Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flic story, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Ана Василева, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Роже Борниш. Полицейска история
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990
Редактор: Екатерина Делева
Коректор: Надя Костуркова, Мая Поборникова
История
- —Добавяне
31.
Само че Дебелия не е доволен. Ама никак не е доволен. Като започнах да му разказвам как е минал вчерашния ден, той изглеждаше заинтригуван. После стана от креслото я взе да се разхожда из кабинета си. А сега, колкото повече навлизам в подробности, като запазвам най-интересното за накрая, и стигам до вечерята в Бри сюр Марн, лицето му става алено червено. А когато произнасям името на Жиралди, той вече не може да се сдържа:
— Боже господи, господи боже, по дяволите и бога, и всичко! — изкрещява той.
Поглеждам го смаяно. Никога не съм виждал Дебелия в такова състояние. Той снове напред-назад и вече не ме слуша. Покашлювам се, за да му напомня за присъствието си и изведнъж той спира и застава пред мен:
— Вие не знаете — отсича той, — не можете да разберете.
И отново започва да се разхожда, промъква се между две кресла, затръшва вратата към канцеларията, която беше открехната, после измъква от джоба си очилата е рогови рамки и ги хвърля на бюрото.
Опитвам се да го успокоя:
— Но, шефе, това е добра новина. Можем да спипаме Жирие когато си поискаме, и дори Бюисон!
Дебелия рязко се обръща, застава срещу мен и ме поглежда в упор. После изревава:
— Не ме е еня нито за Бюисон, нито за Жирие, ясно ли е? — той сече думите си. — Не ми пука! Трябва ми тоя негодник Жиралди. Ще ми плати той на мене!
Ето че пак тръгна напред-назад, с ръце в джобовете, с повдигнато сако, откриващо едрия му задник, опънал панталона.
— Не разбирам, шефе.
— Ще разберете, Борниш — казва той и пак се спира. След това заобикаля бюрото, отпуска се в креслото, отваря чекмеджето и изважда едно досие, чийто зелен цвят ми показва, че става дума за изселване. Щом виждам името, написано с главни букви, разбирам, че Поаре не си е свършил добре работата: извадил е от архива съдебното и личното досие на Жиралди, но е забравил да се порови в досиетата на изселените, които се пазят при Дебелия. Само че неговият пропуск не може да ми обясни нито гнева; нито мъртвешката бледност на шефа.
— Борниш — подема Дебелия с безжизнен глас, — ако не арестувате незабавно Жиралди, аз съм загубен. От три месеца го покривам тайно и той се движи с разрешително за местопребиваване, което собственоръчно съм подписал. Ако ония от ПП го спипат заедно с Жирие, с мене е свършено. Разбирате, нали?
Всичко разбирам. Дебелия е позволил на Жиралди да се разхожда из града, без да прочете личното му досие, значи — без да подозира, че е осъден задочно на двайсет години каторга. Това е безразсъдство. На всичко отгоре по този начин шефът ми направи страхотна мръсотия, както на Идоан и Поаре.
Нека обясня: това, че всяка полицейска служба си има собствени доносници и работи за своя сметка, като крои мръсни номера на колегите си от останалите служби, може да се понесе. Нелепо е, глупаво е, но е факт. Но това, че Дебелия си има собствен, частен, личен осведомител, който прави гадни номера на нас, хората от неговия отдел, на хората, които работят за него — това вече е върхът на вероломството.
Вярно е, че ако не съществуваха толкова картотеки и досиета в различните полицейски служби, нямаше да изпадаме в подобни положения. Когато постъпих в Големия дом, главният инспектор от архива, Роблен, ме въведе в играта:
— Ще ти обясня как стоят нещата всъщност, без никой да подозира — каза ми той навремето. — Да предположим, че ти си от ПП. Така. Там има бригада за съобщенията за издирване и заповедите за арестуване, която се занимава със съдебното дирене. Например някой си е извършил някаква глупост в Париж. Прокуратурата или съдия-следователят от района на Сена изпраща съобщение за издирване, заповед за довеждане пред съда или заповед за задържане. Така. Тези документи пристигат в съответната бригада, а нашите колеги, вместо да ги разпратят незабавно до всички полицейски служби, си ги стискат под мишница. Това им позволява било със собствени средства, било чрез осведомителите да хванат търсения субект. Ако успеят — печелят още една победа. Ако оня им се изплъзне, едва тогава изпращат до всички съобщението за издирване.
— Това е отвратително — отвърнах аз.
— Отвратително или не, това е факт. Така се получава съперничество. Впрочем същото е и в провинцията. Комисарят Пьоти е шеф на групата, която получава съобщенията и заповедите. Когато трябва да се спипа някое момче в Париж, той ще е пълен глупак, ако разпространи съобщението и пусне информация на ПП, нали? А този метод има и едно страхотно предимство.
— Така ли?
