Роже Борниш
Полицейска история (35)

34.

Съвременните психолози биха причислили Симон Лубие към хората, надарени с интелектуален коефициент малко над средното ниво. Разбира се, той е злодей, но има сиво вещество и го използва.

Симон Лубие е среден на ръст, мускулест, с подпухнало лице и къдрави коси и както се казва, не страда от скрупули. Не понася да му противоречат. Слабото му място са нервите. Щом нещата вземат неприятен обрат, Симон побеснява, пребледнява и намира успокоение единствено в насилието: загубил е мястото си на счетоводител, където му предричали добро бъдеще, задето пребил с юмруци началника си; бил е задържан от полицията, а след това освободен по липса на доказателства заради убийството на един търговец, когото се опитал да обере, но онзи му оказал съпротива; след като е ранил тежко свой съучастник, когото подозирал в доносничество, си спечелва в престъпния свят опасна слава.

Симон е винаги във форма. Когато в едно кафене на улица „Вожирар“ среща Хюг Грожан, дребен сутеньор, с когото се е запознал в дисциплинарния батальон в Африка, той е настроен мрачно и войнствено. Няколко дни преди това е направил неуспешен опит да обере двама чиновници от железопътната агенция, които охранявали фургон с пари, и този провал му е дваж по-неприятен, защото е без пукната пара.

— Може би ще имам една работа за теб — подхвърля Грожан, който любезно е изслушал разказа за неприятностите на своя приятел.

— Ако става дума за касата на някоя бакалница, можеш да си я завреш знаеш къде — смръщено отвръща Лубие, гледайки Грожан в маймунското лице.

— Добре, Симон. Щом си падаш по сериозните работи, познавам един, дето непременно ще се възползва от случая. Имам чувството, че в момента нервите ти не са в ред. По-добре иди се успокой при някоя курва и не досаждай на хората.

— Айде, давай — процежда Лубие, който все пак е заинтригуван.

Грожан вдига рамене, изчаква малко и продължава по-тихо, след като се е уверил, че съдържателят си приказва с клиентите на другия край на бара.

— В Сен Мор имам един съсед Жорж Дезальо, дърводелец, който ми подшушна страхотна новина. Тоя дърводелец е свястно момче, почтено, каза ми я в бистрото, докато бъбрехме на по една мастика.

— Е, ще изплюеш ли най-сетне камъчето? — нервничи Лубие.

Грожан поглежда приятеля си и продължава:

— Спокойно, да те вземат дяволите, нека ти обясня как стана. Значи моят дърводелец ми разказа, че работел в подземието на една новострояща се банка. Тя още не е завършена, но касите са монтирани и всяка вечер там складират мангизите. Има цяла камара манги. Всяка сутрин две момчета идват да вземат кинтите и ги носят в хазната, и така, докато се построи новата банка. Чактисваш ли?

— Кога ще я завършат? — пита Лубие.

— Най-много след седмица. Така че, ако ударът те интересува, трябва да се размърдаш.

Лубие се замисля, претегляйки шансовете.

— Знаеш ли маршрута на инкасаторите?

— Как мислиш! Наблюдавах ги цели два дни. Много просто, те пресичат една-единствена улица. А в куфара си пренасят милиони!

Със светнали очи Лубие размишлява още известно време. Накрая се решава.

— Дадено — отвръща той. — Сега ми кажи името на банката, адреса, маршрута и часа.

Грожан лукаво се усмихва.

— Е, по-кротко, приятелче! Първо да видим какво ще получа.

— На колко оценяваш твоя пай?

— Аз ли?

— Да.

— Ще ти кажа, драги. Поне толкова, колкото ще получат момчетата, които ще участват.

Лубие бързо пресмята, после вдига рамене и се съгласява равнодушно:

— Добре. Мъжка дума.

— Така — отвръща Грожан, — става дума за „Банк режионал д’Есконт е дьо Депо“ в Шампини. Новата сграда, където държат мангизите на хладно, се намира на авеню „Жан Жорес“ 87. Двамата служители излизат оттам всеки ден в осем и трийсет. Пътят им е къс, най-много петдесетина метра, защото старата банка е отсреща, на номер 88. Така че ще имаш съвсем малко време, най-много една минута.

— Не му мисли — отвръща Лубие, когото последната подробност не е смутила ни най-малко. — Ще се видим утре у вас. Доскоро.

— Доскоро.

