Роже Борниш
Полицейска история (31)

30.

Хубаво е да мечтаеш. На всичко отгоре е и безплатно. Свит в колата на Крокбоа, заклещен между Марлиз и Идоан, аз мечтая как скоро ще си отмъстя на Бюисон, Жирие, Кло и Куршан.

Намирам се в много по-изгодно положение от колегите от ПП. Докато те търсят Жирие, само след няколко минути той ще ми падне в ръцете.

Продължавам да си мечтая. Първа хипотеза — ако искам, ще го арестувам, това ще вдигне шум и ще ми донесе повишението в главен инспектор. Втора хипотеза, още по-примамлива, макар и по-рискована — ако го оставя да се измъкне, ако открия квартирата му и той ме отведе при Бюисон, ще постигна двоен успех и ще имам шансове да стана комисар.

И отново потъвам в мечти: кой знае дали Жирие след срещата си в „Терминюс“ няма да отиде при Бюисон. А може пък да дойде на тази среща и заедно с него?

В колата е адска горещина. Обилна пот се стича по розовите страни на Поаре, който хърка на предната седалка. Спрели сме на булевард „Су“, точно срещу „Венсен“, което ми позволява да наблюдавам отдалеч и двата изхода на кафенето, към булевард „Даву“ и към „Венсен“. Часът е осемнайсет — след шейсет минути ще зная какво да правя.

Настроенията ми се сменят много бързо — от най-лудешкия оптимизъм мога да потъна в най-мъчителното съмнение.

И отново ставам мрачен и щастливите мечти отстъпват място на тревогата. Отново се замислям за записа на телефонния разговор. Наистина стана дума за някакви си Рьоне и Матийо, но какво доказва, че това са Рьоне Жирие и Матийо Робийар? Промърморвам:

— В края на краищата може и да не са те.

Идоан, който мълчаливо се любува на чисто новите си кожени ботуши, изведнъж извръща глава към мен:

— Сам ли започна да си говориш?

Споделям с него тревогата си, но Марлиз философски отсича:

— Ще видим.

В колата отново настъпва тишина, нарушавана от равномерното хъркане на Поаре, отпуснал глава на гърдите си. Той ни най-малко не се вълнува. Хич не го е еня за моите душевни терзания. Трябва да призная, че в този случай той така се маскира, че надмина себе си — преоблече се като бояджия, дори се сдоби отнякъде с кофа оловен окис, в която киснат две четки. С тази маскировка ще може да влезе в „Терминюс“ в подходящия момент, да изпие чаша червено вино, без да привлече вниманието, и да ни съобщи какво става. След това ще му мисля. Единствената ми грижа е да не ме познае редовният клиент на „Фавар“ Матийо Робийар, който сигурно ме е виждал там с Марлиз.

Минутите текат бавно. Изведнъж, в осемнайсет и четирийсет, Идоан ме сръгва в ребрата:

— Гледай!

Възклицанието му стряска Поаре, който изпелтечва нещо несвързано, преди да се свести. Крокбоа, Марлиз и аз едновременно поглеждаме към „Терминюс“.

— Не там — прошепва Идоан, — вляво, зад нас! Не се обръщайте всички наведнъж.

Любопитството ми взема връх над предпазливостта. Обръщам се и усещам как кръвта нахлува в сърцето ми — на десет метра от нас, посред бял ден, Жирие спокойно се готви да пресече булевард „Венсен“. Как не ни забеляза? Чудо на чудесата! Виждам профила му — русите къдрави коси, очилата с телени рамки — и установявам, че приликата с антропометричната фотография, която нося в портфейла си, е съвършена. Той е висок метър и осемдесет и под морскосиния елегантен костюм си личат мускулестите му гърди.

— Хубаво момче — признава Марлиз, — никак не прилича на гангстер, по-скоро е като млад интелектуалец.

— Ще го спипаме ли? — пита Поаре с ръка на вратата.

Трябва да призная, че изкушението е голямо. Жирие е тук наблизо, беззащитен, с гръб към мен, той изчаква да спрат колите. Изважда цигара от табакерата си и я запалва спокойно като човек, чиято съвест е чиста.

— Е, какво, ще го спипаме ли или да върви по дяволите? — повтаря Поаре.

— Не. Първо нека видим какво ще прави.

— Уф! Никога няма да ви разбера — ядосва се Поаре. — Съдираме си задника да търсим тия приятелчета, а когато са тук, ги оставяме да се чупят. Добре, драги, макар да не съм богат, бих дал една хилядарка да го чопнат от ПП!

Колите са спрели на светофара. Жирие безгрижно минава по пешеходната пътека и влиза в кафене „Терминюс“. За миг високият му силует се мярва зад стъклото, минава покрай бара и хлътва в салона вдясно. Поглеждам часовника би — остава ни още четвърт час чакане. Дано дотогава всичко е наред.

