Роже Борниш
Полицейска история (40)

39.

С приветливата си външност и изисканите си обноски Нантчанина лесно може да се движи в най-различни среди. Той е това, което наричат хубаво момче, и мимо волята си усещам мъничко завист.

Престоят в затвора не се е отразил на аристократичния му вид. Той е такъв, какъвто го видях за пръв път в бар „Фавар“ преди осем месеца — рус, синеок, здравеняк.

Той влиза в кабинета ми предпазливо, оглежда ме внимателно, сигурно се пита къде ли сме се срещали. Готов е да се държи твърдо, но въпреки това първият ми въпрос го обърква:

— Е, Матийо, добра кола ли е БМВ-то?

Робийар ме поглежда смаяно. Същата сутрин в дома му са нахлули двама навъсени полицаи, обърнали са всичко наопаки, отвели са го на улица „Сосе“, набутали са го в една килия, в която е престоял три часа, преди това са му взели колана, връзките за обувки и вратовръзката, а аз, вместо да го разпитвам, говоря за коли! Сигурен е, че ми хлопа дъската.

Ставам, заобикалям масата и яхвам един стол до него.

— Успокой се, Матийо — казвам, — не съм те извикал да говорим за скоростите на колите, макар че ти постигна голям успех, когато отиде да вземеш приятеля си Жирие от Пон л’Евек — дишането му се ускорява. — Не искам да ти напомням и за превишената скорост, когато тръгна от бар „Фавар“, от „Терминюс“ при Порт дьо Венсен или от хотел „Оазо“ в Бри сюр Марн. Бях там, зная, че караш лудо. Няма да възхвалявам шофьорските ти качества при обира с преоблечените полицаи в Етрьота, руанските колеги, които водят следствието, ми разказаха надълго и нашироко как вземаш завоите на две колела! Нямам намерение да ти доказвам и че полицаите не са чак толкова смахнати, колкото изглеждат, интересува ме залавянето на Емил Бюисон. И мисля, че ако се разберем с теб, ще успеем.

Свършвам тирадата си, а Робийар ме изслушва, без да трепне. Единствено това, че преглъща, ми показва, че стрелите са попаднали право в целта.

— Не ви разбирам — изрича той накрая. — Аз не познавам Бюисон. Никога не съм чувал за него, наистина не зная защо…

Изваждам цигара от джоба си, запалвам я, дръпвам леко и изпускам синкавия дим, който спираловидно се издига към тавана.

— Говориш глупости, Матийо!

Той е все така слисан:

— Честна дума, инспекторе.

— Не ме разсмивай с твоята честна дума. Знаеш, че всички имаме само една и ако вземеш да я прахосваш за щяло и нещяло, ще престана да ти вярвам. Значи така, не познаваш Бюисон?

Робийар кимва утвърдително. Продължавам:

— Следователно не си работил с него при обира на фургона на „Креди Лионе“?

Той ме поглежда смаяно и с прикрито задоволство установявам, че водя с още една точка. Продължавам нататък:

— Престани да ме премяташ, Матийо. Държа достатъчно козове и ще те окошаря като едното нищо, и то за дълго. Всичко, което ти казвам, е проверено, премерено и изпипано до съвършенство. Досега не съм го използвал против теб, защото си имах по-важна работа. Но сега ми трябва Бюисон. Точка по въпроса. Ти ще си решиш.

Ставам от стола и вземам от масата досието на Робийар. Преструвам се, че го преглеждам, после вдигам глава.

— Е, и?

— Нищо. Не познавам Бюисон, не зная къде се крие, а дори и да знаех, не разчитайте да го изпея. Аз не съм боклук.

— Лъжеш — казвам спокойно аз, — но то си е твоя работа. На този свят трябва да умееш да си понасяш последствията.

В този миг забелязвам, че по лицето на Робийар — се стича пот, но не съм в състояние да преценя дали това е от страх, или просто в кабинета е много задушно. Оставям досието на масата.

— Преди малко ти изброих между другото обвиненията, предявени против теб. Освен това имам и заповед за арестуването ти заради обира в Етрьота. Значи мога да те закопая още сега.

— Както искате, инспекторе — отвръща Матийо, който е възвърнал самообладанието си. — Заплахите ви няма да ме стреснат. Е, в дранголника може и да не е много весело, но аз съм свикнал! Един добър лаладжия винаги може да те измъкне. Предпочитам да се върна там, отколкото да стана мръсник. Много неща мога да понеса в този живот, мога да простя много прегрешения на приятелите си, но не и доносничеството. Аз съм престъпник, господин Борниш, а не убиец. Но ако някой ме предаде, мисля, че ще удуша това приятелче със собствените си ръце, и то с диво удоволствие.

Изслушвам Робийар, без да го прекъсна. Ясно ми е, че това е истинското му верую. И все пак той трябва да работи за мен. На каквато и да е цена. Дори ако трябва да се отвратя от себе си.

