Роже Борниш
Полицейска история (42)

41.

Изведнъж се появява нова следа.

Докато разговарям със съдия-следователя, който също ме държи в течение за подвизите на Матийо Робийар, на вратата се почуква. Появява се моят колега Сол от Първа подвижна бригада, където навремето започнах работа. Дошъл е за разрешително за временно извеждане от затвора на Анри Болек. И двамата се радваме да се видим и отиваме да пийнем по чашка в „Брасри дю Пале“. И там научавам, че Анри Болек, Бретонеца, вече е извеждан многократно от затвора и е на път да даде на комисаря Дьони, шефа на Сол, ценни сведения за възможните квартири на Бюисон.

— Разбираш ли — казва Сол с усмивка, — Бретонеца е луд по жена си. И ние му разрешаваме да се среща с нея. Трогателно, нали? Обещахме му, че ще му позволим и да я оправи, ако ни помогне да спипаме Бюисон.

Познавам добре комисаря Дьони. Работех с него в Първа бригада и имах възможността да оценя професионалните му качества, вежливостта и човечността му. Той е опасен съперник. Принадлежим на една и съща полиция, но ще се наложи да подложа крак и на него. Предпочитах да се засека с друг комисар!

Докато докладвам на Дебелия, той помръква. Още веднъж се приближаваме към целта и за кой ли път някой друг екип разбива плана ни на пух и прах.

— Като че не ни стигаше ПП! — възмущава се Дебелия. — Слушайте, Борниш, трябва да измъкнете Болек от пандиза и да го заведете да оправи жена си. Незабавно!

Поглеждам го смаяно, но Дебелия говори сериозно.

— Къде, шефе? В моя кабинет ли? — питам аз.

— Щом искате, Борниш, където щете. Все ми е тая!

Разбира се, на Дебелия не му пука, не той поема рисковете. Размислям. В кабинета ми е изключено, в хотел — също, Болек може да избяга. Тогава къде? Ами у тях в Кламар, разбира се, в семейното огнище. Ще взема необходимите мерки.

Е, аз наистина върша всичко в този занаят, сега ще стана и сводник.

 

 

Когато на следващия ден се появявам в Съдебната палата, за да искам разрешително за извеждане от затвора, очите на съдия-следователя заблестяват зад очилата му:

— Този Болек трябва да е златна мина. Всички се борите за него.

Въздържам се да го опровергая. Заедно с Поаре, когото съм взел за подкрепление, и с Морис Урс тръгваме към Кламар.

Семейство Болек живее в двуетажна къща, на алея „Матре“. Мирей, стройна двайсет и осем годишна бретонка, руса, със зелени очи, ни посреща смутено и избухва в плач още щом вижда мъжа си в белезници, прикачен за китката на Поаре.

За да ги оставим да се срещнат насаме, използваме като повод обиска.

Той, разбира се, е съвсем повърхностен, още повече колегите ни от ПП са минали оттук преди нас. Оглеждаме къщата. На първия етаж стаята не е много подходяща за любовни срещи — прозорецът й е много близо до ламаринения покрив на навеса. Но на втория етаж помещението, което има само един вход и лесно може да се наблюдава от площадката, ми се струва подходящо, макар че няма легло. Болек е застанал пред мен и гледа ласкаво жена си с единственото си око.

— Освободи му ръката — казвам на Поаре.

Той непохватно започва да рови в джоба си за ключа от белезниците, не може да го намери, пъшка и накрая го открива, закачен на връзката ключове. Превърта го и белезниците се отварят.

— Целунете се — казвам на Болек, — давам ви десет минути. И без гадни номера, наблюдаваме прозореца.

Вкарвам Болек и жена му в стаята, затварям вратата отвън и оставам заедно с Поаре на площадката.

След два часа отвеждам Болек обратно в затвора. Не му задавам никакви въпроси, но когато влизаме в канцеларията, той ме дръпва настрана.

— Благодаря, инспекторе, много сте готин — казва той. — Слушайте, Бюисон е у госпожа Русо в Париж на кей „Луи Блерио“ 168. Самият аз го заведох там на 30 март. Внимавайте, носи у себе си граната, за да се взриви заедно с полицая, който ще го спипа.

Привечер с Дебелия тръгваме по кея „Луи Блерио“, на две крачки от надлеза Отьой.

 

 

— Трябваше да се облека в шофьорски дрехи — казвам на Дебелия, — нямаше да ме забележат.

Той не отговаря. Чувствам, че е нервен, несъмнено няма търпение да застане лице в лице с Бюисон. Тръгва покрай сградата в една посока, аз — в друга, и двамата се поглеждаме от време на време. Когато се озоваваме на надлеза, за да обменим впечатленията си, аз си мисля, че Дебелия ще каже, че не е забелязал нищо, както и аз. Точно обратното.

— Виждате ли, Борниш, безпокоя се да не изтървем Бюисон. Зная от вчера, че съм в списъка на предложените за повишение.

— Моите поздравления, шефе. Хубава новина, нали?

— Може и така да е. Аз съм осми, а местата са само седем.

— Така ли?

— Генералният директор го прави нарочно, разбира се. Избутал е напред тези, които се накиснаха с издирване на сътрудници на германците.

— Така ли мислите, шефе? — казвам аз.

— Точно така — продължава Дебелия, — по-добре да се бях заел с политика. Това е скандално!

Кимвам с глава. Но дълбоко в себе си мисля, че аз не фигурирам в списъка за повишение и никога няма да вляза в него, освен ако не направя някой бляскав удар. Впрочем Дебелия ми го е казал, от три години ме мами с две захарчета: „Ако заловите Бюисон“, „Ако заловите Жирие!“

Истината е, че досега Бюисон ме държи в шах. Но списъците за моето повишение излизат през юни, а дотогава…

Портиерката на сградата ми отваря, без да махне веригата. Тя ме взема за рекламен агент, а в тази къща е забранено влизането на рекламни агенти и амбулантни търговци. Този надпис виси на входа, точно над телефонния номер на дежурната полиция, очевидно за да прави впечатление. Дебелия ме чака отвън. Изваждам полицейската си значка — портиерката познава госпожа Русо, познава и любезния й наемател — дребен мъж с големи черни очи, облечен изискано, с шапка с периферия, който често носи една черна чанта.

— Той е нотариус — прошепва тя. — Понякога му се налага да пътува в провинцията по работа. Напусна къщата онзи ден. Сигурно му се е случило нещо лошо, защото малко след това пристигна полицията.

Полицията ли!

Докато се качвам с асансьора, си мисля, че Болек трябва да се е разприказвал и пред колегите ми, дал им е същите сведения, след като са го срещнали с жена му. Кой знае колко чука тоя мръсник сега!

Когато звънвам на вратата, госпожа Русо е сама. Дребничка, с остро хитро носле и бели коси, тя ми разказва, че г-н Люсиен й е бил наемател за петнайсет дни. Открила го чрез обявление, апартаментът й бил твърде голям за сама жена. Не знаела кой е дребният мъж до момента, в който полицаите от Първа бригада пристигнали при нея и открили върху шкафа в стаята му гранатата. Оттогава ни вест, ни кост. Но господин Люсиен бил много възпитан и преди да си замине, й оставил в плик парите за наема до края на месеца.

Излизам от сградата едновременно разочарован и удовлетворен. Разочарован съм, защото Бюисон отново се е изпарил, а удовлетворен, защото следата, дадена, от Болек, няма да доведе съперниците ни доникъде. Отсега нататък за мен има значение само следата на Матийо.

И аз единствен зная за съществуването й.