Роже Борниш
Полицейска история (3)

2.

21 декември 1937 г.

Страшен студ е сковал улиците на Троа. Един доста едър, малко прегърбен мъж, с ръце, пъхнати в джобовете на дебелото си елегантно палто, и една жена, зиморничаво увита в кожи, хлътват в магазинчето близо до улица „Колонел Дриан“. Собственикът — господин Нас — ги очаква. Мъжът сваля шапка, разкопчава си палтото и представя своята спътница.

— Това е госпожа Фелип, за която ви споменах миналата седмица. Тя желае да наеме магазина ви.

Господин Нас галантно поздравява младата брюнетка, с която го запознават. Той е очарован. Хубавата госпожа Фелип има намерение да отвори фризьорски салон и му дава хиляда и петстотин франка капаро, докато се уредят документите. На тръгване, с ръка на вратата, тя кокетно се обръща към него:

— Впрочем, господине, тия дни бих искала да докарам работници от Париж, специалисти по вътрешно обзавеждане. Те могат да спят в стаичката зад магазина, така ще спестя разходите за хотел. Имате ли нещо против да донесем няколко дюшека, готварска печка и тенджери?

Господин Нас не може да устои на усмивката на новата си наемателка и се съгласява.

Мъжът и жената отново излизат в студа. С бързи крачки те минават по „Колонел Дриан“, покрай банката „Дреди Лионе“ и поемат по булевард „Виктор Юго“.

Безмълвни и вкочанени от студ, извървяват около четиристотин метра, след което свиват в страничната уличка, където ги чака един черен хочкис със запален мотор, спрял успоредно на тротоара. Мъжът сяда отпред до шофьора, а жената — на задната седалка. Колата веднага потегля и се отправя към Париж.

— Е, и?

Въпросът е зададен от мъжа, седнал отзад до жената. Дребен, с тъмна коса, с изпъкнали челюсти. Той се е сгушил в ъгъла, с вдигната яка на сивото си палто, а краката му едва докосват земята. Прилича на дребен чиновник. Единствено черните му пронизващи очи, които леко присвива, когато се втренчи в някого, пораждат чувство за опасност. Това е Емил Бюисон.

— Всичко е наред. Можем да се настаним в магазина, когато поискаме. А вие?

— Ние огледахме мястото и проверихме още веднъж пътя за отстъпление — отвръща Бюисон. — Няма какво да говорим повече. Искам тишина, за да размисля.

Гласът на Бюисон е тънък, със силен бургиньонски акцент, но категоричен и властен.

 

 

29 декември.

Трима инкасатори от „Креди Лионе“ — Леон Форестие, Луи Шевалие и Луи Декомб — излизат от „Банк дьо Франс“, откъдето са изтеглили 1 800 000 франка.

На улицата Леон Форестие бръква в джобчето на жилетката си, изважда си часовника, поглежда го и изругава:

— Шестнайсет часът и петдесет минути! Вече се стъмва!

— Стига си мърморил, Леон, ако решат да ни нападнат бандити, няма да ни забележат в тъмното — шегува се Шевалие, който носи чантата с парите.

При тези думи Декомб, избухлив по природа, пъхва ръка в джоба на палтото си и стисва пистолета.

Тримата служители тръгват. Пресичат булевард „Виктор Юго“ и рамо до рамо поемат по „Колонел Дриан“. Банката е само на няколко крачки, когато от една тоалетна изникват петима мъже и се нахвърлят върху тях. Инкасаторите усещат как дулата на пистолетите се забиват в гърдите им.

— Чантата, бързо!

Гласът на дребния мъж, изрекъл тази заповед, е вледеняващ. От него лъха на смърт. Тримата инкасатори се вцепеняват. Форестие отпуска ръце, Шевалие дава чантата без съпротива, а Декомб не смее да помръдне ръката си, стиснала пистолета в джоба му. Мъжете грубо ги повалят на земята. Докато те се търкалят, неспособни дори да извикат, нападателите им се втурват към една черна кола, която бавно ги пресреща. Инкасаторите още не са се изправили, а бандитите вече са скочили в хочкиса, който стремглаво се понася към булевард „Белжик“. Форестие, Шевалие и Декомб изваждат пистолетите и започват да стрелят. Онези от колата им отвръщат. После нощният мрак покрива всичко.

