Роже Борниш
Полицейска история (4)

3.

Затварям първото досие. Запалвам цигара, унесен в мисли, с поглед, зареян в пространството, и си казвам, че един тип като Емил Бюисон на тоя свят може да направи сума ти поразии. Но същевременно ликувам.

Ако Бюисон е един от царете на престъпната измет, аз съм ловец. Обичам да търся, да ровя, да разпитвам, да надуша следа, да открия дупката, която ще ме отведе до бърлогата на звяра. Такъв съм си — ловец, който никога не носи в джоба си нито пистолет, нито белезници. Работя с голи ръце. Най-голямото ми удоволствие е да се хвърля върху плячката, да я приклещя, да я парализирам и да я отведа в Дома като огромна пеперуда.

Това е страст. Наистина трябва да я имаш, за да приемеш този зле платен, безславен занаят. Няма съмнение, такъв съм си по природа. Е, разбира се, обичам жените, приятелите си, но най-много от всичко обичам професията си. В крайна сметка сигурно това значи да си ченге.

На всичко, отгоре нямах никаква склонност към тази работа. Още от юношеството си живеех с един-единствен стремеж — да стана артист. Имах влечението, темперамента, присъствието, цяла комбина от най-различни гримаси и можех да превърна ангелската си усмивка в дяволско изражение; да си преправям гласа — нежно да шептя и да крещя пронизително; пъргавите ми пръсти правеха фокуси с карти и шалчета. Имах прочути приятели като Жан Ноен, Роже Никола, Пиер Луи, Анри Жьонес и акордеониста Джо Прива.

Имах всичко, освен ангажименти. Директорите на театрите се опъваха. Някои след дълга обсада ми позволиха да си опитам късмета, а снизходителната публика тук-там ме възнагради с ръкопляскания. Разбира се, аз не прекарвах дълго време на сцената, едва няколко минути, но колко щастлив се чувствувах тогава! Да, твърдо вярвах, че ще успея, с цялото си сърце. Убеден бях, че един ден славата ще ме поеме в обятията си, очаквах този ден. В душата си бях вариететен певец. Сценичното ми име беше Роже Бор.

С нахлуването на германските войски моята певческа кариера мина в отстъпление. Тогава преживях тежки години. След трийсет и шест месеца служба в безкръвната армия на маршал Петен^[1] бях демобилизиран и се установих в един порутен хотел на хълма Монмартр. Собственикът всеки ден заплашваше, че ще ме изхвърли, защото не си плащах наема, а аз се скитах без пукната пара, безработен и гладен. Носех се по течението, толкова изпаднал, толкова злощастен, че малко оставаше да се подхлъзна и да попадна в престъпния свят. В такива моменти се решава съдбата на човека. Никога няма да забравя тези гладни години и по-късно те ми помогнаха да се науча да разбирам по-добре хората, които арестувах.

Трябва да съм бил ужасно гладен, за да се явя на адреса, посочен в една кратка обява в „Пари Соар“ — улица „Прованс“ 118, там се намираше отдел „Кадри“ на магазините „Прентан“, които търсеха продавачи и доставчици. Бях съгласен на каквато и да е работа, само и само да мога да ям.

Тъй като бях среден на ръст, с яко телосложение, взеха ме в специалната служба. Подписах договора и тутакси станах частен детектив, отговарящ за вътрешната охрана на магазина.

Положението ми беше окаяно. Първите дни ми лепнаха една стара мома, госпожица Ким, която трябваше да ме обучава, а аз не забелязвах нищо, не арестувах никого, оказах се негоден. Напразно въртях очи на всички страни, така и не успях да хвана някой крадец на местопрестъплението, което щеше да ми донесе награда. Госпожица Ким ме мъмреше, намекваше ми, че в най-скоро време ще ме уволнят, но напразно — аз просто нямах нюх.

Но един следобед ми се стори, че най-после съм постигнал първия си успех. Дълго дебнах една клиентка на щанда за ръкавици и доволно потрих ръце, когато видях как пъхва в чантата си един чифт. Незабелязано, предвкусвайки удоволствието от залавянето й, я проследих до изхода и изчаках да излезе на улицата, преди да я извикам.

— Полиция, госпожо, последвайте ме. Няма защо да отричате, видях ви, върнете ръкавиците!

Успехът ми не трая дълго. Жената извади ръкавиците от чантата си. Те бяха износени — нейните собствени ръкавици.

След този провал ме назначиха за нощен пазач в подземния склад на магазина, дълъг няколко километра.

