Роже Борниш
Полицейска история (48)

47.

Разпитът на Бюисон трае цяла неделя, без да дадем гласност на арестуването му. В понеделник сутрин в девет часа — подготовка за сражение — Дебелия ще съобщи на пресата поразителната новина. Той припряно избоботва:

— Е, хайде, Борниш, идвате ли или не, от един час ви чакам!

Политам по излъскания паркет и се озовавам в кабинета му. Дебелия е облякъл тъмен костюм и бяла риза, черните му обувки блестят. Той лъчезарно ми съобщава, без да губи време да се ръкува с мен:

— Сега, Борниш, ще си отмъстим!

Поглеждам го смаяно, но той не ми дава възможност да му задавам въпроси:

— Да, драги, ще си отмъстим на ПП, която от три години ни слага прът в колелата. Бюисон не е задържан в Клавил, чувате ли, Борниш? Спипали сме го на Порт Сен Клу, в ресторант „Троаз Обю“, където е обядвал.

Ченето ми увисва:

— Ама как така, шефе?

Дебелия нервно вдига рамене и застава пред мен:

— Странно как не искате да разберете — казва той. — Когато арестуваха Жирие, той беше в Монфермей, нали? В собствения ни сектор, където ПП няма работа! Така. Тогава аз ще арестувам Бюисон в техния. По този начин ще разберат какво значи да те ругаят!

Дебелия предварително се забавлява с номера, който ще погоди на колегите си неудачници. Той добавя, отпускайки се в креслото:

— Знаете ли, ако бях гадняр, можех още повече да ги забия. Например да кажа, че съм арестувал Бюисон, както се е разхождал по „Ке дез-Орфевр“, точно пред номер 36, но аз съм честен играч.

Два часа по-късно първите издания на вечерните вестници съобщават на цяла Франция, че неуловимият Бюисон спокойно си обядвал в един ресторант в Булон, когато се появила групата на Дебелия.

 

 

Всичко е въпрос на късмет. Както в билярда, така и в полицията. Понякога е достатъчно да се прицелиш добре, за да постигнеш удивителен низ от попадения. Така стана и при делото Бюисон.

След арестуването на Емил Матийо Робийар прибра своите петнайсет хиляди франка. ПП даде израз на недоволството си, че е била изиграна. Големите мрежи, които бях опънал в престъпния свят, ми позволиха да се запозная с Верандо, Лубие, Лабори и още трийсетина злосторници, всичките задържани за съучастничество.

Само малкият Орсети успя да се измъкне, но той може да почака, нищо не губи.

Благодарение на попътния вятър залавям на площад „Опера“ Рьоне Жирие, който преди два месеца се е измъкнал от охраната, разрязвайки с трион пода на затворническия фургон.

Аз съм най-великото ченге във Франция.

Откакто Бюисон е върнат в килията си в „Санте“, съм се посветил на разпита му, защото той се съгласява да говори само с мен. Трябва да призная, че с течение на времето започваме да изпитваме взаимна симпатия. Нелепо е, но е така, почти станахме приятели.

Емил и аз се уговорихме да спазваме особено твърдо работно време. Сутрин отивам да го взема със служебна кола от „Санте“. „Как е? — Добре.“ Стискаме си ръка, слагам му белезниците, той се качва в колата и поемаме към улица „Сосе“. По пътя си говорим за незначителни неща, банални приказки за времето, за националния футболен отбор, оценяваме момичетата, които минават по улицата. Когато стигнем до моя кабинет, закачвам белезниците от лявата китка на Емил за радиатора и приближавам едно меко кресло, което съм изискал специално за него. Той сяда. С дясната си ръка сипва чаша бордо — всяка сутрин му купувам по една бутилка — изважда от джоба големите си очила с рогови рамки, после взема вестник „Фигаро“, оставен на масата пак за него. Часът е девет. До дванайсет и половина не го разпитвам. Между нас цари пълно мълчание, мотус вивенди^[1]. Това влиза в уговорката ни. Спокойно, сипвайки си от време на време вино, Емил чете новините. Ред по ред той изчита всичко, особено политическите информации.

Един ден, заинтригуван, го попитах защо толкова се интересува от международното положение и той ми отвърна, вдигайки вежди:

— Господин Борниш, опитвам се да отгатна дали руснаците и американците ще се сбият скоро.

— Защо, страх ли те е?

— О, не, не ме е страх. Напротив. Искам да настъпи пак бъркотия, това е единственият ми шанс. През 1940 само войната ми помогна да се измъкна от затвора в Троа. Защото ако мирът продължи, виждам как вие, господин Борниш, ще направите всичко възможно да ме заврете да кихам в някоя дъскорезница.

Към обяд Бюисон вдига глава от вестника и ме пита:

— Какво ще ядем днес, господин Борниш?

— Чакай, ще попитам.

Обаждам се в пропуска на партера и оттам ми съобщават менюто, което предавам на Емил. Той кимва одобрително. В тринайсет часа Емил започва да се върти в креслото си. Той оставя вестника, допива си виното, прибира очилата и ми казва:

— Хайде да отидем да се изпикаем, а, господин Борниш?

