Роже Борниш
Полицейска история (46)

45.

10 юни 1950 г.

Нощес не можах да мигна. Шубе ме е. Този ден ще бъде решаващият. Делото Бюисон се превърна в мое собствено, в дело на живота ми, не мога, не трябва да го изтърва. До мен Марлиз спи спокойно, а голото й тяло от време на време докосваше моето. Усещах топлината й, уханието на кожата й, чувах равното й дишане и въпреки това се чувствах самотен. Страхът проникваше постепенно и коварно в мен, заседна ми в гърлото, стомахът ми се сви.

Към три часа станах от леглото и в мрака пипнешком отидох до чешмата в кухнята да пия вода. Но след няколко минути устните ми отново пресъхнаха.

Продължих да се въртя в леглото, а образът на Бюисон безмилостно стоеше пред очите ми. Обхвана ме неясно безпокойство. Едно изтощително чувство, което до тази нощ не бях изпитвал.

Любих се с Марлиз, надявайки се, че след това ще се унеса в сън. Понякога използвам това природолечение, за да избегна безсънните нощи, и то доста успешно. Прокарах ръка по тялото на Марлиз, която се усмихна насън покорно или несъзнателно, лекичко въздъхна, а после се отпусна и продължи да спи.

Неудовлетворен и изпълнен със смътно безпокойство, осъмнах с широко отворени очи, загледан в дневната светлина, която започна да се прецежда през щорите. Накрая към шест часа сутринта съм задрямал. В седем и трийсет будилникът иззвъня.

— Роже — измърка Марлиз, — ще направиш ли кафе тази сутрин, скъпи?

Ставам с подпухнали очи и блуждаещ поглед. За миг всичко се завърта пред мен, после виенето на свят изчезва. Тъкмо обличам халата си, когато. Марлиз, все още със затворени очи, казва:

— Роже?

— Да.

— Кажи, Роже, мислиш ли, че е нормално за възрастта ми?

— Но за какво става дума?

— Да сънувам еротични сънища?

— Трябва да идеш на лекар. Винаги съм смятал, че си сексуална манячка.

— О, какъв си кисел тая сутрин!

Не й отговарям. От време на време се питам дали Марлиз не е същата глупачка като майка си.

 

 

Часът е единайсет, когато делаето, което ми е заел Пол Вийар, адвокат и мой приятел, паркира на една стоянка на западната магистрала, зад черния служебен ситроен. Пред него са застанали Дебелия, Жийар и Урс и пушат.

— Не изглеждате във форма тази сутрин! — казва Дебелия обезпокоен, смръщвайки вежди.

— Късно заспах, шефе, но не се тревожете, ще се оправя.

— Добре — отвръща Дебелия, — да не губим време. Разбрахме ли се, Борниш, при най-малката тревога, при най-дребната спънка ще направите всичко възможно да ме уведомите.

— Да, шефе.

— Добре. Както се уговорихме с Урс, аз ще стоя в горичката от другата страна на магистралата. Ще пристигнем за една минута.

— Да, шефе.

— Така. Всъщност вие носите ли оръжие?

— Не, шефе.

— Това е глупаво, Борниш, много глупаво. В края на краищата става дума за собствената ви кожа. Поне белезници имате ли?

— Те са в чантата на Марлиз. Когато му дойде времето, тя ще ми ги даде.

— Добре. Е, желая ви успех, драги. Вземете Жийар с вас и до скоро виждане. Заедно с Бюисон.

— До скоро виждане, шефе.

Дебелия продължително ми стиска ръката, гледайки ме право в очите. Може би звучи бутафорно, но това ме успокоява.

 

 

Отново се качвам в делаето, където ме чака Марлиз и си пили ноктите. Жийар се настанява отзад. Моторът мощно изревава и колата потегля.

В продължение на двайсетина километра забравям за Бюисон, Дебелия, повишението и цялата бъркотия. Никога в живота си, освен ако не стане чудо, няма да имам пари да си купя такава машина и сега се възползвам от случая.

Забавлявам се — давам газ, сменям скоростите, изпреварвам, вземам завоите на две колелета, при което гумите свирят. Отзад ситроенът се задъхва като муле. От време на време ме настига. Представям си яростта на Дебелия, който сто на сто не е във възторг от акробатическите ми номера и сигурно ме псува всеки път, когато увеличавам скоростта.