— През нощта — обясни ми Фантомас, началникът на охраната — складовете са като кошер — гъмжи от дърводелци, бояджии, електротехници, пожарникари. И всички крадат здравата.

И така, нощем бродех сред призрачните сандъци и лавиците, покрити с платнища. Тъкмо бях заловил един пожарникар, откраднал три пеньоара, когато научих от „Кадри“, че съм включен в поредния списък на заминаващите на принудителен труд в Германия.

Отчаях се. Бях готов на всичко, за да се измъкна. Дори да постъпя в полицията. Тази идея ми подхвърли един приятел, когото случайно срещнах на улицата в деня на медицинския преглед — един скапан лекар ме беше обявил годен за принудителен труд.

— Ченгетата не ги пращат в Германия — каза ми той.

Мисълта, че мога да се озова в сърцето на Третия райх, под обстрела на съюзническите бомби, ме ужасяваше. Без колебание написах молба да се явя на конкурс за инспектори в Националната полиция. Записах се в „Полис Ревю“ — задочен курс за кандидатите за Големия дом. На 16 декември 1943 г. ме извикаха в Сорбоната за изпитите. Цял живот ще помня темата на първия писмен изпит: „Какво знаете за възникването на Първата империя?“ Аз знаех всичко. Приеха ме. Бях двайсет и четири годишен.

На 1 май 1944 г. ме назначиха в пета бригада на службата за сигурност в Орлеан, на улица „Бретонри“ 2. Снимаха ме, премериха ръста ми, зачислиха ми чифт нови белезници и като всички новобранци, ме назначиха в политическия отдел. Задача: преследване на участниците в Съпротивата.

Едва-що бях встъпил в длъжност и се озовах в преддверието на отдела с автомат в ръка, охранявайки един мъж, прикачен с белезници за радиатора. Той се бе превърнал в дрипа, лицето му беше подуто, не можеше дори да изпие бульона, който несръчно поднасях към устата му.

— Тоя е комунист, значи лош французин — с отвращение изрече началникът на моя отдел.

През нощта германската полиция разпитваше затворника, а денем го пазеше френската. Искаше ми се да му помогна с нещо, така и не разбрах какво е станало с него.

Моят отдел беше изкаран на две поредни хайки срещу партизаните. Първата претърпя неуспех. По време на втората помогнах на двама партизани да се измъкнат и семейството на единия, в знак на благодарност, ми изпрати колет с една ливра масло и шест яйца.

На 19 май 1944 г. напуснах. Стаята ми беше претърсена от двама бивши колеги и след това ме уволниха. На свой ред бях преследван от полицията. Криех се в Париж, злочест и безпаричен, когато дебаркираха съюзническите войски и дойде Освобождението.

Отново ме завладя желанието да стана артист. Но както се казва в песента на Азнавур, макар и да виждах вече името си най-отгоре на афишите, договорите, които трябваше да сложат край на натрапчивия глад, раздиращ червата ми, не идваха.

На 2 септември получих писмо:

„Господине, със заповед от 19 август 1944 г. сте възстановен на длъжността стажант-инспектор и като такъв сте назначен в Следствената полиция в Париж. Моля явете се на 3 септември 1944 в 9 часа при главния комисар на районната служба, за да встъпите в длъжност. Носете призовката.“

Облякох единствения си костюм от изкуствен плат, лъснал от гладене, и се явих точно в посочения час. За втори път постъпих в полицията.

В първа подвижна бригада на улица „Басанго“ 42 в Париж ми дадоха пистолет със седем патрона и съвет да ги пестя. Последва полицейска значка от златист метал, карта, пресечена от трицветното ни знаме и украсена с моята снимка, още една карта с дата, която ми осигуряваше безплатно пътуване по автобусните линии и с метрото. Ах, да! За малко да забравя — и белезници.

— Ами ключа? — попитах Данс, шефа на канцеларията.

Той дори не благоволи да вдигне нос от счетоводните си книжа.

— Оня, дето ги ползваше преди теб, ги смота. Оправяй се както можеш.

Аз се оправих, както в казармата. Но не ми потрябваха нито ключът, нито белезниците. Първата ми задача ме отведе във Версай при една група, която се занимаваше с незаконни аборти. Тогавашният ми шеф беше един главен инспектор, ленив като охлюв. Аз му правех отчетите, водех следствията и благодарение на това старо ченге учех занаята. И това не беше излишно. Имах възможност да наблюдавам колегите си, които с блестящото остроумие на Дома бяха кръстили моята група „Отдел спекулум“.