— Добре — казвам аз спокойно, — няма да настоявам, Матийо. Познавам прочутия закон на мълчанието, макар че в престъпния свят, в който се движиш, за него много говорят, но рядко го спазват.

Както си играя с една монета, която подхвърлям в ръка, добавям любезно, без да го погледна:

— Матийо, правиш грешка, че се инатиш. Забравяш, че има още нещо.

— Ами! И какво?

— Нещо много важно, Матийо, много важно за теб.

Той се усмихва подигравателно.

— Наистина, инспекторе, не мога да се сетя.

Зная, че сега е моментът, в който трябва да се държа като мръсник. Точно сега трябва да нанеса решителния морален удар, да изтрия от лицето му самодоволната усмивка, да постъпя като негодник, чието алиби е безопасността на обществото.

— Жена ти, Матийо.

— Какво жена ми? — отвръща той, смръщил вежди.

— Жена ти. Ако те изпратя в пандиза, вече няма да я видиш. Зная, че е болна, тежко болна. Рискуваш да влезеш за шест години, твърдо. Мислиш ли, че като те пуснат, тя ще бъде жива? И ще те чака?

Вдигам глава. Погледът ми среща неговия. В очите му се чете такава омраза и презрение към мен, че изпитвам ужасен срам.

— Това, което правите, е гадно.

Гласът на Робийар е дрезгав. Юмруците му са свити. Усещам, че е готов да се нахвърли върху мен, но се сдържа. Той знае, че казвам истината. Разкъсва се между отвращението си към полицията, с която трябва да се съюзи, и любовта към тази жена, чиито дни са преброени, освен ако не стане чудо.

Никак не е трудно да отгатна хода на мислите му. Натрупал съм достатъчно опит що се отнася до психологията на престъпниците. Той и аз принадлежим към два свята, които се борят от векове насам и непрекъснато са във война — два свята, противопоставени от своите закони, морал, хитрости, опасности.

Поглеждам Робийар, чието лице е разкривено от яд и безпокойство. И му нанасям последния удар.

— Помисли, че ако влезеш в пандиза, тя ще остане сама точно когато ще има нужда повече от всякога да си до нея. Помисли, че тя няма да може да ти помага, да те посещава, помисли…

— Престанете!

Тонът на Робийар е остър. Очите ни отново се срещат и аз разбирам, че съм спечелил. Неговото последно сражение, за да спаси честта си, е приключило.

— Какво искате от мен? — пита той.

— Казах ти — Бюисон. Това означава на първо място свобода и опрощаване на греховете ти, ще заключа в чекмеджето заповедта за арестуването ти, издадена от съдия-следователя в Етрьота, и ще се споразумея с него. Второ — пари. Банката в Шампини дава награда от един милион на този, който помогне за залавянето на крадците. Тази сума ще ти влезе в джоба. Освен това Дома ще ти брои петстотин хиляди франка за помощта. Общо сто бона и половина, с тях ще успееш да намериш добри лекари за жена си. Струва си труда, нали?

Той мълчи с наведена глава. Аз мазно продължавам:

— Е, да или не?

— Да — промълвява той.

Преструвам се, че сме се разбрали:

— Видя ли? Знаех си, че в края на краищата ще се споразумеем.

Той ме поглежда право в очите:

— Слушайте — казва той, — спестете ми коментара и ми кажете какво трябва да направя.

— Много просто, ще влезеш в пандиза.

— Какво?! — изрича той втрещен.

— Не се горещи и ме остави да ти обясня. Ще те вкарам в „Санте“ и там ще се постараеш да се сприятелиш с някой си Франсис Кайо. Познаваш ли го?

— Съвсем не.

— Е, добре. Ще се запознаете. Ще му станеш близък приятел, негов довереник. Сигурен съм, че макар да е в дранголника, Кайо знае как да се свърже с Бюисон. Трябва да разбереш къде е той. Щом узнаеш това, ще те измъкна. Съгласен ли си?

Нантчанина не отговаря и излиза от кабинета ми сломен. Никога не съм изпитвал такава погнуса от самия себе си.

 

 

Всичко е готово. Два дни по-късно, с вързопче в ръка, Матийо влиза в „Санте“ с присъда за укривателство на злосторници по делото на Фабриката за муниции.

Директорът на затвора е уведомен за случая, получил съм поддръжката на съдия-следователя и Прокуратурата. Залавянето на Бюисон си струва някои нарушения на правилника.

Оставям Матийо в регистратурата на затвора. Той прекрачва желязната порта, без да се обръща, и изчезва, съпроводен от един пазач, към отделението на затворниците, поставени под строго наблюдение.

Сега вече ми остава надеждата, че Нантчанина ще изиграе добре ролята си.