 

 

Само един човек може да изпипа този обир, който ще донесе големи пари, мисли си Лубие, докато върви по улица „Вожирар“. И този човек е Господин Емил. От известно време дребосъкът-убиец се радва на все по-голямо уважение сред престъпниците. В съмнителните среди всеки знае или се догажда, че болшинството от въоръжените нападения в Париж и предградията са негово дело.

Кражбата на заплатите на служителите от общинския гараж в Булон-Бийанкур възлиза на 1 880 273 франка. Обирът на касиера от асоциацията „Салавен“ в Париж — на цял милион. Обирът на един касиер от Общественото осигуряване в Ньой-Плезанс — 100 000 франка. Обирът на Живел, продавач в РЕП на булевард „Курсел“ в Париж — 300 000 франка в брой, плюс 250 000 в пощенски марки. Обирът на г-н Батарел, счетоводител в Касата за семейни надбавки, по пътя за Етамп — 996 000 франка, часовника, документите и пистолета на охраната.

Всичко това носи подписа на маестрото — Бюисон. С други думи, благодарение на своите подвизи, Господин Емил е станал всепризнат специалист по обирите, така че и потенциалните злосторници и най-изпечените престъпници имат един-единствен стремеж — Бюисон да се спре на тях и да ги включи в бандата си. Обаче трудността се състои в това как да се свържат с Господин Емил. Говори се, че ходел в някои кафенета, по-точно в „Рибот“ на улица „Лиеж“ или в бар „Фавар“ на Опера Комик, но посещенията му са редки, кратки и непредвидими.

В живота всичко е въпрос на връзки. Ако искаш да ти провърви в някоя политическа авантюра, да направиш военна кариера или да си осигуриш бъдеще в промишления сектор, трябва да умееш да се държиш в обществото. Така е и с престъпниците. Затворите и каторгите са висшите школи — Политехниката, Екол нормал Сюперийор, Академията за изящни изкуства на престъпния свят. Там се завързват приятелствата, там се сключват съюзите. Именно в Централния затвор Лубие се е запознал с Орсети, негов земляк.

И той веднага се сеща за него, когато му хрумва да се свърже с Бюисон. От убийството на Поледри Орсети не се е мяркал в „Дьо Марш“. Той се укрива на авеню „Рап“ и единственото място, което посещава, е кафене „Ротондата“, защото има два изхода и голяма стъклена витрина, през която може да наблюдава улицата.

Лубие знае това и едно такси го стоварва там точно в осемнайсет часа. В тези първи дни на януари 1950 времето е хладно, а в голямото кафене е такава жега, че не може да се диша. В спарения въздух се носи миризма на цигари и упойващ сладникав аромат на аперитиви.

Лубие обхожда с поглед мъжете, наредени на бара, но не открива Орсети. Прекосява салона, разблъсква групичките машинописки и продавачки с издути от сандвичите бузи и няколкото редовни клиенти, които се борят с един електрически билярд. Лубие стига до малкия салон с кръгли маси, който служи за подслон на влюбените.

На една маса встрани от двойките, които се прегръщат между два залъка, той забелязва Орсети, потънал в оживен разговор с Анри Болек. Бретонецът, приятел на Франсис Кайо, току-що е пуснат на свобода.

„Идвам точно навреме“ — казва си Лубие и се отправя към двамата мъже, които млъкват и го изчакват да седне на масата им.

— Как е? — подхвърля той.

— Зле — отвръща Орсети със замръзнало лице.

Лубие запалва една омачкана цигара „Голоаз“, хвърля пакета на масата, махва на келнера, поръчва мастика за всички и се навежда към него.

— Какво се е случило, Жано?

— Емил е изпратил Анри да ме уговаря да работя с него — отвръща тихо Орсети с треперещ глас.

— Ама това е хубаво, защо?

Орсети отпива една голяма глътка и оставя чашата си.

— Така ли мислиш? — казва той. — Само че аз повече не работя с откачени! Така ми е добре. Той толкова гадно очисти приятеля ми Поледри. Емил е луд и щом е така — без мен.

— Е, Жано — осмелява се да се намеси Болек, — все пак признай, че Италианеца беше навъртял доста идиотщини. Рано или късно щеше да направи някоя щуротия и всички да хлътнем в пандиза. Когато мислиш за собствената си безопасност, понякога се налага да бъдеш жесток.

Орсети поклаща глава.

— Бедни Анри — казва той снизходително, — като ти слушам глупостите, ме хваща шубе. Разбери, никой от нас не е защитен от кризите на Емил. Набий си в главата, че ако един ден той се почувства в опасност, ще ни очисти всички един след друг, без да му мигне окото. Емил е луд, убийството е неговата страст, той е ненаситен лешояд.

