Роже Борниш
Полицейска история (39)

38.

На 3 август 1949 близо до Кан четирима злосторници са задигнали от „Ла Бегюм“ скъпоценности за двеста милиона, сред които и прочутата Маркиза — един диамант колкото камъче. Полицията е разтърсвана от силни гърчове.

Марсилските полицаи затъват, а доносниците, подмамени от наградата, обявена от семейство Лойд, бълват сведения и насъскват ченгетата един срещу друг. Генералният директор на Държавна сигурност е побеснял от това, което той счита за некомпетентност, и взема съответни мерки. На мястото на южняка Валантен идва севернякът Албер Биже и оглавява Следствената полиция, дивизионният комисар Споти, приятел на големия шеф, е преместен от Бордо и става началник на Дебелия, който изпълняваше досега длъжността началник-отдел. Моята група също не излиза суха от водата. Тя е разформирована, реорганизирана под съкратеното название ГББ, което означава „Група за борба с бандитизма“. Разбира се, аз оставам в отдела на Дебелия, но сега мои партньори са един широкоплещест добродушен комисар — Шарл Жийар, и един мършав колега — Морис Урс от Ним, който се дразни от акцента на парижани. На Идоан и Поаре са възложени други задачи.

Дебелия е станал по-нисък от тревата. Той мрачно чака в кабинета си Споти да благоволи да го извика, за да го уведоми за текущите дела. Студената война е в ход — общуваме чрез бележки. Петият, етаж, който по-рано беше като пазар, сега прилича на катедрала, там безшумно се плъзгат сенките на служителите. Дебнем се един друг. Само от време на време гръмовитият глас на Поаре, който не може да преживее отстраняването си от групата, отеква по коридора между безнадеждно затворените врати.

— Това е бърлога на тъпанари! — крещи той. — Ако продължава така, ще се преместя в градската полиция!

Добре че съществува Виктор. Когато с Дебелия се срещнем в „Дьо Марш“, можем да разговаряме, без да се боим от някое любопитно ухо. Една януарска вечер Дебелия си излива душата пред чаша мастика:

— Какво ще стане с нас, Борниш? — въздъхва той. — Нашивките ми на дивизионен комисар няма да ги бъде, докато Споти е тук. Да можехме да направим нещо…

— Какво, шефе?

— Знам ли? Нямате ли някое залежало дело, което да вдигне шум?

— Бюисон ли?

Дебелия безпомощно вдига рамене.

— Ох, Бюисон — казва той с огорчение, — вече не вярвам, че ще го хванем. С вързани ръце сме, драги. Късметът избяга от нас в Бри сюр Марн. А новата група, зарежи я! Жийар е добър в делата, но не обича да се рови. Урс е отличен полицай, само че идва от Юга и не познава никого в Париж. Колкото до мен, аз съм прикован за бюрото, само да мръдна и на гърба ми ще се стовари някоя гнусотия или пък Споти ще ни отмъкне някое чудесно дело. Сега не е моментът.

— А Матийо, шефе?

— Какво Матийо?

— Матийо Нантчанина. Ако предпочитате Матийо Робийар. Да го включим ли в играта?

Виктор Маршети се приближава усмихнат и весел с бутилка мастика в ръка.

— Аз черпя, деца. Как е?

Той ни налива по една чаша, после с лявата ръка приближава към нас каната с вода.

— Добре — отвръщам аз и капвам няколко капки вода в чашата на Дебелия, който предпочита мастиката неразредена, — точно говорехме за Орсети. Какво става с него, нещо изчезна напоследък. Да не е болен?

Виктор се прокашлюва и отмята перчема си с рязко движение.

— Не, не вярвам — казва той, — малкият не се е обаждал от доста време. Не зная защо. Извинете, трябва да си довърша играта.

Той отново се усмихва, но ми се струва, че някак пресилено. Виктор бавно се отправя към масата, където двама журналисти играят на 421. Дебелия също е забелязал смущението на корсиканеца.

— Видяхте ли? Изглежда, не му е приятно да говорим за Жано. Питам се какво ли е станало между тях… Е, значи искате да включите Робийар в играта, така ли?

— Да. Но не срещу нас, а с нас.

— Как така с нас?

Посвещавам Дебелия в плана, който замислям от няколко дни.

 

 

Идеята ме осени съвсем неочаквано, когато, препасал престилката, бършех чиниите, които ми подаваше Марлиз. Прекарвайки вяло кърпата по тях, мислех за Бюисон, чиито партньори постепенно изчезваха било поради насилствена смърт, или защото полицията ставаше по-безкомпромисна и ги изваждаше от играта.