От време на време хвърлям по един поглед в огледалцето, за да видя физиономията на Жийар. Той изглежда смален на седалката, сгърчен и е навел очи, за да не гледа пейзажа, който лети срещу нас. Той живее още във времето, когато „да вдигнеш 100“ предизвикваше въодушевление, но ако стрелката на скоростомера тръгне към 160, му става лошо.

Така стигаме до Еврьо. Отново спираме. Пак ръкостискания. Тъй като има опасност да умра, Дебелия ми спестява мнението си за моето поведение. Тази сутрин мога да си позволя всичко — да му тегля ушите, да му отрежа вратовръзката, да го настъпвам по краката, да му разчорля косата, да му се плезя — той няма да трепне. Изпитва към мен онова снизхождение засвидетелствано на отиващите да умрат, „които те поздравяват.“

Продължаваме сами. Според уговорката колата на Дебелия ме изчаква да набера преднина, после ще влезе в горичката по един междуселски път.

 

 

Когато дойдох в Клавил с Матийо, забелязах две бензинови помпи — известния дует супер и обикновен, побити пред „Хотела на Майка Одю“. Спирам пред колонката за супер. Забавно е делаето със своето опияняващо „бууу“, ама как ненаситно гълта! Париж — Клавил, 120 километра, 25 литра! Но в замяна на това имам чудесен повод да спра, за да заредя с бензин.

Леко, но властно натискам клаксона, отварям вратата и се озовавам навън, облян от слънцето, по риза, с гъвкавата и уверена походка на млад преуспяващ кадър.

Протягам се лениво и се усмихвам на Марлиз самодоволно, като прелъстител. Най-после, с разкрачени крака и ръце на кръста, виждам съдържателката, която подтичва към мен. Тя спира зачервена и потна, с влажни устни, а блузата й се е опънала върху налятата гръд, която се повдига и спуска като морски вълни.

— Ако обичате, госпожо, напълнете резервоара.

Докато тя налива бензина, се гледаме усмихнати. Съдържателката е очарователна.

— Така и така сме тук — казвам аз, когато тя свършва, — бихте ли проверили и маслото?

— Разбира се, господине, нали това ми е работата.

Вдигам капака на моята хала. Търся с поглед пръчката, която трябва да го подпре, но тя е изчезнала. Налага се да го държа с ръка.

Съдържателката точно изтрива с един парцал масломера, когато изведнъж на прага на мотела се появява дребен мъж с тъмна коса и черни очи. Той ме поглежда втренчено. Любува се на колата.

Побиват ме тръпки. За пръв път след тригодишно издирване, провали, унижения, аз виждам Бюисон. Той е тук, на два метра от мен, заинтригуван, с ръце на кръста. Ако не беше тежкият капак, който съм принуден да крепя, можех да опитам да се хвърля върху него. Но ако го изпусна, има опасност да нараня тази нещастница, която тъкмо поставя масломера на мястото му. И най-вече рискувам да изпусна скъпоценната частица от секундата, която Бюисон ще използва, за да извади оръжието си и да ме застреля от упор. На такова разстояние няма как да не ме улучи. Разбира се, Жийар, свит в колата, би могъл да извадя пистолета си и на свой ред да го очисти. В граматиката това се нарича условно наклонение. Но аз вече ща съм мъртъв в минало свършено.

В продължение на няколко минути чувствам настойчивия недоверчив поглед на Бюисон и не страхът ме възпира да действам. Още в мига, когато той се появи пред мен по риза, шубето ми се изпари. Не, причината, поради която не поемам никакъв риск, е много проста — искам да надхитря Бюисон.

Той се обръща и хлътва в хотела. Проклинам липсата на пръчката на капака, ако ръката ми не беше заета, щях да измисля някоя хитрост, за да се приближа до убиеца. Сега вече всичко можеше да е приключило. Той можеше вече да ми е в ръцете.

Но тази спънка, макар и да не ми донесе успокоение, бе за мен потвърждение, че Бюисон е все още тук. От мен се иска да не го оставя да се измъкне, както често се беше случвало на колегите от ПП.

 

 

Поглеждам часовника си — дванайсет и двайсет.

— Може ли да се обядва при вас, госпожо?

— Разбира се, господине, ние държим и ресторант.

— Великолепно. Ако не ви затруднявам, ще паркирам колата в двора под чинара.

— Моля ви се.