— Какъв? — неспокойно пита Болек.

— Лешояд, глупав Бретонецо! Такъв, дето се храни с трупове, плюска мърша!

Лубие се изсмива гръмогласно и стряска поруменелите двойки наоколо.

— Затваряй си плювалника — срязва го Болек и се оглежда, — пречиш им да се опипват…

— Лешояд или не — подема сериозно Лубие и хвърля цигарата си на пода, — засега няма по-добър от него в обирите. А аз имам да му предложа нещо, което си заслужава да се размърда.

— Тогава го кажи на Анри, защото аз се чупя — прекъсва го Орсети и става.

Болек се опитва да задържи малкия корсиканец.

— Поне чуй за какво става дума — смъмря го той.

— Не — отсича Орсети, — не работя с убийци. Чао, момчета.

Те се обръщат след него. Няколко секунди гледат дребния силует, когото нощта бързо поглъща. Сервитьорът донася поръчката и се отдалечава.

— Е, и? — пита Болек.

— Трябва да ме заведеш при Бюисон, драги — започва Лубие. — Имам страхотна работа точно за него. Сам не мога да се нагърбя, а не искам да бачкам с въшкари. Емил е друго нещо, чат ли си?

Болек прокарва ръка по посивелите си коси.

— Да, разбира се. На Емил не му липсват предложения за работа — казва той. — Сега всички приятелчета се натискат да се сдружат с него. Но, знаеш ли, той е недоверчив, взискателен и не обича сутеньорите.

Лубие рязко вдига глава:

— Слушай, Анри, аз не съм от тях. Емил знае това. Мога да очистя някой тип, без да припадна и без да изпитам угризения.

— Ще му кажа, Симон. Може и да се съгласи. В момента не му върви кой знае колко. Работеше с Жак Верандо и бандата му, но не се погаждат много добре — Ницчанина иска да командва. Ще ти кажа, ама между нас да си остане, Емил иска да организира нова банда от най-добрите, най-коравите.

Лубие преглъща слюнката си:

— Има ли вече хора? — пита той малко обезпокоен.

— Разбира се, аз, а от няколко месеца и Жоайо. Нюс, братлето му, който наскоро излезе от пандиза, много иска да участва, но Емил не го ще. Смята, че Нюс е под строго наблюдение, което може да се окаже опасно и за нас. Искаше да убедя Орсети да се върне, но ти чу как ми отговори! Корсиканците имат чувствително сърце, Емил очисти приятеля му, Италианеца, и Жано се цупи. Теб ти е ясно, нали и ти си корсиканец?

— Абе аз фолклора не го броя за нищо. Интересува ме само да се срещна с Емил и да организирам работата с него. Ще ми помогнеш ли?

Бретонеца се надига и оставя Лубие да плати сметката.

— Дадено — казва той. — Ела утре по обяд в „Рибот“. Ще предупредя Емил. Ако поиска да се срещне с теб, ще дойде.

 

 

Бюисон е дошъл половин час по-рано на срещата и е огледал квартала около „Рибот“. Той оценява високо маневрата на Лубие, който минава покрай бара, без да спре, и продължава до ъгъла, след което завива. От своето място Бюисон вижда как корсиканецът пъхва дясната си ръка в джоба на палтото, обръща се кръгом и се връща по същия път — ако беше следен, щеше да се сблъска с преследвача си и по този начин да го изиграе.

На Бюисон тази предпазливост му се нрави. Доволен от новия си съучастник, той изчаква още няколко минути, после бавно и предпазливо влиза в „Рибот“ с малко закъснение, полагащо се на шефовете.

Пред две чаши шампанско двамата бързо се споразумяват. Бюисон познава качествата на Лубие като стрелец и знае, че той ще бъде негов заместник, заместникът, който толкова му липсва, откакто Франсис Кайо се остави да го спипат, а Жано Орсети се оказа прекалено нежна душа.

Колкото до обира в Шампини, той буквално се опиянява — този вид нападения изискват много точно разпределяне на времето, бързина и решителност. А той обича такива неща. Дори нещо повече — луд е по тях.

— Така — казва Бюисон, допивайки чашата си, — сега сме събота. Ето какво ти предлагам — утре ще идем на разузнаване, ще насрочим датата на обира, а след това ще си организираме хубава кльопачка.

— Дадено, Емил. Знаеш ли какво е станало с Болек?

— Какво? — подозрително пита Бюисон.

— Тоя глупак е хванал ангина. Боя се, че поне седмица няма да бъде във форма.