Колкото повече чакаме, толкова повече се засилва възбудата и безпокойството ми; започвам да съжалявам, задето не уведомих Дебелия за този излет. В случай на провал и двамата щяхме да сме в кюпа, а това е единственият начин да направиш кариера, когато си чиновник.

Освен това познавам манталитета на Дебелия. Него хич не го е еня за разните тънкости и непрекъснато повтаря: „По-добре хвани питомното, отколкото да гониш дивото.“ И така, Жирие ми е в ръцете, но не и Бюисон — ако двамата не се срещнат, ако Жирие бъде арестуван от група на ПП, ще стана за посмешище вовеки веков. Думите на Дебелия отново изплуват в паметта ми: „Трябва ми Жирие.“

От бягството на красивия Рьоне за Бюисон вече не се говори. На Дебелия му стига и Жирие. С моите хитрини рискувам да осуетя повишението си, и то за дълго. Разсъжденията ми са стигнали дотук, когато Марлиз невъзмутимо ми съобщава:

— Матийо току-що пристигна, скъпи. Паркира БМВ-то си под железопътния мост и не е сам.

Уличното движение ми пречи да видя колата, но малко по-късно забелязвам Матийо Робийар, които на свой ред влиза в „Терминюс“. Придружава го дребен мургав мъж с кафява шапка, нахлупена до очите.

— Мътните да го вземат, тоя пък кой е!

Грабвам бинокъла от коленете на Идоан, но вече е късно, докато го наглася, двамата мъже са хлътнали в кафенето.

— По дяволите, това е Бюисон — казва Поаре. — Тоя път не трябва да го изпускаме. Аз ще вляза в кафенето през единия вход, вие през другия. Ще се приближа до Бюисон, който няма да се усъмни в мен с тия дрехи, ще му изсипя кофата с боя на главата, а вие ще пипнете другите двама. Става ли?

— Чакай малко — отвръщам твърдо аз, — първо трябва да проверим дали наистина е Бюисон, после да разберем дали са само трима. Идоан ще иде на разузнаване и ще ни държи в течение. Матийо ни познава двамата с Марлиз. А ти ще останеш с нас за подкрепление.

— Е, това е — промърморва Поаре, — щом се зададе голям удар, все ще го направят без мен. Тъй като нямам работа тук, аз изчезвам.

Преди да успея да го задържа, той отваря вратата и тръгва към площад „Насион“ с кофата боя в ръка. Нареждам на Крокбоа да го доведе, без да вдига шум. Идоан слиза от колата и влиза в „Терминюс“. След десет минути се връща:

— Трима са, седнали са в дъното — съобщава той, — но мургавият дребосък не е Бюисон. Сто на сто е корсиканец, познах го по акцента. Според мен това е твоят Жиралди.

— Защо реши, че е той?

— Отидох да се изпикая и като минавах покрай тях, чух, че Жирие го нарече Марк. Това е всичко, което мога да ти кажа. А Поаре?

— Още не се е върнал. Такъв тъпанар! А, ето го Крокбоа.

Нашият шофьор сяда на волана и се обръща към мен, за да ми обясни как напразно е търсил Поаре по булевард „Венсен“. Мисли, че може да е влязъл в някое кафене, защото изведнъж го изгубил от погледа си.

— Дано не направи някоя глупост — завършва той, решейки косата си пред огледалцето на колата.

 

 

Наближава двайсет часа, когато Жирие, Робийар и Марк излизат от „Терминюс“. Без да бързат, разговаряйки, те се отправят към БМВ-то, пред колата продължават да приказват известно време. После Матийо отваря дясната врата и Жирие се настанява на предната седалка, а Марк сяда отзад. Матийо сяда зад волана и БМВ-то потегля.

— Прекараха ни — казва Крокбоа, — движат се към „Колон дю Трон“, така и няма да успея да ги проследя.

И той залага всичко — с рязък завой наляво пресича върволицата от коли, движещи се към „Венсен“, с риск да ни блъсне, отново пресича колоната, пътуваща към Париж, отнася ругатните и ние пристигаме на площад „Насион“ точно когато светва червеният сигнал.

— Давай, да те вземат мътните! — изревавам аз, но Крокбоа вече е минал. БМВ-то отново е пред нас. След двеста метра то минава на червено. Когато на свой ред стигаме до светофара, колите, които летят по булевардите „Оу“ и „Даву“, ни препречват пътя. Крокбоа се опитва да се промъкне, но пронизителното изсвирване на регулировчика и най-вече страхът от произшествие го принуждават да спре. Пребледнял, регулировчикът идва при нас. Става задръстване — край на следенето.