Сигналът за тревога е даден. В околностите на Троа и най-вече по пътя за Париж гъмжи от полицейски постове, вдигнати на крак с невероятна скорост. В безлунната нощ, покрила града, чиито жители вечерят зад прозорците със затворени кепенци, никой не забелязва петте сенки, които една подир друга се промъкват в магазина на господин Нас, чиято рулетка е спусната.

Когато групата се събира в пълен състав в задната стая, след като палтата са съблечени, а оръжията грижливо подредени на една етажерка, за да бъдат подръка, всеки се оглежда самодоволно.

С лека усмивка, която повдига горната му устна и разкрива блестящи зъби, Бюисон нарежда:

— Мило, иди за шампанско.

Мило — това е Куржибе, вторият Емил в бандата. Той е среден на ръст, с пригладени назад коси според тогавашната мода, със зелени кротки очи. За жените той е привлекателен колкото самия Жан Габен. Мъжете са го кръстили Беглеца, защото е успял да се измъкне от каторгата в Кайен, където е излежавал присъда за убийството на една жена, която е обичал. От шест години двамата Емиловци — Бюисон и Куржибе — работят заедно, привличайки според случая способни съучастници, решителни и дръзки мъже, които никога няма да се завърнат в обществото на почтените хора. Все пак те се различават по една важна подробност. Ако Бюисон е способен най-хладнокръвно да затрие един човешки живот, Куржибе изпитва ужас от стрелбата. Той е предупредил своя приятел: „Никога ме карай да стрелям.“ И Бюисон се е съгласил.

Беглеца се връща с две бутилки шампанско. Запушалките гръмват, чашите са пълни. Петимата мъже вдигат наздравица.

— Ще останем тук няколко дни — казва Бюисон, — докато ченгетата се изтощят да ни търсят, след това ще се приберем поотделно с влака.

Шмюл оставя чашата си на пода.

— Ами ако заблъскат по вратата през това време, какви ще ги дъвчем, Емил? Ще ги ошушкаме ли? — пита той.

Бюисон се обръща към него и вдига рамене:

— Ти наистина си елзаски глупак, Карл — казва той. — Тук е идеално скривалище и няма какво да вдигаме патърдия. Ето какво реших — през деня ще навличаме бояджийските комбинезони, които са ни донесли, и ще се правим, че мацаме. А сега — да хапнем.

Докато петимата се хранят, седнали на земята като на пикник, поглъщайки шампанското, полицията търси като полудяла, някакъв черен хочкис. Така че, седнал зад волана на един кремав ситроен, с пудел на коленете, Абел Соти преминава безпрепятствено през седемте поста, които го спират. Малко преди двайсет и два часа той пристига в Париж, изхвърля кучето с ритник и измъква изпод седалката чантата с мангизите.

 

 

След дълго, отчаяно търсене един мъж си навлече подигравките на вестниците и подмятанията на колегите си. Това е комисарят Белен, комуто е възложено издирването на виновниците за обира в Троа.

Той не само че не успява да ги залови, нито да установи самоличността им, но бандата бележи успех след успех.

Една вечер шестима въоръжени мъже нахлуват в универсалния магазин на остров Сен Дьони. Управителят, господин Кабан, и жена му са обрани — взета е голяма сума пари и ценни книжа, а нощният пазач Перикар е намерен вързан, със запушена уста.

Шестима въоръжени мъже пресичат пътя с открадната кола на една банкова камионетка, близо до моста Ножан във Фонтьоне су Боа. Докато единият от нападателите спуква гумите на камионетката, друг — дребен мъж с черни очи — изтръгва от охраната чантата, която съдържа цял милион.

Още един милион е задигнат на „Рон Поан дьо л’Егл“ в Гарен — Коломб, пак от шестима въоръжени мъже.

Комисарят Белен, победителят на Ландрю, установява с горчиво възхищение, че всяко нападение протича с педантична точност, при идеално познаване на района. Всеки път бандата действува с мълниеносна бързина и изчезва с кола. Всеки път жертвите съобщават за участието на един дребен мъж, около метър и шейсет, с крехко телосложение, с тъмно палто, който изскачал от колата с пистолет в ръка. Всички описват черните му блестящи очи, като на обладан от трескава злоба, които смразяват кръвта.

— Със злосторник от ранга на Бюисон има опасност страната да се превърне в Чикаго — отбелязва Белен.