— Няма страшно — отсича Бюисон с облекчение. — Жоайо ще свърши същата работа на волана като Бретонеца.

— Добре, Емил. Не мислиш ли, че ще ни трябва четвърти за такъв удар? Човек никога не знае как могат да се обърнат нещата.

— Можеш ли да ми предложиш някой?

— Ъхъ, едно приятелче. Сигурен човек е — Пиер Лабори. Десет години пандиз, без да гъкне.

— Ако ти е приятел — отвръща Бюисон, — не възразявам. Утре ще идем двамата на разузнаване, после ще покажа мястото и на Жоайо. По този начин няма да ни запомнят всички заедно.

 

 

Неделя, 8 януари

Жоайо гаврътва чашата порто, оставя я на масата, облизва се, потупва приятелката си Кристиан по задника и става.

— Тръгваме ли?

Бюисон набързо целува по устните приятелката си Ивет и на свой ред се изправя.

— Няма да се бавим, скъпа — уверява я той.

Двамата мъже си закопчават палтата, вдигат си яките и излизат от кафенето до гарата. Часът е осемнайсет, вече се е мръкнало и студът е особено пронизващ. С бързи крачки те стигат до авеню „Жан Жорес“, рамо до рамо извървяват още стотина метра.

Накрая Бюисон забавя крачка и казва:

— Мангизите са тук.

С присвити очи Жоайо оглежда незавършената фасада на бъдещата банка, а Бюисон изважда пакет „Голоаз“ и му предлага цигара. След това драсва клечка кибрит и докато Жоайо е наведен над пламъка, Бюисон прошепва:

— Гледай сега, старата банка е точно насреща. Обърни се малко наляво и ще я видиш.

Жоайо дръпва от цигарата и се обръща да огледа старата сграда на отсрещния тротоар.

— Видя ли я? — казва Бюисон. — Ела.

Те бавно прекосяват авеню „Жан Жорес“, минават покрай старата банка, една от фасадите на която гледа към улица „Пиер Рьонодел“. Правят още няколко крачки, след което, уж за да запали изгасналата си цигара, Бюисон спира пред един двор зад старата банка.

— Отваряй си очите — прошепва той, — всяка сутрин през този двор двама инкасатори пренасят мангизите. Те влизат през малката врата вдясно, която служи за изход на персонала.

— Добре — отвръща Жоайо. — Значи ще паркирам бричката в дъното на улицата, на ъгъла на „Жозефин“, а ще се чупим по „Вердюн“. Сега можем да се върнем при жените.

Около час по-късно Жоайо оставя Емил и Ивет в хотел „Галиен“ на авеню „Фош“ 120 в Сен Мор. Той познава собственика Фердинан, но не му разкрива истинската самоличност на новия клиент, записан под името Жан Люсиен.

Бюисон и Ивет се настаняват в една уютна стая на първия етаж. Бюисон се е спрял на нея, защото прозорецът й гледа към градина и е висок четири метра, което би му позволило да избяга в случай на опасност.

Двамата водят безметежно съществование. Емил е елегантен, носи тъмни костюми и винаги държи в ръка вестник „Фигаро“, маниерите му са изискани и всички, от собственика до клиентите в бара го смятат за симпатичен нотариус, дошъл да прекара няколко седмици на почивка с гаджето си. Той се ползва с толкова добро име, че вечер често играе на билярд с кварталните жандарми.

Бюисон е щастлив с Ивет и много влюбен. Той пуска едри бакшиши на двете момичета, които поддържат стаите, и те са особено благосклонни към него. Когато към обяд влизат да му оправят леглото, носещо следите от любовните игри на нотариуса, те изпитват завист към Ивет, че е успяла да си намери такъв богат, щедър и все още страстен четирийсетгодишен мъж.

Бюисон наистина огражда Ивет с внимание и нежности, които биха изненадали доста хора от престъпния свят. Когато е с нея, той се улавя, че изпитва желание да води спокойно съществование, да скъса с този живот на преследван престъпник, който живее почти откакто се помни.

Нощем, когато Ивет спи, той се вслушва в шумовете в хотела и понякога си спомня за Одет, жената, която обичаше навремето. Двете си приличаха външно. Дребнички, стройни, тъмнокоси и синеоки, със същата грациозна походка, същата усмивка и същите меки устни. Когато му се отдаваха, въздишаха по един и същ начин, проявяваха една и съща свенливост в любовта.

