Роже Борниш
Полицейска история (37)

36.

Облегнат удобно на две възглавници, Емил преглежда купчината вестници, които му е донесла камериерката. Ивет е положила глава на рамото му, а върху нощното шкафче стои таблата с остатъците от закуската.

Докато пръстите на Ивет се промъкват под горнището на раираната му пижама и умело галят гърдите му, което го кара да потръпва от удоволствие, Емил чете сутрешните ежедневници, описващи с дразнещи неточности обира, смешните показания на малкото свидетели и неясните предпазливи изявления на комисаря Фридрих и неговия помощник, инспектор Нузей от Единайсета териториална бригада на ПП.

— Нещо неприятно ли има? — пита Ивет, притиска се още по-силно към него и плъзва бедро между краката му.

— Не, нищо — отвръща Бюисон. — Във всеки случай ще помоля един приятел да ни намери нова квартира. След това за известно време ще прекъсна връзките с другите.

— Жалко, Емил, добре си бяхме тук…

Както всяка сутрин, към десет часа Бюисон я притиска към себе си. И както винаги, Ивет му се отдава. Любовта й към Емил стана по-силна от деня, в който той й разказа за детството си. Бяха се любили и лежаха отпуснати. Изведнъж, тласкана от желанието да опознае по-добре този човек, който толкова много я вълнуваше, тя го попита с тъничкия си наивен гласец:

— Скъпи, защо животът ти не е като на другите хора, почтен и спокоен?

Емил я погледна, без да отговори, запали цигара все така мълчаливо. После леко се отдръпна от нея и с поглед, вперен в тавана, започна да й разказва за себе си:

— Баща ми Огюст беше пияндур като всички бащи от квартала ни Диоген. Строеше фурни за хляб и пилееше всичките си пари по кръчмите. Когато се прибираше вкъщи мъртвопиян, поркан като талпа, вечеряше, без да продума, а после изведнъж скачаше и започваше да налага майка ми, за да си разгрее ръцете или за да легне отгоре й.

Майка ми, Рен, понасяше ударите покорно. Само виеше като животно и крещеше за помощ. Но никой от съседите не идваше, защото и при тях беше същото. Единствено големият ми брат Жан-Батист, по прякор Нюс, и аз се намесвахме. Бях на шест години. Хвърлях се с всичка сила в краката на баща ми. Той беше толкова поркан, че успявах да го съборя. Щом паднеше на земята, Нюс го удряше силно по главата с един огромен черпак и го зашеметяваше. След това го зарязвахме на плочника и семейството отиваше да спи.

Разбира се, невинаги побеждавахме. Понякога баща ми с два шамара ни запращаше на другия край на кухнята и повличаше майка ми. Ето защо тя забременя десет пъти. Пет от братята и сестрите ми умряха при раждането.

Трябва да ти кажа, че майка ми раждаше съвсем сама в кухнята. Щом започнеха болките, тя лягаше на земята запретваше си полите, разтваряше крака и започваше да се напъва и да крещи.

Ние с Нюс стояхме до нея и чакахме да се роди детето. Слагахме вода да кипне, разхлаждахме я и щом излезеше бебето, майка ми сама срязваше пъпната връв и ние го изкъпвахме. Не ни пукаше дали ще оживее или не.

Колкото до Нюс, той предпочиташе да го заровим в една нива, която знаехме, защото там погребвахме зародишите, които майка ни изваждаше с игла за плетене, пъшкайки. И Нюс имаше право. Бяхме вече седем гърла — двамата ни родители и ние петимата, отървалите се от заравяне в нивата.

Тъй като баща ми не носеше вкъщи пукната пара, с това се заехме Нюс и аз.

Той беше по-големият и ме научи да крада кокошки и да обирам магазините. Щом влезехме в някой магазин, благодарение на дребния си ръст, аз се промъквах зад тезгяха, докато Нюс отвличаше вниманието на продавачката под някакъв претекст, без, разбира се, да купи нещо. Той си тръгваше, жената си влизаше в стаичката зад дюкянчето и тогава аз безшумно изпразвах касата. Винаги съм бил много сръчен. После изчезвах.

Трябваше да крадем, за да се прехранваме. Този негодник баща ми го искаше. Спомням си, сякаш беше вчера, че за седмия ми рожден ден майка ми беше приготвила за подарък един картоф, печен в пепелта. Ужасно обичах печени картофи. На масата тя ми го подаде. Протегнах ръка. Баща ми ме удари с дръжката на ножа и каза: „Като си гладен, Мимил, сам отиваш да си търсиш «манджата»“. И ми изяде картофа. В този миг разбрах, че трябва да се оправям сам.

Старата умря съвсем обезумяла, когато Нюс си дойде от фронта преди всички други — той дезертира през 1917. Радвах се, че го виждам отново, и двамата решихме, че отсега нататък ще бъдем заедно „на живот и смърт“.

 

 

Няколко дни след като напуска хотел „Галиен“, Бюисон научава нещо, което не го отчайва, но го разтревожва. Току-що се е настанил в хотел „Грьонуй“ в Сен Врен, у стария Жорж, приятел на Анри Болек, когато, узнава, че дърводелецът Дезальо, който неволно е подхвърлил идеята за обира в Шампини, е намерен обесен на една греда в своя дом. Както всички работници, участвали в строежа на новата банка, и всички служители от „Банк режионал д’Есконт“, Дезальо е бил призоваван няколко пъти в Следствената полиция. Нервите му не издържали. Той разбрал веднага, че обирът е организиран благодарение на неговите изповеди пред Грожан. Угризенията заради безразсъдството му, страхът от затвора, срамът от безчестието и едно преливане го довеждат до самоубийство.

