укорил за безразсъдството, когато го е срещнал случайно на улицата. Втори път е видял Бюисон при едно пътуване до Съдебната палата, защото са ги закарали в една кола. Той не го познава. Но видът на този човек, който отива на смърт, го разстройва.

През шпионката Маркантони наблюдава Бюисон, който е откъснат от всичко земно, учудващо спокоен сред групата мъртвобледи мъже. Той вижда как Бюисон се отправя към канцеларията, където ще разтворят яката на ризата му, ще попълнят формуляра за извеждане от килията, както при освобождаване от затвора, и ще му дадат чаша ром и цигара.

Франсоа Маркантони спуска капачето на шпионката и сяда на леглото, подпрял брада с ръце.

В шест часа и пет минути Емил Бюисон се сбогува със своя адвокат. Спокойно, сякаш тръгва за поредния обир, той се обръща към палача:

— Готов съм, господине. Можете да започвате. Обществото ще ви бъде благодарно.

Дъската пада, острието се спуска и кошът поема обезглавеното тяло.

Както се казва, Господин Емил си плати.

 

 

Почти в същия час, на няколкостотин метра от затвора, един мъж ридае в една болнична стая в „Питие“. Аник, жената на Матийо Робийар, тази, заради която той стана доносник, заради която получи пари за предателството си, тихо угасва. Медицината се оказа безпомощна. От три седмици Аник е в „Питие“ и безжизнено се усмихва на Матийо, който е неотлъчно до нея.

Шест и десет. Матийо Робийар затваря завинаги очите на съпругата си.

 

 

За кой ли път делото Бюисон ме държи буден през цялата нощ. Макар че след изнурителния ден се надявах да си почина. Тъкмо се миех, когато в жилището ми отекна телефонен звън.

— Ако е Дебелия, няма ме — пошепнах на Марлиз, която си беше легнала.

Тя протегна голата си ръка към телефона, подаде ми слушалката, закривайки я с ръка:

— Метр Карбони, адвокатът. Какво иска от теб?

Веднага разбрах. С Карбони се бяхме спречкали по време на делото срещу Бюисон в Наказателния съд, особено когато защитата се опита да обори моите показания, които на всичко отгоре бяха обективни. Вземам слушалката:

— Екзекуцията е насрочена за утре сутрин — казва адвокатът. — Току-що ми съобщиха. Имате ли нещо да му предадете?

За миг онемявам. После сред тишината на стаята, нарушавана единствено от равното дишане на Марлиз, прошепвам:

— Кажете му сбогом от мое име, Метр. Ще ви се обадя утре.

Поставям тихо слушалката на мястото й и поглеждам Марлиз, която ме наблюдава внимателно.

— Е?

— Е — отвръщам аз. — Господин Емил си беше негодник, но знаеш ли, Марлиз, мисля, че… не, ама наистина не съм за този занаят!