Роже Борниш
Полицейска история (49)

48.

12 февруари 1952 г.

На Хавърското пристанище духа леден вятър. Заедно с инспектор Льоклер, приемника на Урс, който е преместен в Марсилия, очакваме пристигането на парахода „Америка“. На борда му, в 324-а каюта, се намира Емил Куржибе, когото ми изпращат колегите от ФБР. Още щом се свързах с тях след предателството на Бюисон, те попаднаха на следите му и не им беше нужно много време да го открият. Преди четири години той се бе оженил за една хубава калифорнийка и беше отворил в Ню Йорк магазин за мебели, специализиран в имитацията на стил Луи XV. Понякога изпълняваше и поръчки за Белия дом. След два месеца щеше да получи американско поданство. В доклада си моите американски колеги отбелязваха, че Куржибе-Шатлен имал безупречно поведение. Ако не беше го издал Бюисон, той можеше да скъса с миналото си.

„Америка“ вече е на пристанището. Стълбичката е спусната. Заедно с Льоклер се качваме на палубата, където ни очаква офицерът-домакин на парахода. Тръгваме след един стюард, слизаме в търбуха на кораба и поемаме по коридорчето до 324-а каюта. Почуквам. Отварям вратата и влизам. Льоклер влиза след мен. Един едър изискан мъж ни поглежда смаяно.

— Хайде, Куржибе, тръгвай! — казвам аз и показвам полицейската си значка.

Мъжът се изчервява, загубва самообладание и със силен американски акцент измърморва нещо неразбираемо и ми подава дипломатически паспорт.

— Много впечатляващо — процеждам аз подигравателно и много добре изиграно, но няма да мине.

Хващам го за ръка и тъкмо се готвя да го изведа в коридорчето, когато един бордови служител нахълтва в каютата малко задъхан и пребледнял.

— Пуснете този човек — казва той заплашително, — това е норвежкият посланик. Станала е грешка. Лицето, което търсите, е преместено в друга каюта, номер 264.

Сега е мой ред да се изчервя от смущение. Двамата с Льоклер се извиняваме, после веднага изтичваме към новата каюта на Куржибе.

Този път влизаме, без да чукаме. Емил Куржибе ни очаква прав, блед и помръкнал. С тъжна усмивка ни посочва кръглото прозорче зад гърба си и казва:

— Да бях с двайсет години по-млад, щях да опитам да се измъкна оттук. Но аз съм на петдесет и пет и този път животът настина е свършил.

Емил Куржибе е дребен на ръст, с нежен глас. Като го гледа човек — елегантно облечен, с шапка в ръка, уравновесен, той прилича повече на богат търговец, отколкото на укриващ се престъпник.

Във влака, който ни връща в Париж, ние с Льоклер сме поразени от този любезен и възпитан мъж. И когато изведнъж виждаме, че по страните му се стичат сълзи, изпитваме дори жал към него.

 

 

Още на другата сутрин Куржибе се озовава в кабинета ми, за да даде показания. Той е блед — първата му нощ в затвора несъмнено е била мъчителна.

Сяда срещу мен, аз вкарвам един лист от протокола в пишещата машина и му предлагам кафе, но той махва с ръка. Не съм го прикачил за радиатора.

— Да започваме — казвам аз, — така ще свършим по-бързо, как мислите?

— Както кажете, инспекторе.

— Нека започнем от самото начало: на 18 ноември 1918 г. сте били осъден от Наказателния съд в района на Сена на осем години затвор в Кайен за убийството на жената, която сте обичали. Убийство от ревност нали?

— Да, една вечер през 1919 бях окован заедно с други затворници и потеглихме към Сен Лоран дю Марони. Озовах се в лагера „Колбер“ сред мъже, с които нищо не ме свързваше, нямахме нищо общо.

И Куржибе ми разказва една патетична история, която друго перо ще украси и ще си присвои двайсет години по-късно. Едно перо на разкаял се престъпник.

— На всичко отгоре трябваше да усвоя някои техни маниери, да стана грубиян, свиреп, ако не исках да ме заколят някоя нощ, или да стана „женичка“ на някой затворник.

— Е, и тогава избягахте?

— Вечерта на 20 септември 1922. Една неделя, под претекст, че отиваме да перем бельото си, с двама други се вмъкнахме в храстите и тръгнахме покрай брега на Марони. На отсрещния бряг се намираше Холандска Гвиана, трябваше само да преминем реката. Преплувахме я, често съм се питал как ни пощадиха водовъртежите. Накрая стигнахме до брега на Холандска Гвиана. С двамата ми другари вървяхме безкрайно дълго, хранехме се с корени, дрехите ни станаха на парцали, изгаряше ни треска. Това бе началото на нещастията ни, но аз бях готов на всичко, за да се спася от каторгата.