Приемам предложението му. Прикачвам белезниците за моята ръка и тръгваме към тоалетната в коридора. Оттам слизаме в сутерена на сградата, където той обядва в една килия с двама пазачи, на които рядко се случва убиец да им дойде на гости. През това време отивам да хапна нещо от студения бюфет в „Санта Мария“.

В четиринайсет часа започваме деловата работа. Довеждат ми Бюисон и отново го закачват за радиатора — той очевидно е доволен от обяда, много по-изискан от храната, която дават в „Санте“. Аз се надвесвам над купчината досиета, висока метър и петдесет, която съдържа всички протоколи за трийсет и шестте убийства и обири, в които е обвинен Бюисон.

— С какво ще се занимаем днес, господин Борниш?

Разпитът започва винаги по този начин. Между нас всичко протича възхитително гладко, в приятелска атмосфера. Няма нещо, което да не зная за него. Всичките му стари приятели, с редки изключения, проговориха. Прочитам на Емил самопризнанията им, той ги изслушва спокойно, вече е престанал да се учудва и възмущава, че съучастниците му са го предали. Те стоварват всичко на неговия гръб, дори и това, което не е извършил. И цяла Франция се присъединява към тази лавина от обвинения. Всички изнасилени момиченца, всички откраднати велосипеди, всички изчезнали сребърни предмети, всички дребни кражби, всички убийства се приписват на него. Необходимо е да възстановя истината. Емил ми помага на драго сърце, а вечер подписва протоколите, които съм написал на машина, без дори да ги прочете.

— Имам ви доверие, господин Борниш — казва той. Той признава всичко. Не отрича нищо. Освен убийствата.

Вече е бил осъждан на доживотна каторга и не иска да поеме върху себе си никаква вина, която би могла да го отведе на ешафода. Изобщо отрича, че е ранявал или убивал инкасаторите, че е очистил Рюсак и Поледри, въпреки доказателствата, въпреки свидетелските показания, отрича очевидното. При очните ставки с бившите си съучастници той ги удостоява с гневни, презрителни погледи.

Един-единствен път дава израз на жестокостта си и в погледа му пламва такава дива и ужасяваща ярост, че аз изпитвам истинско задоволство, че съм го прикачил за радиатора. Това се случва в деня, в който заговаряме за Матийо Робийар. С дрезгав, треперещ от омраза глас той изрича:

— Тоя пък ако ми падне в ръцете, ще му режа главата с ножовка. И от време на време ще спирам, да го слушам как пищи!

 

 

Нашите срещи ще продължат три години. Когато узна, че Рьоне Жирие е избягал от затворническия фургон, видях как в очите му проблесна носталгия. А когато узна, че съм го спипал пред Операта, лицето му се озари от лека самодоволна усмивка. Държах го в течение на арестите — един след друг всички престъпници, които беше срещал и използвал, хлътваха благодарение на мен. Един ден, удовлетворен от успехите си, му казах с известна гордост:

— Знаеш ли, Емил, досега по твоето дело съм арестувал трийсет и пет души.

Той ме погледна, в очите му проблесна бегло насмешливо пламъче. Отпи глътка вино, остави чашата си и ми подхвърли предизвикателно:

— Все пак има един, дето ви се изплъзна!

Това ме смути. Смръщил вежди, малко засегнат, отначало помислих за Орсети, после, заинтригуван, попитах:

— Кой?

— Куржибе, господин Борниш. Него не можахте да спипате, няма и да успеете.

— Куржибе ли? Но това е стара работа и не ме интересува!

— Така ли? Жалко!

— Защо? — попитах аз. — Знаеш ли къде се намира той?

— Разбира се. В Съединените щати е. Но Щатите са голямо нещо!

— Големи са, но колегите от ФБР имат добра организация. Те ще открият твоя Куржибе, повярвай ми.

— Бих се учудил, господин Борниш, не ми се вярва. Там никой не познава името Емил Куржибе!

— Какво точно искаш да кажеш, Емил?

— Хайде, господин Борниш, вие сте интелигентен човек, нима не разбирате?

— Хм, той живее под друго име, така ли?

— Точно така. В САЩ Куржибе се нарича Фернан Шатлен и е дърводелец.

Дълго време гледам мълчаливо Бюисон, който седи неподвижно в креслото, с увиснала на белезниците лява ръка, с непоносимо самодоволен вид. Дълбоко в себе си мисля за легендарния закон на мълчанието в престъпния свят и си казвам, че в делото „Бюисон“ много малко хора го съблюдаваха. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка тези, които въпреки заплахата от тежка присъда, отказаха да говорят, да вършат предателства. Сред тях са Кайо, Нюс, Изпъчения и Лабори. Сред тях беше и Бюисон. Но Емил ще бъде зачеркнат от краткия ми списък. И той се държа като „предател“ — това племе, което толкова презираше.

— Защо ми изпя Куржибе? — питам аз.

— Щом съм в пандиза, а и други приятели са вътре, защо да не накиснем и Куржибе?

— Падаш ми в очите, Емил.