 

 

Запознаха се през 1940 г. Няколко месеца преди германците да го арестуват във влака толкова глупаво. Одет му остана вярна въпреки раздялата. Толкова вярна, че на 29 октомври 1941 те се ожениха в затвора в Троа, съпровождани от двама инспектори, въоръжени с автомати, и цяла команда тъмничари.

Одет беше бременна и трябваше да роди през март. Заради нея и сина им, който щеше да се роди, той се държеше безупречно в затвора. Навремето беше решил — щом го освободят, взема жена си и детето и тримата започват нов живот далеч от Франция, например в Южна Америка или в Австралия.

В мрака на хотелската стая Емил си припомня съвсем осезаемо неудържимото чувство, което изпита, когато Одет му съобщи, че е родила дъщеря. Примирението, на което се беше отдал, покорството му — изведнъж всичко се изпари.

За да види дъщеря си, Бюисон реши да си върне свободата. И то незабавно! Ето защо се отказа от добрите си намерения и се опита да убие надзирателя Венсан и да избяга.

След провала си беше затворен в карцера за деветдесет дни. Когато се върна в килията, там го чакаше ужасна новина. Одет му пишеше, че дъщеря им е умряла от менингит.

„Когато прочетеш това писмо — беше написала тя с дребния си прилежен почерк, — мен вече няма да ме има. Аз съм осъдена и в очите на лекарите и сестрите виждам, че са безсилни да ме излекуват от туберкулозата. Освен това с всеки изминат ден чувствам как силите ме напускат и кашлицата раздира гърдите ми. Аз ще умра, мой скъпи Емил, и ще ти призная, че съм щастлива. Не мога да продължавам да живея, откакто си отиде малката. Не мога да живея след ужасното престъпление, което ти се опита да извършиш, отсега нататък то ми пречи да те обичам. Ако искаш, помоли семейството си да носи цветя на гроба на детето ни. Може би за него е по-добре, че не узна кои са родителите му. В края на краищата бог беше милостив към нея.“

Писмото бе изпратено преди няколко седмици. Когато Бюисон го прочете, Одет вече беше мъртва. Той не плака. Никога вече не заплака.

 

 

Оттогава Емил повече не се влюби. Всички представителки на слабия пол, които срещаше по пътя си, използваше единствено за да поддържа хормоналното си равновесие. На жените гледаше като на досадни същества с непостоянен характер. Предпочиташе една добра кльопачка или боксова среща.

Това негово прагматично отношение продължи до вечерта, в която срещна Ивет в бар „Каланк“. Тя е едва двайсетгодишна. Знае кой е той, как живее и въпреки всичко го обича и му се възхищава. А Емил знае, че това е последната жена, която ще обича, след нея няма да има други. Той е четирийсет и осем годишен. Ако всичко върви добре, ще бъде с нея до края на живота си. Ако ли не…

Един ден Ивет го попита защо не се махнат от Франция. Снабдяването с фалшив паспорт и преминаването на границата би било за него детска игра, но той отказа.

Емил глупаво се върза с глухата си сестра Жана и непрекъснато го повтаря. Щом се сдобие с малко пари, винаги ги дава на нея, за да може да отиде при най-добрите оториноларинголози.

Освен това, за да напуснеш родината си, трябва да си млад. На тази възраст Емил вече не е жаден за чужди страни. В Париж си е у дома, има си навици, приятели, квартири. Престъпният свят го уважава дори когато не одобрява действията му. Например корсиканците го упрекват, че вдигал много шум около себе си. Винаги когато Емил предприеме нещо, полицаите са на нокти — претърсват подозрителните квартали, прибират сутеньорите, задържат проститутките, тормозят осведомителите. Толкова много неприятности заради един човек. Бюисон знае, че някои от тях не биха се поколебали, да го издадат на ченгетата, за да ги оставят на мира. Ето защо доверените му хора се броят на пръсти. А тези, които знаят квартирите му, са още по-малко.

Освен Жоайо, никой не знае, че живее в Сен Мор. Но по неведоми причини Жоайо може да бъде проследен. Ето защо вечерта на 9 януари той му определя среща в кафене „Каскад“ на Порт Доре. Те сядат в дъното на салона пред две мастики и Бюисон изведнъж взема думата:

— Изпипах нашата работа — казва той, — сега знам как ще действаме.

— Как, Емил?

— Когато му дойде времето, ще разбереш. Исках да се видим, за да ти кажа, че ще нападнем в сряда, на 11-и. Ще дойдеш с колата тук с другите двама в седем часа сутринта. Точно в седем.

— Майка му стара — въздъхва Жоайо, — бая раничко!