Роже Борниш
Полицейска история (44)

43.

29 май 1950 г.

Трябва да отбележа с кръстче тази понеделнишка утрин — Матийо се свързва с Бюисон. Той току-що ми се обади точно когато не очаквах. Трябва да се срещна с него незабавно в „Кафе дьо ла Пе“ на площад „Опера“. Часът е дванайсет. Докато стигна, ще стане дванайсет и петнайсет. Няма що, Матийо добре се справя, обажда се винаги по обяд. Зная какво значи това, само че той не скучае в „Кафе дьо ла Пе“!

Дебелия въздъхва и ми заема двайсет хиляди франка, които бързо пъхвам в джоба си. Десет минути по-късно се озовавам пред лъчезарния Матийо, облечен в чисто нов костюм „Пренс дьо Гал“. Признавам, че не мога да си обясня тази мистерия — уж няма пари, а винаги е безупречно облечен.

— Всичко е готово — казва той още преди да седна. — Изпъчения ми се обади. Трябва да го взема утре в десет и да отидем при Емил. Бюисон е в Булон. Нямам му адреса, но зная, че има нужда от мангизи. Обещах да му бутна двайсет хиляди кинта.

Невероятно. Матийо сякаш има локатори — точно това е сумата, която нося у себе си, плюс една стофранкова банкнота.

Давам му парите неохотно и му обещавам, че утре ще получи една сума и за себе си.

— Има още нещо — продължава Матийо, — трябва ми и патлак.

— Патлак ли?

— За Емил. И патрони, поне петдесетина. В тези смутни времена той иска да има оръжие.

— Ама ти да не си откачил? Нима очакваш да ти доставя оръжие, та Бюисон да го изпробва върху нас, когато отидем да го спипаме!

— Това си е ваша работа, инспекторе. Няма патлак, няма Бюисон — отвръща Робийар и се отпуска на стола с изпънати крака.

Усещам задоволството му от моето смущение. Изведнъж разменяме ролите си, сега той държи положението в свои ръце.

— Ако не му занеса патлак, Бюисон няма да ми има доверие — уточнява Робийар, за да ме убеди.

— Ясно. Само че не мога да взема сам това решение. Трябва да поговоря с шефа. Ако искаш, да се срещнем в шестнайсет часа в „Терминюс“ на гара Сен Лазар.

 

 

Дебелия буквално изхълцва, когато му докладвам за разговора си с Робийар. И той като мен си дава сметка за нелепото ни положение. Но след като размисля, му хрумва една идея, която ще компенсира риска от снабдяването на Бюисон с пистолет. На платформата на автобуса, който ни друса към Сен Лазар, защото той държеше да присъства на срещата, Дебелия ми доверява:

— Не се тревожете, Борниш, имам план. Ще проследим Робийар до Булон-Бийанкур. А там, жалко за пукотевицата, ще обсадим сградата, в която се укрива Бюисон!

В „Терминюс“ дори не ни остава време да си поръчаме по едно питие — Матийо ни изпреварва и разбива на пух и прах плана на Дебелия.

— Дайте честна дума, че няма да следите бричката ми — казва той. — Не държа Изпъчения да заподозре нещо, иначе е свършено. Освен това не искам Емил да ме направи на кайма.

Дебелия неохотно дава честната си дума. Поглеждам го. Той отвръща на погледа ми и бързо трепва с клепачи. Тогава мимо волята си изваждам от джоба си малък, добре завързан пакет — в него са оръжието и патроните за господин Емил.

Този деветмилиметров маузер е мой. Но не служебният, а един пистолет, който намерих при обиск няколко дни след като постъпих в полицията. Маузерът беше конфискуван, запечатан и забравен, както сума ти оръжия, иззети през този необикновен следвоенен период. Излъсках го грижливо, смазах го и дори веднъж го изпробвах насред полето, целех се в едно войнишко канче, заковано на едно дърво. Точността му беше завидна — девет куршума девет попадения. Оттогава го държах в чекмеджето си и от време на време го изваждах да му се полюбувам.

Разделям се с него с вълнение и си мисля, че Бюисон може да го използва и срещу мен.

 

 

Според уговорката на другия ден в шестнайсет часа се срещаме на същото място.

— Задачата е изпълнена — казва Робийар, — видях се с Бюисон, дори прекарахме два часа заедно. Когато му дадох оръжието, той се захласна. Симпатяга е. Знаете ли къде е?

— Не. Затова ти пробутвам мангизи, за да го науча.

— У един изпаднал тип, Жан Художника, на улица „Бийанкур“. Навремето Болек го е запознал с него. Когато арестували Бретонеца, той се укрил при него. Дава му по хиляда франка на ден за храна, пълно разорение! Трябва да му намеря друга, по-сигурна квартира.

— Къде иска да отиде?

— Нямам представа — отвръща Матийо, — разчита на мен. Вдругиден, четвъртък, трябва да го вземем сутринта с Изпъчения. Дотогава ще търся. Вие не знаете ли някое спокойно местенце?

Това е върхът! Не само че трябваше да дам пари, пистолет и патрони на Господин Емил, ами сега и да му намеря квартира. Какво ли още ме чака!

