Роже Борниш
Полицейска история (34)

33.

На журналистите е съобщено за осуетения обир на Фабриката за муниции, така че вестниците се забавляват до насита. Следствието на случая с бандата злосторници е поверено на следователя Данио.

Комисарят Кло беснее срещу сътрудниците си, които са позволили на колегите си от Държавна сигурност да ги изпреварят — насред Париж, на собствения им ловен терен. Той вика заместника си Морен. Гледа го дълго и строго, за да го срази с възмущението си, и накрая проговаря:

— Морен — казва той. — Държавна сигурност няма да ме смята дълго за глупак. Жирие е в Париж. Непременно трябва да го открием. А Жирие — това значи Бюисон. С колко хора разполагате в момента?

В този летен период главният инспектор Морен бързо ги пресмята:

— Осемнайсет, господин главен комисар.

— Три пъти повече, отколкото ви трябват — уверява го Кло. — Всяко от момчетата ви трябва да има поне пет доносника в средите на злосторниците. И така, считам, че Жирие може да бъде при мен, преди съдиите да са се върнали от отпуска. Както и Бюисон. Действайте.

Морен излиза от кабинета на шефа си съкрушен. Той си казва, че тия с нашивките имат по-различно мнение за полицията от другите в кюпа. На свой ред, той вика инспектор Буиг.

— Кажи ми, драги — пита той, — с колко хора разполагаш?

Буиг, нисък дебелак, който целогодишно носи едно баско таке, го поглежда, без да подозира капана:

— Шест.

Морен прави набързо сметка и продължава:

— Чудесно, драги. Всяко от момчетата ти трябва да има петнайсетина доносника, които му дават информация. Значи ти трябва да арестуваш Жирие и Бюисон, преди съдиите да са се върнали от отпуска.

Буиг ококорва очи:

— Ама как така петнайсет доносника? Да не мислиш, че е толкова лесно да ги завербуваш, когато нямаш пукната пара да им платиш…

— Не ме е грижа, драги. Действай. Инспектор Буиг се залавя за работа.

 

 

Аз също търся усилено Жирие. Една вечер, благодарение на подслушването на бар „Фавар“, научавам, че той има среща с Матийо Робийар в осемнайсет часа в бара на хотел „Терас“ на улица „Коленкур“.

Потривам ръце. И Дебелия потрива ръце. Толкова по-зле за Бюисон, ще спипаме Жирие. И кой знае, може пък той да ни посочи бърлогата на убиеца.

Оставяме Крокбоа наблизо и безкрайно предпазливо двамата с Дебелия тръгваме пеш към хотел „Терас“. Часът е седемнайсет и двайсет, но ние искаме да огледаме мястото. Остават ни само петдесетина метра, когато виждаме Жирие и Робийар да излизат припряно от хотела и разговаряйки оживено, да се качват в една кола.

Колата потегля и ние, като последни глупаци, хукваме след нея. Естествено след петдесетина метра Дебелия спира, останал без дъх, разгорещен. Аз тичам още двайсетина метра, надявайки се, че колата ще намали на ъгъла на улица „Льопик“, но на свой ред спирам, а кръвта пулсира в слепоочията ми. Обръщам се. Поглеждам Дебелия, който ме е настигнал. Той също ме гледа. И двамата сме бели като просфора. Но все още не сме изтърпели всички унижения.

 

 

На другия ден ставаме съвсем за смях — „Паризиен либере“ ни съобщава, че инспектор Морен от ПП е арестувал Рьоне Жирие и Матийо Робийар в една квартира в Монфермей.

Такава идиотщина! Заради някаква промяна в програмата, която подслушвателните уредби не са записали, изпадаме в смешно положение по две причини. Първо, защото ПП ни отмъкна Жирие извън своя район, на наш собствен терен, и второ, защото се оказа, че тя е знаела толкова, колкото и ние, и успя там, където ние се провалихме.

Когато пристигам в службата, Дебелия беснее:

— Тоя път наистина ни прекараха — гърми гласът му. — Морен е спипал Жирие в район, който сме длъжни да покриваме. Хубава работа свършихте, Борниш, няма що! Ах, защо ви послушах в Бри сюр Марн. Много съм мек, отпуснах ви юздите. Вие сте виновен, че станах за смях.

Той млъква за миг, оправя си вратовръзката, после гневът го обзема отново.

— И как са действали? Имате ли някаква представа?

Преглъщам мъчително.

— Не, може да са проследили жената на Жирие — отвръщам аз.

Дебелия отива до креслото си и без да ме погледне, отваря чекмеджето на бюрото.

— Няма значение — заключава той. — Ако в ПП знаят, че съм се занимавал със случая, ще ме вземат за глупак. Благодаря, Борниш. Няма да забравя.

Разбирам, че разговорът е приключен и се измъквам, превил виновно гръб.

В пълна мъгла съм. Всичко, което зная, е, че исках да направя двоен удар с Жирие и Бюисон. Е, направих го. Изтървах ги и двамата.

 

 

Когато след два дни влизам в кабинета на комисаря Кло, за да получа плячката, Жирие все още се пече на шиш. С белезници, прикачени за страничната облегалка на едно доматеночервено велурено кресло, с изпито лице, той понася обстрела от въпроси, с които го засипва полицейският служител Льомоан, залегнал зад пишещата машина.

Посещението ми, макар и оправдано с разследването на обира на Фабриката за муниции, не се нрави на приятелите ни от ПП. Всъщност това е само повод. Аз се интересувам все още и предимно от Бюисон. И сега не е моментът да оставя Жирие дълго време на Ке дез-Орфевр. Човек никога не знае, слабостта се проявява неочаквано.

Когато влизам в кабинета, Жирие се обръща равнодушно. После ме познава и на лицето му се изписва изненада:

— Какви мръсници! И вас ли арестуваха?

Успокоявам го. Докато го прикачвам за китката на Поаре и го водя към колата на Крокбоа, слушам подигравките му:

— И таз добра. Ще ви запомня като журналист, няма що!

— Чувствата ни са взаимни — отвръщам аз на свой ред. — Защото, драги Рьоне, като финансист хич те няма!

Но Жирие не се разбъбря пред мен повече, отколкото пред колегите от отсрещната сграда. Що се отнася до връзките му е Бюисон, той симулира пълна амнезия.

Преди да се разделим, ми казва:

— Едно не мога да разбера — как откриха квартирата ми. Някой мръсник трябва да ме е предал.

Този мръсник е помогнал на ПП да намери Жирие. Остава да открия друг мръсник, който да ме отведе при Бюисон.

Но кой? Господин Емил работи само със сигурни хора. И при най-малкото съмнение убива…