Роже Борниш
Полицейска история (28)

27.

Има дни, когато ми се струва, че поведението на служителите от 523-а стая е странно. Нека уточня — в умствено отношение.

Например тази сутрин, 23 май, е един от тези дни. Идоан бавно се носи към мен и ми показва памучните гащи на цветя, които е купил на половин цена от един американски негър. А Поаре, присвил очи, размахва ръце като вятърна мелница и раздава юмручни удари във въздуха с ръмжене.

— Не съм толкова глупав, колкото изглеждам, мамка му! Бях по следите им! Щях да ги сгащя, и при това сам!

Гледката е покъртителна, но аз не казвам нищо. Мисля си за доклада на ПП, който ми даде Дебелия, а аз забелязах, че ако Бюисон се е изплъзнал от ръцете на колегите от Криминалната, то никъде не се споменава Жирие, който сякаш се е изпарил. И тогава си давам сметка, че човек допуска понякога непростими грешки. Откакто Дебелия ми възложи да открия Жирие, аз направих всичко, което беше по силите ми. Освен една подробност. Пропуснах да установя самоличността на абоната на телефонния номер, който ми даде Жорж Кюде — Ришельо 93… Възбуден от издирването, раздразнен от скучното дебнене, съвсем забравих да проверя на кого е.

Заповядвам на Идоан и Поаре да млъкнат и се обаждам в информационния отдел за списъка на телефоните; после от втората операторка научавам името и адреса на абоната — става дума за бар „Фавар“, на две крачки от Опера Комик, свърталище на тузари. Може би е случайно съвпадение, но собственикът е корсиканец — Мишел Варани.

Вечерта, когато се прибирам, съобщавам на Марлиз:

— Ще излезем. Наконти се.

— Ах, скъпи, колко си мил! — провиква се тя. — Толкова отдавна не сме ходили на кино.

Целувам я малко смутено, преди да й разкрия целта на нашето излизане.

— Слушай, Марлиз, не се ядосвай, но нямам намерение да те водя на кино. Имам други планове.

— Какви? — пита тя с недоверие.

— Виж какво… Трябва да наблюдавам един бар и ако отида сам, има опасност да ме забележат. А ако сме двамата, можем да се правим на влюбени в някой ъгъл…

Марлиз стисва устни:

— Чудех се как така ще излезем. До гуша ми дойде — въздъхва тя — и от занаята ти, и от твоя Бюисон, и от Дебелия, и от бачкането ти. Никъде не излизаме, с никого не се виждаме, не ходим да танцуваме, не ходим на театър. Бива ме само да ти помагам в работата.

Опитвам се да бъда убедителен:

— Направи ми тази услуга, Марлиз, за последен път. Знаеш, че е важно.

След час се настаняваме в едно сепаре на бар „Фавар“. Седнали в тъмния ъгъл, пием коктейли и се правим на влюбени. Марлиз умира да се преструва. Докато я целувам, погледът ми напразно шари из салона, всичко е спокойно, спретнато, изискано и почтено.

И така пет вечери поред. Напразно. Собственикът, един здравеняк с ленива походка и посивели коси, свикна с Марлиз и мен и ни има вече за редовни клиенти.

Започвам да се питам дали затворникът от Пон л’Евек не ме прати за зелен хайвер, като твърдеше, че Жирие често е звънял на този номер.

 

 

Една вечер в заведението влизат мъж и жена и сядат на бара. Тя е руса и слаба, с тясна рокля, а красотата й засенчва Марлиз, която все пак привлича доста мъжки погледи. Но моето внимание е насочено най-вече към нейния среднощен придружител. Той е най-много трийсетинагодишен. Сините му очи, русите къдрави коси, волевите устни, мускулестото тяло, което си личи под сакото, са ми познати. Зная, че някъде съм виждал това лице, а начинът, по който се озърта, и цигарата, скрита в дланта, ми подсказват, че този клиент е лежал в затвора.

Двойката остава само десетина минути, високият рус мъж тихичко разговаря със собственика, после си тръгва. Потискам желанието си да ги последвам, защото мога да събудя подозрението на собственика, но Марлиз е отгатнала мисълта ми и има гениално хрумване.

— Ще отида за цигари — казва тя високо.

След което удостоява с ангелска усмивка Мишел Барани и излиза. Докато я чакам, си играя със запалката си. Времето минава бавно. След няколко минути Марлиз се вмъква отново в сепарето.

— 2409 РН 2 — прошепва тя и ми подава пакет „Филип Морис“.

Мислено й благодаря за съобразителността. Целувам я нежно, допиваме последния коктейл и се отправяме към изхода.

Тази вечер времето в Париж е меко и Мишел Барани е излязъл да подиша чист въздух на прага и оглежда с опитно око малкото жени, които минават по улица „Мариво“. Марлиз, малко пийнала, се е вкопчила в ръката ми, гледа ме влюбено и от време на време се смее весело без повод. Когато минаваме покрай него, собственикът ми отправя многозначителна усмивка.

— До утре — казвам аз, прекрачвайки прага.

— До утре — отвръща той с топлия си глас.

 

 

Щом се отдалечаваме малко, задавам на Марлиз въпроса, който ми изгаря устните:

— Е, и?

— Беше много просто — отвръща тя. — Пред Опера Комик ги чакаше едно БМВ. Мъжът седна на волана. По номера ще научиш кой е той. Не зная дали има някаква връзка с това, което търсиш, но на мен ми дойде до гуша да кисна във „Фавар“.

На другата сутрин отделът за регистрация на колите ми съобщава името на собственика на БМВ-то — Матийо Робийар, крояч, улица „Нотр Дам дьо Лорет“. Париж, 9-и район. Изведнъж мъглата се разпръсква.

Матийо Робийар, наречен Нантчанина, е бил арестуван преди няколко години от оперативната бригада заедно с Жирие. Следата изглежда интересна.

Но когато пристигам на „Нотр Дам дьо Лорет“, установявам, че Нантчанина никога не е живял на този адрес и никой не го познава.