Роже Борниш
Полицейска история (30)

29.

На другия ден след убийството Бюисон с ужас научава от вестник „Фигаро“, че Поледри, надупчен с шест куршума, бил все още жив, когато дежурната полиция го закарала в болницата „Бусико“. Всъщност той живял само два часа. Два часа, които му се сторили безкрайни, толкова се мъчил. Малко преди да умре, отворил очи и последните лица, които видял, били на двама полицаи, които го питали за името на убиеца му.

Поледри на драго сърце би им го казал. Но не можел да говори. Езикът му останал на улица „Ландрийо“.

Идентифицирането на трупа ми отнема само пет минути. С изготвянето на протоколите се занимава Мусе, секретар на криминалната бригада. Той е по-голяма пудра и от мен, умира да види името си във вестниците и е приятел на писачите на сензации. И така, аз решавам да се възползвам от тщеславието му.

— Ало, господин лейтенант Мусе ли е?

— Да.

— Робиш от „Уест Франс“ на телефона.

— А! Как сте, драги приятелю?

— Добре, много добре. Обаждам ви се от Рен, защото бих желал да науча някои подробности около разчистването на сметки на улица „Ландрийо“.

— Но разбира се, дадено. Ще ме споменете, нали…

— Естествено.

— Жертвата се казва Поледри. Дезире Поледри, италианец, избягал от остров Ре, търсен за въоръжени обири. Разбира се, документите, които намерихме у него, са фалшиви, на името на Люсиен Сулети. Но аз веднага установих самоличността му по отпечатъците.

Пауза. Той очаква поздравления и аз не го разочаровам.

— Браво. И кой го е очистил, господин лейтенант?

— Е, драги приятелю, искате твърде много. Моят сътрудник инспектор Куршан току-що се зае със следствието. Безспорно става дума за разчистване на сметки между престъпници и в такъв случай има опасност то да трае дълго. Все пак мога да ви кажа, съвсем поверително, че прочутият Емил Бюисон май не е далеч от тая работа. Люсиен Шарме, когото дълго разпитвах по случая Морис Ив, ми намекна, че Бюисон малтретирал Поледри в деня на убийството. Това е всичко, което мога да ви кажа засега, но не споменавайте Бюисон — не е работа на момчетата от Държавна сигурност.

— Точно така — отвръщам лицемерно аз, — изглежда, че инспектор Борниш е по следите на Бюисон. Вярно ли е?

— Борниш ли? Хм, Борниш! — ядно отсича моят събеседник. — И той ще се провали като другите приятелчета. Ако мисли, че Бюисон ще се остави да го спипа такъв тъпанар, лъже се.

— Благодаря, господин лейтенант.

Затварям телефона. Поне две неща съм си изяснил: самоличността на Поледри и оценката за моята интелигентност.

Остава да докажа на ченгетата от ПП, че не съм такъв глупак, за какъвто ме мислят.

 

 

Колкото повече го гледам, толкова повече се уверявам, че е абсолютен двойник на Пиер Дак. Същата оплешивяла глава, същите блестящи очи, същото едро тяло. Дивизионният комисар Пол Берлиа се помещава на шестия етаж на сградата на Контраразузнаването, на улица „Сосе“ 11. Той очевидно е способен инженер, след като директорът Роже Вибо му е поверил службата за радиоелектронни съобщения. По-точно — подслушвателната зала.

Той прочита на глас кратката бележка, която съм съчинил и написал на машина по нареждане на Дебелия.

„Вашият редовен кореспондент ви моли да се свържете с абонат Ришельо 93… Подслушването ще се извърши от мой служител.

Подпис: Биже, директор на Следствената полиция.“

Комисарят Берлиа вдига очи към мен, потупвайки се по брадичката със свободната си ръка.

— Борниш, вие ли ще подслушвате?

— Да, господине. Аз или Идоан. Може и Поаре…

— Хм, Поаре ли?

— Той може и да не е много оправен — казвам аз, — но все пак е способен да запише каквото чуе.

Берлиа скептично смръщва нос, обръща се и кимва към лавиците по стените, върху които се въртят записващите устройства.

— Ако не направим запис, няма да успее — доверява ми той. — За да ви услужа, Борниш, ще прекъсна едно подслушване за Тайните служби, което се проточи цял месец. По този начин разговорите ще се записват на касети. Ще ви заема един диктофон, за да можете спокойно да ги слушате в кабинета си. Ще идвате да ги вземате всяка сутрин. Това устройва ли ви?

— Благодаря, господин комисар.

Берлиа ми подава ключа от тайната врата, свързваща неговата служба със Следствената полиция, което ще ми спести обикалянето през двора на „Сосе“ със записите под мишница. След това се връща в кабинета си.

Оглеждам залата. От всички страни висят кабели, преплитат се, свързват се с измервателни прибори, окачени по стените подобно навигационни уреди. Сякаш се намираш в праисторическа централа, когато Едисон прави първите си стъпки.

Един инспектор в шофьорски комбинезон, когото отначало взех за техник, ми предлага цигара за добре дошъл и се представя:

— Дюран. Искаш да разбереш как действат тия джаджи, а?

— Бога ми…

Тогава Дюран ми обяснява, че от всяка абонатна линия, свързана с телефонната централа, може тайно да се направи дериват на улица „Сосе“. Той се включва нощем, без знанието на служителите от Министерство на съобщенията.

— Ела утре — казва той на сбогуване, — ще направим всичко необходимо.

 

 

На другия ден, със слушалки на ушите, наблюдавам касетата, която се върти в диктофона, поставен на бюрото ми. Идоан и най-вече Поаре, който не вярва на очите си, ми оказват морална подкрепа, яхнали столовете си.

Едва на четвъртия ден сред купищата безинтересни разговори на клиентите на „Фавар“ записите ми дават информация:

— Матийо, ти ли си? Здрасти. Рьоне на телефона. Търсил си ме.

От вълнение сграбчвам ръката на Идоан, който залепва ухо на слушалката.

— Да, трябва да те видя. Утре можеш ли?

— В колко часа?

— В седем добре ли е? В „Терминюс“, на Порт дьо Венсен. Близо е до твоята спирка и е спокойно.

— Добре.

Обръщам се към Поаре, който от четвърт час се чеше по прасеца, мъчейки се да улови разговора.

— Слушай, бъчво — казвам му нежно, — ще ми направиш една услуга. Вместо да си дразниш екземата, ще идеш при твоето приятелче Тюила. Ще събереш всички сведения за Матийо Робийар от архива и съдебните досиета — проверили сме го, но може да има фишове на ПП за издирване, каквито при нас не открих. Ще се позанимаеш и с приятелите на Жирие, Верандо и Жиралди. Проучи всичко най-подробно, може да се окажат доносници на криминалната.

— Ясно, Борниш.

— Добре — казвам аз накрая, — утре вечер тримата ще отидем в „Терминюс“, посока Венсен. Някакви възражения?

— На вашите заповеди, шефе — изрича Идоан, който вече е на вратата в костюма си на прелъстител.

Докато вечеряме, разказвам на Марлиз програмата си за следващия ден и надеждите, които възлагам на новото наблюдение.

— Добре — отвръща тя подигравателна и вдига очи към тавана, — след като дългът ни зове, ще дойда с теб. По-добре така, отколкото цяла вечер да седя сама и да слушам радио.