Роже Борниш
Полицейска история (47)

46.

Замислено глозгам заека и не мога да намеря повод да се приближа до Бюисон, който, докато дъвче, не ни изпуска от очи.

— Какво ще правим? — пита Жийар.

— Нямам представа. Безпокоите ли се?

— Да се безпокоя? — отвръща Жийар. — Вие се шегувате, такова шубе ме гони. А вие?

— Още не. Все пак трябва да се приближа…

Оставям салфетката си, бутам стола, ставам и най-непринудено се отправям към кухнята. Още не зная какво ще правя, нито какво ще кажа.

Прекосявам барчето и се готвя да бутна вратичката, но в този миг Бюисон, който през цялото време ме наблюдава, ми хвърля такъв поглед, че аз застивам на мястото си — убеден съм, че не трябва да се приближавам повече. Дясната му ръка оставя ножа и леко се плъзва към джоба му. За миг се чувствам изпразнен от съдържание. Това е странно усещане, сякаш съм едно огромно тяло без кости. Кръвта се отдръпва от лицето ми, сърцето ми се разтуптява, краката ми омекват. Независимо от названието на това физиологично явление — страх или чувство за надвиснала опасност, резултатът е един и същ — аз се вцепенявам.

Вече съм на няколко крачки от Бюисон и той продължава да ме гледа втренчено, готов да скочи, от него ме разделят съдържателят, седнал с гръб към мен, който продължава да се тъпче, и масата с тлъстото ястие, но аз успявам с цената на болезнено усилие да изрека с уверен глас:

— Извинете, госпожо, бих желал да се обадя в Довил, възможно ли е?

За щастие съм забелязал в десния ъгъл на кухнята, между шкафа и прозореца, гледащ към улицата, един телефон, окачен на стената. Веднага се възползвам от случая.

— Разбира се, господине, кой е номерът?

— 432.

Казвам го, както бих казал 73 или 852, все едно. За да приспя подозрителността на Бюисон, се връщам на мястото си.

Оттам чувам как съдържателката набира номера, иска връзка и окачва слушалката. После идва при мен.

— Веднага ще ни позвънят — казва тя.

— Ще мине ли номерът? — прошепва Жийар.

— Надявам се, иначе ще довършите обяда без мен.

В този миг телефонът иззвънява и кръвта изведнъж нахлува в главата ми, гореща вълна залива страните ми. Ставам отново, с изтръпнали мускули, с изпънато като струна тяло, и се отправям към кухнята. Истинска голгота. Погледът ми на два пъти среща Бюисоновия, обхваща ме нещо като паника.

Обезсърчен, започвам да мисля, че няма да успея сам да обезвредя този убиец, да измамя бдителността му. Обигран от дългогодишното криене, Господин Емил непристъпно охранява своята личност.

 

 

Погледът на Бюисон отново се впива в прага на кухнята. Този поглед е пронизителен, става смъртоносен, дори ужасяващ, когато съдържателката, застанала зад него със слушалка в ръка, ми съобщава учудено:

— Казват, че вашият номер не съществува.

Нужно ми е свръхчовешко усилие, за да не преглътна слюнката си. Едва забележимото движение на адамовата ябълка няма да убегне от погледа на Бюисон и ще ме издаде. Трябва да овладея и гласа си, който аха да затрепери, за да отвърна почти възмутен:

— Какво?! Не съществувал ли?! Но това е номерът на моята клиника! Моля ви, позвънете пак…

Гласът ми ми се стори тъпичък, дори малко скърцащ, но Бюисон не помръдна. Въпреки това дясната му ръка все още е в джоба на панталона, стиснала оръжието. Зная това, макар че не го виждам.

 

 

За втори път се връщам на масата. Ризата ми е залепнала за гърба, целият плувам в пот от страх. При всяка стъпка очаквам да получа куршум в гърба, точно между лопатките. Такова яйце ми се пече отзад! Сякаш изпразнен от ужасно усилие, се отпускам на стола си и изпивам виното на един дъх.

— Гадна работа — процежда Жийар, — нищо не пасва.

Нямам време да му отговоря, защото съдържателката ме извиква отново, сияеща от удоволствие.

— Готово, господине, телефонистката сбъркала номера.

Връщам се обратно в кухнята. За пръв път се осмелявам да вляза, минавам край Бюисон, на по-малко от метър, но продължавам напред, без да го поглеждам, защото убиецът се е обърнал и ме следи с поглед, а ръката му все още е в джоба. Забелязвам издутия от пистолета плат. Обръщам му гръб и вземам слушалката.