През отворения прозорец размахвам полицейската си карта. „Следим!“ — крещи Крокбоа. Регулировчикът властно спира дясната колона и ние потегляме стремглаво напред. Движим се към Шато дьо Венсен, но червените сигнали изникват един след друг по пътя ни. Когато стигаме там, БМВ-то е изчезнало и нашите издирвания се оказват безплодни.

Аз рухвам. Трябваше да послушам Поаре. Понякога глупаците разсъждават разумно, само че трябва да отгатнеш в кой момент.

 

 

— Какво ще правим сега? — пита Крокбоа.

Какво ще правя ли — нямам представа. Когато утре сутрин Дебелия научи за провала ни, ще побеснее. Марлиз мълчи, гали ми нежно ръката и се старае да разсее мъката, ми от неуспеха. За щастие разполагаме със записи от подслушването. Всъщност защо да не отида там още сега?

— В службата! — казвам на Крокбоа.

— По това време?

— Защо не?

— Остави ме при Порт дьо Венсен — нарежда Идоан, — близо е до вкъщи. Ще взема обиколния автобус. Писна ми от твоите идиотщини.

В службата ме чака още едно разочарование — нищо интересно не е записано и аз оставям слушалките на бюрото. Марлиз, която чете вестник, докато ме чака, вдига очи към мен:

— Девет и половина е, Роже. Няма да намерим нищо за ядене.

— Това ми е добре дошло. Тъкмо не ми се яде.

— Но аз съм гладна! — извиква тя.

И точно в този миг късметът ми проработва. Телефонът звънва.

— Да. Какво?!

Познавам гласа на Поаре.

— Е, драги, имам късмет. Не вярвах, че ще те намеря по това време. Ела бързо.

— Къде?

— В „Бри сюр Марн“, в момента са тук и си похапват.

— Какво?!

— Да, драги. Много е дълго да ти обяснявам. Казвам ти, ела, аз съм на кея „Адриен-Мансиен“, на брега на Марна. Донеси мангизи, защото трябва да си платя таксито, а нямам пукната пара. Ще ме намериш в кафенето на номер 210, при Потие. Чакам те.

Трескаво набирам номера на гаража, за да поръчам дежурна кола, защото Крокбоа сигурно си е тръгнал, но попадам на него.

— Още ли си там?

— Тъкмо тръгвах.

— Остани, има нещо ново. Чакам те пред номер 11.

Заключвам кабинета си, викам асансьора, излизам от сградата, следван от Марлиз, и скачам в колата на Крокбоа, който е заобиколил няколкото сгради. Давам му адреса и ситроенът прекосява Венсенската гора, „Ножан“, „Перьо“ и стига в „Бри сюр Марн“. На два пъти объркваме пътя, но накрая пристигаме на кея „Адриен-Мансиен“. Крокбоа спира колата пред кафенето. Със зачервено лице, стиснал кофата с боя между краката си, Поаре седи на една маса с някакъв шофьор на такси в сив комбинезон. Смига ми и тръгва към мен.

— Седем стотачки — казва той, — без да смятаме аперитивите. Нищо работа! Не казвай нищо пред него.

Плащам на шофьора, който допива чашата си и си тръгва, а Поаре пояснява:

— Щом излязох от твойта таратайка, страшно ми се припика. Нали разбираш, ти така ме вбеси. После си — казах: „Няма да ги оставя така“ — и се върнах. Наближавах, когато видях, че момчетата излизат от „Терминюс“ и се качват в БМВ-то. Мина едно такси, скочих в него и обясних на шофьора, че високият рус мъж е любовник на жена ми и искам да разбера къде живее. Той се оказа ревнивец и това ми беше добре дошло. Проследи ги майсторски. Добре направих, нали?

— Да. И после?

— После, драги, колата им спря пред номер 224 на кея „Адриен-Мансиен“ и те влязоха да клъвнат нещо в хотел „Оазо“. Готино име за ресторант, в който гъмжи от фазани и пилета^[1], а?

Вдигам рамене.

— Там ли са още?

— Преди десет минути бяха там. Съвсем близо е, ела…

Излизаме двамата, тръгваме по кея и скоро стигаме до един ресторант, чиито светлини осветяват кея и Марна. През стъклото виждам Жирие и двамата му спътници. БМВ-то е паркирано на кея. Прошепвам:

— Тичай до колата и кажи на Марлиз да дойде.

Цял час ние с Марлиз седим в тревата пред ресторанта, целуваме се и краката ни висят над водата. Накрая, малко преди полунощ, тримата мъже излизат от ресторанта. От мястото си чувам как Жирие се сбогува с приятелите си и се връща в хотела.

БМВ-то прави обратен завой и потегля към Париж. Сгушен в тъмното, аз се опитвам да открия на кой етаж живее Жирие. Малко по-късно светва един прозорец и през полуспуснатите щори забелязвам сянката на мъж, който сваля сакото и вратовръзката си — това е Жирие.

Току-що спечелих точка. Дебелия ще бъде доволен.