Случайно се озовахме при една мина за боксит. Там вече работеха девет избягали затворници, които моите другари познаваха. Те помогнаха да ни наемат в мината. Бяхме зле платени и имаше защо, но въпреки това спестявахме почти всичко. Имах една-едничка цел — да купя някаква лодка, с която да преплаваме покрай Британска Гвиана и да стигнем до Венецуела, там екстрадирането не съществуваше. Те одобриха идеята ми.

Открих едно изтумбено, тежко, но здраво рибарско корабче у един негър, купих го на безценица. Ушихме платна от ютени торби, натрупахме провизии и две бъчви с вода и отплавахме. Разбирах малко от навигация, приятелите имаха доверие в мен.

На осмия или на деветия ден ни връхлетя буря. Небето стана сиво-черно, вятърът все повече се усилваше. Свихме част от платната, оставихме само тези, които ни бяха нужни, за да управляваме корабчето. Цели два дни се борихме с бурята. Накрая платното ни бе отнесено, мачтата — счупена и морето ни понесе.

Призори корабът се обърна. Нещастието стана за секунди. Една огромна вълна ни повдигна като гигантска ръка и ни подхвърли нагоре. Озовах се в морето. Вятърът заглушаваше виковете ни за помощ. Всичко стана много бързо. Приятелите ми се издавиха един след друг, с изключение на мен и още двама. Плувахме часове наред, крепеше ни натрапчивата ярост да оцелеем.

Изведнъж видях наоколо бели кореми и черни муцуни, това бяха акули. Беше безнадеждно, закрещях от ужас. И точно в този миг усетих ужасна болка в лявата ръка. Нападна ме една акула, помислих, че с мен е свършено и изгубих съзнание…

Когато дойдох на себе си, лежах на някакъв плаж. Видях надвесени над мен лица на индианци. Това бяха рибари, те ми спасиха живота. Ходеха голи, само с една препаска. Голобрадите им лица се усмихваха. Те ме пренесоха до селото си, което се състоеше от десетина сламени колиби. Намирах се на един остров и оттам виждах фара на венецуелския бряг.

Една млада петнайсетгодишна индианка ме лекуваше с трогателна преданост. От нея научих езика на племето. Със съгласието на вожда я взех за съпруга. Цели шест години живях сред тях, научих се да правя столове и маси, да ловя риба и да ловувам, да търся бисерни миди на морското дъно. Жена ми се казваше Лила. Тя ми роди две деца. И после, един ден, с тъга се сбогувах с Лила, която плачеше, със стария вожд и с останалите.

— Защо?

— Носталгията по Париж, инспекторе! Като всички каторжници, и мен ме вълнуваха същите мечти — да избягам, да се върна по родните си места. С една пирога, която ми подари вождът, отплавах за Каракас. На сбогуване той ми каза: „Знаех, че един ден ще си заминеш“. Нужен ми беше цял месец, за да стигна до Каракас и когато пристигнах, бях напълно изтощен.

Хванах се на работа. Писах на единия от големите си братя, който живее в Буенос Айрес, да ми изпрати малко пари и най-вече фалшиви документи. Знаех, че всички кораби, които заминаваха от Каракас за Буенос Айрес, спираха във Френска Гвиана. Рискът беше много голям за мен. Не исках да ме върнат в Сен Лоран до Марони.

Тогава реших да стигна до Аржентина през Перу, през Тихия океан. Трябваше да прекося цялата верига на Андите. Пристигнах при брат си чак през 1933, пътувах цели пет години! Ако си бях стоял в каторгата, отдавна щях да бъда свободен и съдбата ми щеше да бъде друга.

— Защо не останахте в Аржентина?

— Казах ви — носталгията по Париж. Отново благодарение на брат си успях да отплавам за Испания. Тогава започна Гражданската война. Бях в Барселона. Една вечер в един бар чух двама мъже до мен, които говореха на френски. От години не бях чувал родния си език. Запознахме се — това бяха братята Бюисон.

— И после отпътувахте с тях за Китай. И участвахте с Емил в обира в Троа.

— Точно така. И все пак една подробност — в Троа аз не носех оръжие. Никого не заплашвах. Винаги съм изпитвал ужас от убийството. Когато разбрах, че Емил Бюисон е убиец, скъсах с него.

— Зная, това е било точно преди войната. И заминахте за Съединените щати.

— Да, надявах се да започна нов живот. Да заживея като почтен човек. И бях успял…

Куржибе млъква. Той се затваря в мъката си и по бузата му се търкулва сълза. Елегантното му облекло, изисканите маниери свидетелствуват за положението и богатството му. Той е избягал от миналото си, изкачил се е по американската социална стълбица и ето го отново, по вина на Бюисон, грубо отхвърлен към помийната яма, само няколко месеца преди присъдата му да се покрие с давност.

— Слушайте, Куржибе, ще ви изненадам — казвам аз.

Той вдига глава, облизва устните си, но бързо си възвръща самообладанието.

— Как, инспектор е?

— На делото ще дойда като свидетел на защитата.