Впрочем те имаха право. Кабинетът ми приличаше на пазар за гинекологически инструменти. Спекулуми, сонди, противозачатъчни средства — имах ги с десетки, конфискувани по време на разследването. В слугинската стая, без шкаф и етажерка, където пишех докладите си, те бяха подредени на самия под, облепени с етикети и събираха праха в очакване да бъдат предадени в канцеларията на съда.

В замяна на това съседният кабинет беше владение на каймака на бригадата. Там действуваха един наскоро повишен комисар и екип от млади пъргави инспектори, специалисти по преследване на деянията, наречени „антинародни“. От времето на Окупацията мебелировката не се беше променила, методите — също.

Един ден влязох при тях. Вратата, противно на обичая, не беше заключена. Чух викове и я отворих точно толкова, колкото да стана свидетел на една недостойна гледка. В центъра на стаята гол-голеничък, коленичил върху една велосипедна джанта, стоеше мъж с разперени ръце, с две дебели книги във всяка от тях. Пред него по риза, със запретнати ръкави, един комисар принуждаваше нещастника да държи ръцете си разперени, нанасяйки му удари с пръчка, които оставяха по тях синкави следи. Един полицай ритмично подритваше джантата с върха на обувката си, а тя удряше коленете на непознатия, който крещеше от болка.

— Какво търсите тук?

Комисарят ми хлопна вратата под носа.

— Трябва да свикнете, Борниш — посъветва ме началникът на моята група. — Той е бил сътрудник на германците, значи лош французин.

Не можах да свикна. Нито с абортиращите, нито с извършителите на аборти, нито с насилието. Колкото повече трупах стаж, толкова повече растеше погнусата ми от някои колеги. Тяхната жестокост, посредственост и малодушие ме отвращаваха. За мен полицията означаваше нещо друго — преди всичко справедливост. Бях толкова млад и наивен, че да ти се доплаче. В Бригадата по спекулумите аз безропотно си носех кръста, нагърбвах се с най-тежката работа, водех мръсни следствия, проверявах анонимните доноси и с всеки изминат ден все повече оскотявах. Задушавах се.

 

 

Оставката ми беше готова. Още веднъж щях да напусна полицията, но този път по собствено желание.

Беше в края на 1945 г. Готвех се да се сбогувам с Кокошарника^[2], когато вътрешният телефон иззвъня:

— Борниш? Слезте при мен.

— Веднага, господин главен комисар.

Рьоне Камар, нормандски великан с дебели очила, с рогови рамки, мълчалив и навъсен, ме изгледа продължително, когато влязох в кабинета му.

— Намерен е труп на непозната жена в „Сен Ном ла Брьотеш“. Вземете фотограф, шофьор и покажете на какво сте способен.

След един час, придружен от жандармите, аз оглеждах трупа на една жена, която вероятно е била хубава, проснат в една горичка, с окървавена глава във влажната шума.

За малко щях да повърна и все пак точно в този миг ме хвана ловната страст. Нямах представа как да действувам, за да открия убиеца на непознатата, но изведнъж в ума ми се загнезди една-единствена мисъл — да го заловя.

Следствието беше дълго и объркано. Аз педантично и търпеливо разпитвах и ровех. Възбудата все повече ме завладяваше. Превърнах се в кълбо от нерви, нощем сънувах този случай, мислех само за него. И накрая, една сутрин, се добрах до убиеца. Той беше младо двайсетгодишно момче — Клод Карели. Открих го в едно хотелче на улица „Фонтен“. Тъкмо се готвех да се кача в стаята му, когато той изведнъж се появи на вратата. До него стоеше млада жена. Целунаха се и тя си тръгна. За миг Клод остана там, душейки въздуха като животно, предчувстващо капан. Тази секунда се оказа съдбоносна. С един скок се озовах пред него. Ръката ми се стовари на рамото му и чух собствения си глас, силен и заплашителен:

— Полиция! Не мърдай!

След което ловко му надянах белезниците. Дявол да го вземе, какво удоволствие изпитах в този миг! Дали това чувство беше противоестествено, извратено? Нямам представа. Но когато усетих как този човек трепери в ръцете ми и видях обезумелия му поглед, изпитах една неопределена, огромна наслада, която дотогава не познавах, тя разтърси тялото ми като оргазъм.