— Да, мътните да го вземат. Като сгащим някой избягал престъпник, според закононарушението, което е извършил, невинаги сме длъжни да го опандизим. Съвсем не. Сключваме с него сделка. Казваме му: „Ти ще ни пускаш сведения, а ние ще ти направим подаръче“. Тогава потулваме съдебното дирене, което извършваме, ако въпросният тип не е редовен. По този начин всяка служба си създава осведомители. Ясно е, драги, че ако вземем да натикаме всички в пандиза, няма да ни останат доносници.
Толкова е ясно, че всички полицейски служби се надпреварват кой кого да заблуди.
Междувременно аз съм притиснат между две алтернативи. Ако арестувам Жиралди, приятелят му Жирие ще се изплаши и ще изчезне. Ако ги арестувам и двамата, вероятната връзка с Бюисон ще бъде прекъсната. А ако ги отмъкне ПП, Дебелия ще изпадне в много неизгодно положение. Питам любезно:
— Шефе, вашето протеже давало ли ви е сведения?
— Нито едно — прошепва Дебелия. — Представи ми го един другар от Съпротивата и той ми се закле да ми предаде Жирие, когото познавал отдавна. Дори вчера ми се обади за тоя, дето духа! Разбира се, премълча за срещата си в „Терминюс“ и за връзката си с Матийо и Жирие.
— Може би чака удобен момент, за да ви докладва.
— Вие шегувате ли се, Борниш? Каквото и да стане, аз повече не мога да го оставя да се шляе с моето разрешително в джоба. Ще го извикам и ще го набутам в пандиза за двайсет години. Ще го науча аз него как ще се подиграва с мене! Впрочем нямам друг избор.
Той избърсва потта от челото си, а аз съм по-смазан и от него! Толкова труд за нищо, и то заради престараването на Дебелия! Той смръщва чело, отваря досието на Жиралди и ядно скъсва копията на разрешителното. Дава ми парченцата хартия и заповядва:
— Хвърлете ги в кенефа.
Подчинявам се. Пускам водата и се връщам в кабинета му. Когато влизам, Дебелия говори по телефона и ми прошепва:
— Той е.
И аз го слушам как спокойно разговаря с Жиралди, дружелюбно, като със стар приятел. Няма що, бива си го Дебелия, когато трябва да заблуди някого! Но щом оставя слушалката, яростта отново го обзема:
— Ще бъде тук след един час, мръсникът му с мръсник! Дупе да му е яко! Подгответе обвинителния акт, картата за приемане в затвора и ще видите как ще го натопя.
Връщам се в кабинета си, където, зяпнал, Поаре очаква поздравления.
— Доволен ли е съдържателят? — пита той.
— Много. Разказах му как си ги проследил и той се захласна. Накара ме два пъти да повторя как си го направил и дори каза, че отсега нататък ще прилага твоя метод.
Поаре се изчервява от удоволствие. Той се обляга на стената и поглежда Идоан, наведен над кръстословицата си. Продължавам:
— Добави също и да не бъдеш такъв глупак и друг път, когато търсиш досието на някой престъпник, да проверяваш дали не е изселен, защото Жиралди е от тях.
Показвам му зелената папка и усмивката на Поаре се стопява, най-после той разбира, че го поднасям.
Изваждам от папката личното досие на Жиралди, нагласям в пишещата машина един протокол в два екземпляра и започвам да пиша обвинението пред смаяния поглед на Поаре.
Наведен над мен, той пита:
— Ще натикате Жирие в пандиза?
— Да.
— И таз добра!
Но изведнъж преставам да слушам Поаре. След като прочитам и дълго, въртя в ръцете си съобщението за присъдата, изпратено от Марсилия, внезапно ме осенява една идея.
Вдигам слушалката.
— Роблен, ти ли си?
— Да.
— Обажда се Борниш. Ако обичате една информация. Когато ви изпратят съобщение за произнесена присъда, веднага ли го разпространявате или го връчвате на групата на Пьоти?
— Зависи. Защо?
— Защото в едно от досиетата няма печат на отдела за разпространение — нито номер, нито дата.
— На чие име?
— Жиралди. Марк Жиралди.
— Момент.
Поаре се приближава до мен и се опитва да залепи ухо на слушалката. Сръгвам го с лакът. Роблен продължава:
— Не, според, бланката не е разпространено. Сигурно е пристигнало почти по същото време, когато Поаре е взел досието, тук фигурира неговото име.
— Да, зная, благодаря.
Затварям телефона. С два скока се озовавам при Дебелия и му съобщавам, че ПП не знае нищо за миналото на Жиралди…
— Виждате ли, шефе, няма защо да се тревожите.
Дебелия вече си е възвърнал увереността.
— Добре — казва той. — Значи засега няма да връчваме обвинителния акт на тоя мръсник.
Той е доволен. Не казва нищо, но по начина, по който ми стисва ръка, разбирам, че е готов да отложи арестуването на Жиралди.
И двамата се отървахме евтино, и то по различни причини.