Сред старите му съучастници единствено Франсис Кайо заслужаваше внимание. От бягството на Емил насам той беше най-верният му помощник. Участваше в обирите, споделяше квартирите му. Съпътстваше Бюисон в хотел „Арбоа“, в Ботаническата градина, във Виньо, в Булон. Беше се борил яростно с ченгетата, за да успее Емил да се измъкне. Когато го хванаха, не проговори въпреки побоя. Наистина се държеше като сигурен човек и Емил вероятно беше оценил това. За миг се замислих за Декер. Но той отпадна поради признанията си за убийството на Рюсак. Колкото повече мислех, толкова повече растеше увереността ми, че Кайо е в основата на всичко. Убеден бях, че връзката му с Бюисон не е прекъсната. Дискретно поразпитах надзирателите в „Санте“ и научих, че той най-редовно получава колети с храна без подател.

Марлиз ме попита:

— За какво мислиш, скъпи?

— За Кайо. Знаеш ли, ако мога да се напъхам в пандиза за месец-два, и то в килията на Кайо, и да го предразположа към откровение, той ще се разприказва, сигурен съм, и накрая ще науча къде се крие Бюисон.

Марлиз вдига очи към тавана и ми отвръща спокойно:

— Говориш глупости, Роже, как се виждаш ти, ченгето, в килията на Кайо? Ако искаш да знаеш, за такава работа е нужен престъпник. И то изпечен престъпник, който познава добре бандата и ще се съгласи да работи за теб.

Марлиз често ми идва на помощ в трудни мигове. Оставих чинията, която бършех, погледнах я в очите и се провикнах:

— Права си! Знам кое момче ми трябва. Робийар. Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да го хванеш здраво.

— Робийар е приятел на Жирие. Мога да го окошаря за съучастничество в обира на Фабриката за муниции. Заради скъпоценностите от „Ла Бегюм“ нямах време да се заема с него, той наскоро излезе от дранголника. Сигурно няма да му се иска да се върне там.

— Това ли е всичко, с което можеш да го притиснеш?

— Не. Научих от Поаре, който с всеки изминат ден все повече ме удивлява, че е търсен от Руанската следствена полиция за обир в Етрьота със съучастници, преоблечени като полицаи. Поаре бил дежурен, когато се получило съобщението, и ми го предаде. За да притисна Матийо, както казваш ти, имам всичко необходимо. И нещо повече. Дирекцията на „Банк Режионал д’Есконт е дьо Депо“ наскоро обяви публично, че дава награда от един милион франка на този, който помогне да се арестуват извършителите на обира. Тъй като шансът, че дребният черноок мъж, стрелял по инкасаторите, е Бюисон, е 99 на сто, Робийар може и да се изкуши. Как ти се струва?

Дебелия ме изслуша замислено, анализирайки плановете ми, докато му говоря.

— Идеята ви не е лоша, Борниш — изрича той. — А ако нашата служба прибави и награда от петстотин хиляди франка, той може да склони. Утре пак ще поговорим.

Излизаме от „Дьо Марш“, възвърнали вярата си в бъдещето, точно както преди две години, когато се надявах да арестувам Бюисон в квартирата на улица „Биша“.

 

 

На другия ден научавам, че Споти, Дебелия и Жийар са в Марсилия, където колегите ни най-после, са арестували трима от извършителите на обира в „Ла Бегюм“.

Чувствам се засегнат, защото ми се искаше и аз да съм там. Но това пътуване беше само за шефове, а не за каторжници, каквито са инспекторите.

След два дни самият Споти ми се обажда от Епископството:

— Борниш — казва той, — липсва четвъртият. Той е в Париж и ни е нужен незабавно.

Заповедта си е заповед — арестувам четвъртия и Урс го закарва в Марсилия. Едва-що е пристигнал в полицията, и Споти отново звъни:

— Борниш, липсва доносникът, съобщил за обира. Трябва ни незабавно.

Заедно с Берил, един колега от другата група, започваме да издирваме новия непознат. Откриваме го чрез жена му в Елзас. Страсбургската следствена полиция го призовава и доносникът на свой ред пътува за Марсилия.

След два дни, когато всички вестници превъзнасят полицията, в слушалката отеква гласът на Дебелия:

— Борниш, надявам се, че не сте забравили за Матийо?

Не, не съм забравил. Напротив, мисля само за него. Открих квартирата му в Жоанвил льо Пон и научих, че жена му е тежко болна. Спотаен край сградата, в която живее, разпитах лекуващия й лекар:

— Полиция, докторе. Сериозно ли е?

— Левкемия.

Докторът наруши професионалната тайна, но на мен ми е все тая — печеля още един коз в играта.

За съжаление делото за обира в „Ла Бегюм“ се възобновява. Като по чудо марсилската полиция намира в самия двор на Епископството, до едно дърво пакет с бижута, оставен от неизвестна ръка. Но прочутата Маркиза, която сама по себе си струва повече от шейсет милиона, липсва. Застрахователните агенти се тревожат и вълнуват. Тогава Дебелия се обръща към мен:

— Липсва маркизата, Борниш.

— Какво искате да направя?

— Да я откриете.

На 7 март откривам Маркизата. Журналистите са извикани на улица „Сосе“ и Дебелия ликува, отмъстил си е на Споти.

— А сега към Бюисон! — заповядва той.

На другия ден Матийо Робийар е в кабинета ми.