— Донесете ни вино, от хубавото.

Вкарвам колата в двора зад хотела и слизаме. Докато Марлиз оправя измачканата си рокля, а аз заключвам вратите, Бюисон отново се появява, на пет метра от мен, в градината сред ягодовите храсти. Наблюдава ни. Усещам суровия му безмилостен поглед, който ме пронизва.

Той е дребен, мършав и въпреки това — внушителен.

Жийар, който не го е забелязал, защото е с гръб към него, избира точно този миг, за да ми подхвърли:

— Знаете ли, Борниш, забравих си патлака в колата.

— Затваряй си човката, да те вземат мътните! — отвръщам аз при мисълта, че Бюисон може да го чуе.

Хващам Марлиз за ръка и я повеждам към входа на ресторанта. Докато вървим, я питам дали 6,35-калибровият пистолет е в чантата й. Тя кимва утвърдително. Признавам, че Марлиз ме удивлява — не зная дали това е безразсъдство от нейна страна, но спокойствието й е изумително, сякаш сме дошли просто на излет.

Влизаме в хотела. Озоваваме се в барчето. Вляво се намира ресторантът с обичайните покривки и пердета в червено и бяло, варосаните стени и външните греди. Вдясно е кухнята, отделена от барчето с малка летяща врата, през която се виждат влизащите клиенти и се носи храната.

— В салона ли желаете да обядвате или отвън? — пита съдържателката и ни подава листата.

Преструвам се, че се съветвам с приятелите си, но почти веднага отвръщам:

— В салона. Тук е по-хладно и не се чуват колите. Донесете ни три мастики, докато чакаме.

Съдържателката се суети зад бара, а ние избираме менюто — свинско печено в гювече, салата, пълнен заек и за да го полеем, поръчваме бутилка бордо от Сент Емилион. Минутите текат, а Бюисон го няма никакъв. Трябва да печелим време.

— Още по едно — казвам аз — и едно за съдържателя.

Поглеждам към кухнята, откъдето съдържателят ми благодари. Не ме сдържа на едно място. Хвърлям един поглед в салона — никакъв Бюисон. В един ъгъл забелязвам пиано, сядам пред него и започвам да свиря блусове. Марлиз тананика, облегната на рамото ми, а Жийар седи угрижен.

Минутите минават. Вече е дванайсет и трийсет и започвам да се безпокоя, защото с Дебелия се разбрахме да действам колкото се може по-бързо. Трябва да намеря начин да го предупредя, за да предотвратя всякаква инициатива от негова страна, която би могла да се превърне в катастрофална глупост. Ставам — виждам една стара тръба, окачена на стената. Жийар върви по петите ми.

— Сега ще видите — казвам му аз.

Откачвам инструмента. Облизвам се и го приближавам до устните си. Гръмва военната мелодия „чорба-каша“, от която ни заболяват тъпанчетата, но аз се надявам, че Дебелия, спотаен в отсрещната горичка, ще я чуе и ще разбере.

— Всичко е готово — казва съдържателката, идвайки към нас с подноси в ръце, — няма смисъл да нервничите. Ето, заповядайте.

Избрал съм маса до прозореца, обърната към салона. Ние с Жийар сме с гръб към кухнята. Марлиз сяда срещу нас. По този начин се надявам да не събудя всеизвестната подозрителност на черноокия убиец.

— Виждаш ли го някъде?

— Не, засега съдържателят е сам на масата.

Започваме с предястието. Вече съм изял гювечето, погълнал съм и салатата, когато Марлиз изведнъж ме ритва под масата.

— Мина през кухнята, но тръгна към двора през задната врата.

Стомахът ми тутакси се свива и преставам да чувствам глад. Сипвам си чаша вино, Марлиз отново ме ритва.

— Ето го пак… — мълчание. — Носи чиния с ягоди… Отдалечава се… Сега идва насам… Сяда на масата на съдържателя и започва да се храни. Обърнат е с лице към нас.

Последното сведение ме затруднява, защото се питам какво да направя, за да го измъкна оттам. Мислех, че ще седне на някоя съседна маса в салона, нито за момент не си представих, че може да се храни в кухнята заедно със съдържателя, откъдето може да наблюдава всичко.

Седем-осем метра делят нашата маса от неговата и аз трябва да намеря уважителна причина, за да се приближа до него, без да се превърна в мишена.