Раздразнението ми не трае дълго, защото тази възможност в крайна сметка ме привлича. В Булон арестуването е рисковано. При всички случаи ще има пукотевица, както казва Дебелия. Но ако заловя Бюисон в някое спокойно, отдалечено кътче, ще мога да действам почти без да проливам кръв.

— Дадено — казвам аз, — ела в службата утре в девет часа.

 

 

Робийар закъснява за срещата. Счупил е щанга на БМВ-то и още се намира в Жоанвил льо Пон, когато ми се обажда, че ще закъснее. Злобата клокочи в гърлото ми. Имаме само един ден да намерим квартира на Емил, време за губене няма.

— Чакаме те след половин час на Шато дьо Венсен пред входа на метрото, по-живо.

Дебелия отваря вратата на моя кабинет и когато вижда, че съм сам, физиономията му се изкривява. Обяснявам му какво се е случило и той излиза, мърморейки. Денят започва зле.

В девет и трийсет се срещам с Робийар на уреченото място. Той е притеснен от повредената си кола.

— Ще ми трябват още двайсет хиляди кинта — казва той.

Намекът му не ми прави впечатление. Установил съм вече, че за него животът е разделен на периоди, всеки от които има една и съща цена — двайсет хиляди франка. Настаняваме се на задната седалка в ситроена на Монтюир.

— Къде отиваме? — питам аз.

Колата плавно потегля, завива на последната спирка на автобусите и поема към Париж.

— Тръгнете наляво по обиколните булеварди — нарежда Робийар, — ще влезем в магистралата.

Монтюир се подчинява и скоро стигаме до Порт Сен Клу.

— Ейл не бива да ме вижда с вас в полицейска бричка — прошепва Матийо и се свива в ъгъла на ситроена.

Включваме се в булевард „Рен“ и стигаме до тунела на магистралата. Часът е десет.

— Мислех да се отбия при един приятел във Фекан — казва Робийар, — бивш престъпник, който има мебелирана квартира, но е далеч, поне на двеста километра.

Веднага съобразявам:

— Ще стигнем за един час, без да си даваме зор — отвръщам аз, — ще бъдем там по обяд. Ще си направим разходка.

Монтюир дава газ. Скоро магистралата свършва и тръгваме по аутобан 12 към Еврьо. Докато се движим по крайбрежието към Бониер, Робийар се обръща към мен:

— Имам едно приятелче в Руан, но е сутеньор и се питам дали Емил би го погледнал с добро око.

— Не мисля — отвръщам аз, — сутеньорите са известни като доносници.

Прехапвам си езика, но Матийо не отговаря. Прекосяваме Паси сюр Йор после Еврьо.

След десет километра една табела вляво от пътя оповестява „Хотел на Майка Одю“.

— Ха! — развълнувано се провиква Робийар, — това го държи един приятел. Дявол да го вземе, как не се сетих по-рано! Няма нужда да ходим по-нататък. Спрете на двеста метра и ме оставете да се споразумея с него.

— Какво ще правиш?

— Ще хапна при него, все едно че идвам от Довил. Вие ще ме чакате в храстите, след два-три часа ще дойда. Дайте ми таратайката си.

— А ние къде ще ядем?

— Вярно бе — сеща се Матийо, — хайде да идем до съседното градче и после ще се върнем тук.

В колбасарницата на „Сен Мартен ла Кампан“ съдържателката ни приготвя огромни сандвичи с шунка и пастет и ние се връщаме на кръстовището близо до хотелчето, разположено в общината Клавил. Монтюир отстъпва мястото си на Робийар. Лягаме в тревата, дъвчейки сандвичите си, с погледи, вперени в нашия черен ситроен, паркиран пред ресторанта на Майка Одю.

Минават два часа. Накрая виждам. Матийо, който излиза от хотела заедно с млад мъж в бяла готварска престилка. Когато идва при нас, той изглежда доволен — Гриняр, хотелиерът, е съгласен да подслони неговия приятел, който се нуждае от спокойствие, силна храна и чист въздух. За цената на пансиона не става дума, тя е нещо второстепенно.

Връщаме се в Париж и облекчени, и напрегнати. Утре по същото време, ако всичко мине добре, Емил Бюисон ще бъде на сигурно място, скрит от моите енергични колеги, а на мен ще ми бъде подръка. Утре е първи юни, десети се пада в събота, можем спокойно да го разпитаме в неделя, като запазим в тайна арестуването му.

— Пристигнахме — обявява Монтюир.

Вдигам очи и виждам, че наистина се намираме на улица „Сосе“. Остава да съобщя на Дебелия усложненията от последния час — Робийар няма кола, за да закара Бюисон в Клавил. А тръгването за новата бърлога не търпи отлагане.

— След мангизите, патлака, патроните и спретнатата квартирка, трябва да намерим и колица по вкуса на Господин Емил — казвам аз. — Станахме нещо като Армията на спасението!

— Това са бели кахъри, Борниш — успокоява ме Дебелия. — Имам каквото трябва. Утре тримата ще се срещнем пред къщи.

Способностите на този човек ме удивляват.