Бюисон не си прави илюзии. Той знае, че полицаите ще разпитат близките на Дезальо и няма как да не се доберат до Грожан. Това е въпрос единствено на време, но опасността нараства и е неизбежна.

Ако имаше пари, Емил щеше да замине с Ивет на юг и оттам да премине в Италия — страна, богата на гостоприемни пристанища, откъдето можеш да отплуваш къде ли не. Но ето че Емил вече няма средства да отплава и да се прави на турист. Ударът в Шампини му донася цял-целеничък милион, но му остават най-много двеста хиляди франка. Тази огромна дупка в бюджета му се дължи на един изблик на умиление. Оттогава го е яд на себе си и непрекъснато се ругае:

— Ах, какъв съм глупак! — ръмжи той, обикаляйки из стаята. — Какъв глупак!

— Успокой се, скъпи, добрите дела винаги се възнаграждават — опитва се да го утеши Ивет, изплашена, че го вижда толкова разярен.

Бюисон наистина има причина да беснее срещу проявената щедрост. Няколко дни след обира в Шампини той се връщаше от разходка в полето заедно с Ивет, когато от една къща близо до хотела се чуха крясъци, жалби, силни ридания. Заинтригувани, те се спряха пред дървената ограда на една градинка. Видяха две жени, които излязоха от къщата, прекосиха градинката и се отправиха към тях. Едната, доста възрастна и тантуреста, гледаше строго. Другата беше млада, с обляно в сълзи лице, отчаяно подсмърчаше, бършеше носа и очите си с носна кърпичка и повтаряше: „Умолявам ви, моля ви…“

— Какво става? — попита Емил, приближавайки до тях.

Старата отвърна с остър, изпълнен с презрение глас:

— Става това — отсече тя, — че когато правиш деца и ги даваш на бавачка, трябва да си плащаш издръжката. Щом си вдигаш краката за удоволствие, после трябва да си отвориш и кесията, за да храниш плода на греха си! Госпожата — тя посочи с пръст младата жена — ми повери сина си. И от пет месеца не е плащала. Казах й, че ми дойде до гуша и ще я изхвърля заедно с нейния сополанко.

След това се случи нещо, което си беше чист абсурд. Ивет се трогна от отчаянието на майката. Стисна ръката на Емил и той видя сълзи в очите й. И Емил се развълнува от тази трогателна сцена и почувства прилив на щедрост, който оттогава го караше да излиза от кожата си. Той бръкна в джоба си и извади банкнотите от своя дял, които винаги носеше у себе си. Опиянен от благородни чувства, даде на бавачката петстотин хиляди франка — плати всичко, което й дължаха, плюс издръжката за две години напред. Обърна се и си тръгна, преди младата жена да успее да му благодари.

Оттогава Бюисон беше почти на червено. Парите, дадени на бавачката, тези, които изпрати на сестра си, цената на хотела и храната за него и Ивет — сто хиляди на месец — всичко това го разори.

— Нужен ми е нов удар — казва той на Ивет, която го гледа доверчиво.

Кашичките на бебето ще погубят живота на един човек. Новият обир, от който се нуждае Бюисон, му е предложен от Анри Болек. С посредничеството на Изпъчения той успява да се срещне с Бюисон в кафене „Каскад“.

— Работата е лесна, Емил — казва Болек. — Узнах от едно приятелче, че ежедневните приходи от версайските трамваи се събират от един инкасатор, който всяка вечер ги носи в седалището на компанията на улица „Колбер“ 13.

— Браво. Сигурен ли си в това?

— Сигурен, Емил. Разузнах как стоят нещата. Преносителят на име Бурвен пристига там всяка вечер към деветнайсет и трийсет. Помолих един приятел да ни помогне — Малкия Григо. Той се нави да работи с нас. Има дългове от конни залагания и трябва да ги погаси.

И така, на 17 февруари 1950 г., след като е огледал мястото няколко пъти, Бюисон се озовава във Версай. Болек кара открадната симка, а Бюисон и Григо, въоръжени, дебнат на няколко метра от входа на компанията.

В деветнайсет и трийсет камионетката на инкасатора пристига. Бурвен слиза спокойно и с чанта в ръка се отправя към едно момче от канцеларията, което идва да го посрещне. Двамата мъже са само на няколко метра един от друг. Григо решава да смае Бюисон и го изпреварва. Той се хвърля върху Бурвен с пистолет 7,65 в ръка, изтръгва му чантата и извиша:

— Това е мое!

И изстрелва един куршум вдясно в стомаха му.

Макар и ранен, губещ много кръв, инкасаторът се опитва да преследва Григо, но залитва и рухва от болки на улицата, докато колата на нападателите се отдалечава.

Емил с досада установява, че чантата съдържа само сто петдесет и четири хиляди и деветстотин франка. След два дни инкасаторът на трамвайната компания умира във версайската болница с разкъсан от куршума черен дроб.