— Ало? Клиника „Роз“ ли е? Доктор Андре на телефона. Ще закъснея малко, намирам се на пътя за Довил, но към един и половина ще съм при вас. Какво? Не, слушайте… За шесто легло продължавайте стрептомицина, както досега. За 27-мо ме изчакайте… Поискайте в лабораторията да направят необходимите изследвания… след малко ще видя резултатите. Благодаря.

Затварям. През цялото време се опасявах да не би лицето, което отегчено ми повтаряше: „Тук не е клиника, тук е гробище“, да ми затвори телефона.

Съдържателката ми се усмихва и аз й отвръщам. Възвърнал съм спокойствието си, чувствам се добре. Сега вече трябва да действам.

 

 

Отдалечавам се от телефона и се готвя да се върна на масата, безразличен към присъствието на Бюисон, чиито ръце са на масата. Само един метър ни дели.

И тогава скачам. Хвърлям се, стоварвам се отгоре му, приклещвам го. Стисвам го с всичка сила, за да не мърда, и го повдигам от стола.

Мъжът е дребен, но як. Чувствам как напряга мускули. Бори се да се освободи от хватката ми, но възбудата ме прави десетократно по-силен и само с оксижен биха могли да ме отделят от него.

Бюисон кипи от злоба, ръмжи и продължава да се съпротивлява. Полузадушен, той успява да изрече задъхано:

— Ама какво ви става? Откачихте ли?

— Свършено е с теб, Емил — казвам аз пресипнало.

Той за последен път се опитва да се измъкне и аз едва го удържам. После мускулите му се отпускат. Марлиз изтичва като хала в кухнята, изважда белезниците от чантичката си — две резки металически изщраквания и китките на убиеца са хванати в стоманените гривни.

Бюисон е пребледнял, устните му потръпват, мълвят неразбираеми слова. Изваждам от джоба му моя маузер, прибирам си го с облекчение, после пълнителя, а след това и фалшивия паспорт, издаден на името Балю.

— Добре скроено — казва Бюисон, който си е възвърнал самообладанието, а аз едва сега усещам как по тялото ми преминават неочаквани тръпки. — Пийнете по нещо, за да се съвземете.

— Господинът има право — съгласява се Марлиз. — Два коняка.

— А за мен? — пита Жийар, който също е влетял в кухнята, насочва се към отворения прозорец, изважда полицейската свирка и изсвирва, за да извика Дебелия и Урс.

— Тогава три коняка — спокойно поръчва Марлиз — и един липов чай за мен.

Съдържателят и жена му присъствуваха на сцената неподвижни, ококорили очи, с отворена уста и увиснали бузи.

— Ама не може да бъде! Не, не може да бъде! — изрича изведнъж съдържателят, когато излиза от вцепенението си.

Жена му, която едва не припадна, тръгва към бара като автомат. Тя се връща с един поднос с чаши и бутилка коняк. Пием за наше здраве и най-вече за успеха на начинанието ни. Откакто сме арестували Бюисон, не съм промълвил нито дума. Марлиз започва да се безпокои:

— За какво мислиш, скъпи?

Не отговарям. Залавянето на Бюисон трябваше да ми донесе удовлетворение — там, където десетки полицаи от всички възрастови групи, с всякакъв чин и от какви ли не служби се провалиха, аз успях.

За един балама само с няколко години стаж не е чак толкова лошо. Утре в Големия дом ще ме превъзнасят, ще завиждат на успеха ми, ще ме критикуват за дързостта или безразсъдството, че съм въвлякъл в такава авантюра млада, неподкупена от Големия дом жена. За едни ще бъда ченге на ченгетата, за други ченге с дяволски късмет, за трети ченге, чиито успехи се дължат единствено на доносниците. Има ли значение? Благодарение на наградата от 30 000 франка, която ми е обещал Дебелия, най-после ще мога да купя готварска печка на Марлиз.

 

 

С истинско задоволство откривам в стаята на Бюисон, чийто паркет е покрит с фасове, оръжието, с което са извършени престъпленията — колт 11,45 мм, с който е бил надупчен Поледри, ранен бижутерът Боде, били са повалени банковите служители от Шампини и доста други, Бюисон отгатва мислите ми:

— О, знаете ли, никога не съм си служил с него. Дайте го за експертиза и ще се уверите.

Спокойствието, с което изрича тези думи, малко ме обърква. Три часа по-късно Бюисон прекрачва портала на улица „Сосе“.

— Борниш — казва Дебелия тържествено, — отсега нататък се считайте за главен инспектор.

Часът е осемнайсет и девет минути, 10 юни 1950 г. Шест месеца ще чакам да изпълни обещанието си. Но затова пък Дебелия тутакси е повишен в дивизионен комисар. И то пръв!