Роже Борниш
Полицейска история (45)

44.

Идеята на шефа е катастрофална.

Часът Х е определен за осем и трийсет пред кафене „Клюни“ и Дебелия, Робийар и аз сновем по тротоара.

Очакваме един репортьор от „Пари Прес“, приятел на шефа, който в замяна на сензационни сведения е обещал да му заеме една кола. Той пристига на срещата точно навреме. Но когато го виждам, не мога да повярвам на очите си — колата му е яркочервена симка с бели ленти, която отстрани носи името на вестника, написано с огромни черни букви.

Журналистът удря спирачки, колата се заковава и той ни махва с ръка за поздрав.

— Харесва ли ви?

— Великолепна е — процежда Дебелия, — съвсем подходяща за участие в Тур дьо Франс^[1]. За съжаление малко бие на очи за нашата работа.

Той преговаря няколко минути с журналиста, който си тръгва оскърбен и разочарован. А ние сме съкрушени. Остават ни само два часа, за да снабдим Робийар с кола.

— Какво ще правим сега! — пъшка Дебелия, бършейки потта от челото си. — Загубени сме! Ако Матийо закъснее или отиде на срещата без кола, Емил ще се усъмни.

Нямам представа какво да правим. Първо би трябвало да се предупреди Изпъчения за закъснението, после — да намерим кола от любимата марка на Емил, например черно пежо.

И тогава като по чудо ме осенява една идея. Сещам се, че един млад инспектор от групата на Пьоти, когато иска да шашне приятелката си, наема кола в 18-и район, на две крачки от дома си, на улица „Дюем“.

— Тичай при Изпъчения — казвам аз на Матийо, — след един час ще се срещнем тук. Кажи му, че колата ти не е в ред и чакаш да ти докарат друга.

Двайсет минути по-късно едно такси ни закарва с Дебелия при собственика на агенцията за коли под наем.

Избираме едно черно пежо и бързо съставяме договора. Подпис, пълна застраховка, гаранция. Нямам пукната пара. Дебелия решително вади чековата си книжка, попълва чек за исканата гаранция — петдесет хиляди франка. После показва личната си карта. Когато прочита „професия: полицейски комисар“, собственикът се успокоява. Сядам на волана, прекосяваме Париж с бясна скорост и ето ни отново на булевард „Сен Жермен“ пред „Клюни“, където Матийо Робийар снове напред-назад.

— Добре че не отидох при Изпъчения — казва той, — вече сте тук. Ще се справим.

Подавам му ключовете и документите на колата и го съветвам:

— Внимавай, Матийо. Скрий добре документите, ако не искаш да влезеш в списъка на труповете, които Емил оставя след себе си. Издадени са на името на ченге. На всичко отгоре и комисар!

В десет и четирийсет и пет ние с Дебелия поглъщаме шестото си кафе. В единайсет мислите ни са в Булон при Изпъчения и Матийо. В единайсет и пет също мислено присъствуваме на отпътуването им заедно с Бюисон.

В единайсет и десет се връщаме към действителността — на ъгъла на двата булеварда застава един старшина с автомат в ръка, а полицейските подкрепления блокират всяко кръстовище. Аз съм любопитен, такъв ми е занаятът, и отивам да се осведомя:

— Задействахме трето полицейско поделение — отвръща ми полицаят, след като показвам значката си. — Извършен е обир с черно пежо и проверяваме всичка коли. Ако не спрат, ще стреляме.

Когато тичешком се връщам в „Клюни“, Дебелия за малко да припадне.

— Провал! — изохква той, притворил очи. — Матийо ще бъде спрян от патрула или ще се опита да се измъкне. И в двата случая Бюисон ще стреля, това е сигурно. Ще си спасява кожата. А ние ще бъдем съучастници в убийството, защото сме осигурили средствата — кола, оръжие, мангизи и всичко останало. Без да смятаме недонесението за злосторник, който сме длъжни да арестуваме, а не да водим на село. Пълно падение!

За кой ли път той си бърше челото. Ако Бюисон стреля, ще го стори с пистолета, който съм му доставил аз, със собствените ми патрони. А Матийо ще пропее. Съдебните сановници, а още по-малко шефовете ни никога не ще повярват, че сме искали да проведем бляскава акция. Напротив, с какво удоволствие ще ни разобличат колегите! „Тия тъпанари с техните методи… Ще им носим портокали в затвора.“ Как да обясним, че сме искали да запазим доносника си и едновременно с това да скочим в списъка на предложените за повишение?

До обяд седим ни живи, ни умрели. От време на време се обаждаме в Големия дом, за да разберем дали има нещо ново. И накрая точно в осемнайсет часа, когато се намирам в кабинета на Дебелия, едно обаждане от провинцията ни съобщава:

„Колетът пристигна благополучно.“

Това е Матийо.

Двамата с Дебелия се хвърляме в обятията си.

 

 

На Емил му харесва „Хотела на Майка Одю“. Собственикът го приема радушно и преди да се сбогува с Изпъчения и Матийо, решава да го полеят с шампанско.

Стаята, която заема в сградата към двора, е на партера — просторна, светла е и гледа към полето. От прозореца Емил съзерцава стадата крави, които пасат на няколко метра от хотела, на яркозелената поляна. Събужда се от чуруликането на птичките в съседната горичка, а Гриняр му е заел една карабина за лов. Храната е превъзходна. Емил диша с пълни гърди. Забравя за замърсения въздух в столицата. Забравя и за полицейските хайки, забравя старите си приятели от „Санте“. Матийо Робийар го е измъкнал в последния момент.

Робийар и Изпъчения са обещали да ни посетят на 7 юни заедно със сестра му Жана. Той ги очаква. Наистина, мисли си Емил, Матийо е безценен партньор, такъв, какъвто му го е описал Франсис. С него ще организира блестящ обир, за да си навакса за разходите. После с фалшиви документи ще отиде на разходка в чужбина. В Южна Америка. Господин Емил се унася в мечти.

— Матийо е вярно приятелче — заявява Изпъчения, леко пийнал към края на обяда. — Страхотен шофьор е. Ако някой ни е следил, сигурно доста се е поизпотил.

Думите на Изпъчения не се харесват на Бюисон и тутакси събуждат недоверието му. Но Изпъчения веднага добавя, изпълнен със самоувереност:

— Бъди спокоен, Емил, аз също внимавах. А ченгето, което ще ме прекара, е още в гениталиите на татко си.