Клод беше първият престъпник, когото залавях. Благодарение на него познах трескавата възбуда на преследването, люшках се между надеждата и отчаянието, вярата и страха. Аз упорствувах и постигнах първата си победа. Дотогава бях просто един чиновник. Сега станах ченге.

Скъсах молбата си за напускане. След няколко дни ме прехвърлиха в групата на комисаря Приу, специалист по криминалните престъпления. Сега вече можех да дам свобода на въображението си.

 

 

Още в началото разбрах, че едно ченге е кръгла нула и не може да постигне каквото и да било без доносници. И така, вечер, вместо да си сърбам супата вкъщи, аз обикалях съмнителните барове и кръчми.

Създадох си начин на поведение, усвоих до съвършенство жаргона на утайката и свикнах да запечатвам с поглед всички престъпници, корсиканци и лиончани, парижани и етиенчани, които отегчено се прозяваха пред масите за покер, небрежно захапали цигара, с шапка, килната на тила.

Случваше се някои от тях да попаднат в кабинета ми. Аз бях сговорчив, правех им дребни услуги, а в замяна получавах доноси. И така сутеньорите ме водеха при крадците, а крадците при убийците. Това изискваше упорит труд и търпение и аз също трябваше да засвидетелствувам своята доброжелателност. Когато по време на полицейска хайка някоя проститутка се озовеше зад решетките, нейният „жюло“^[3] тутакси ми се обаждаше съкрушен:

— Ах, господин Борниш, ако Нравствената не я пусне, аз съм разорен.

Аз измъквах проститутката, ако не беше замесена в нещо сериозно. В знак на благодарност сутеньорът ми съобщаваше имената на извършителите на някой обир или адреса на престъпник, търсен от полицията. Постепенно си плетях мрежата. Случваше се в замяна на получените сведения да дам или да продължа разрешителното за местопребиваване на някой изселен престъпник, да си затворя очите пред някоя дребна задочна присъда, да дам малко пари от черната каса на Дебелия, който междувременно ме беше прехвърлил в своя отдел. Между полицаи и престъпници се играеше на „дай ми, за да ти дам“, с едно все пак задължително условие — в крайна сметка полицаят трябваше да даде по-малко. Много по-малко. Почти нищо.

Лягах си късно, спях малко, бях снизходителен и така си тъчах паяжината. Имах си доносници и доноснички, дребни нощни часовои, които действуваха незабелязано и резултатно — без тях не можеш да се докопаш до „едрите риби“.

Откакто постъпих в полицията, в списъка на заслугите ми вече фигурираха няколко десетки „бабаити“, както ги наричат на полицейски жаргон. Станах галеника на Дебелия, който със задоволство установи, че макар и да не работя по общоприетите методи, резултатите са налице — затворите бяха пълни.

Ето защо в Полицейската префектура, в криминалния и отдел и в оперативната бригада ме гледаха накриво. Обвиняваха ме, че се бъркам в неща, които не са моя работа. Престъпленията и закононарушенията, извършени в района на Сена, бяха монопол на ПП. Така тя си вадеше хляба. А ние от Държавна сигурност не трябваше да се месим. На нас се падаше останалата територия и толкова.

Но Дебелия си имаше свои планове. Дали беше просто амбиция? Или уреждане на стари сметки? Така и не узнах, но едно беше сигурно: винаги когато ние с Идоан успявахме да ги изпреварим, Дебелия потриваше ръце, черпеше ни по едно питие в бистрото или ни даваше награда. Всички средства ни бяха позволени, само и само да покажем превъзходството си над конкуренцията. Войната между полицейските служби беше в разгара си. Комисарят Кло ни наричаше „крадци на бабаити“. Завистта на колегите от другите служби, които Дебелия беше кръстил „полицаи-призраци“, ме изпълваше с радост. Колкото и да е глупаво, успехите ме караха да забравям житейските си несгоди — финансовите си еквилибристики, когато трябваше да купя коледен подарък на приятелката си Марлиз, скромния ми тристаен апартамент на улица „Льопик“ в Монмартр, където се миех в кухнята над един леген, и дългото изтощително дебнене.

Аз му водех „бабаити“, а Дебелия трупаше ордени, официални поздравления и точки в списъка за повишение. А аз получавах дълги признателни ръкостискания, от време на време по някоя и друга награда и неизменно, вместо захарче — обещанието да ме направи главен инспектор, ако хвана едрата риба. Въпреки това аз дерзаех. Харесваше ми.

Сега едрата риба беше налице — Бюисон.

От Троа насам този мерзавец трябва да е отишъл доста далеч.

Отварям второто досие.