Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flic story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция
sonnni(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Роже Борниш. Полицейска история

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990

Редактор: Екатерина Делева

Коректор: Надя Костуркова, Мая Поборникова

История

  1. —Добавяне

26.

Вечерта на 31 май 1949 един неприятен инцидент вбесява Емил Бюисон. Край него са Жано Орсети, Адриен Шарме — специалист по кражбите на коли, и Дезире Поледри — виновник за гнева му. Всички предпазливо мълчат — те знаят, че гневът на Емил е смъртоносен.

След обира в Сент Уен, при който бил убит един човек, и този на бижутерите в Булон Емил замислил обир в Кламар — трябвало да нападнат началника на един строеж, който носел двайсет милиона в чантата си.

В уречения ден бандата застанала пред сградата. Приятелят на Жирие, Морис Ив, карал колата, открадната от Шарме. Чакането продължило щял час. Напразно — преносителят на парите не се появил. Разочарован и ядосан, Емил наредил да се оттеглят. Той се прибрал в къщата на Шарме в Плесис-Робенсон, където се криеше. Морис Ив, Рибопродавеца, и Деде Поледри, Италианеца, решили да зарежат откраднатата кола. И по време на тази дребна задача се случило нещастието. Морис карал колата. Поледри, на задната седалка, се опитал да измъкне пълнителя на автомата. Той очевидно не знаел как се борави с него, защото се чул изстрел. Нещастният случай запратил куршума в черепа на Морис, който се пръснал и изцапал предното стъкло с кървава каша от мозък и раздробени кости.

Все още замаян от гърмежа, Поледри успял да спре колата и да изчезне. За негов късмет Шарме го следвал с пежото си на двайсетина метра, за да върне двамата си съучастници. Поледри седнал до него, блед като платно.

— Давай! — наредил той.

Без да задава въпроси, Шарме нервно подкарал колата. По пътя Италианеца почувствал нужда да се разтовари и с треперещ глас разказал за смъртта на Рибопродавеца.

— Шубе ме е, Адриен! — хленчел Поледри. — Мътните да го вземат, ужасно ме е шубе! Емил няма да повярва, че е станало случайно, сигурен съм! Пак ще почне да си въобразява разни работи…

С поглед, втренчен в пътното движение, Шарме се съгласил:

— Да, сто на сто няма да му се понрави. Признай, Деде, че това наистина е страхотна глупост!

И наистина Бюисон побеснява, когато Поледри, плувнал в пот, треперещ, с наведена глава, разказва как глупашки е застрелял Морис Ив. В един момент, страхувайки се от най-лошото, Италианеца се опитва да си намери оправдание.

— Не очаквах — казва той, — че Рибопродавеца внезапно ще удари спирачки. Пръстът ми беше на спусъка и оръжието гръмна.

Бюисон го гледа в упор. И под неговия поглед Поледри усеща ледени тръпки по гръбнака си.

— Адриен — каза Бюисон, без да сваля очи от Италианеца, — вярно ли е това, което казва Деде? Рибопродавеца наистина ли удари спирачки?

Шарме отговаря без колебание:

— Не зная, Емил, не видях.

— Помисли, Адриен, важно е.

— Не зная, Емил.

„Боклук — мисли Бюисон. — Гнусен лъжец!“

Емил е дребен, но това не му пречи да сграбчи Поледри за гърлото, макар че той е с цяла глава по-висок от него. Пръстите му стискат силно, той го блъсва назад и яростно и необуздано започва да удря главата му в стената. Без стон, почти в несвяст, Поледри рухва на земята. Гневът на Бюисон сякаш се уталожва и той се обръща към Шарме:

— Къде стана?

— На булевард „Дьо ла Тур“ в Плесис, Емил.

— Далече ли е?

— А, не. Няма и километър.

Вените на челото му се издуват. Бюисон размишлява, хвърляйки от време на време гневни погледи на Поледри, който не смее нито да мръдне, нито да стане. Той бавно изважда портфейла си, измъква няколко банкноти и ги хвърля на масата.

— Вземи, Адриен, за тебе са.

— Какво означава това, Емил?

— Значи, че изчезваме. След един час кварталът ще гъмжи от ченгета. Повярвай ми, трупът на Рибопродавеца и приказките на съседите много скоро ще ги докарат.

— О, това не е сигурно. На теб навсякъде ти се привиждат ченгета, Емил — казва Шарме.

— Когато си избягал от затвора, навсякъде виждаш ченгета, Адриен. Така е. Но ако си прозорлив, няма да те спипат пак. Точно когато си мислиш, че всичко е спокойно и си на сигурно място, те те откриват.

Шарме усеща, че наемът на Емил му се изплъзва и продължава да го уговаря:

— Но, Емил, как искаш да се сетят за мен? Аз дори нямам съдебно досие!

Бюисон вдига рамене и отсича:

— Решил съм, Адриен. Изчезвам. Приготви ми куфара!

Докато Шарме изпълнява заповедта, Бюисон се обръща към Орсети, който е разстроен от смъртта на Морис и грубата разправа с Поледри.

— Хайде, Жано — казва той, мъчейки се да се усмихне, — не прави такива физиономии. В твоята квартира ще се намери място за мен, нали?

— Да — промълвява Орсети, — ще се посвием за няколко дни.

— А с мен какво ще стане?

Обажда се Поледри. Той продължава да лежи на пода, облегнат на лакът, и проплаква. Красивото му лице е разкривено от страх, поти се, позеленял от ужас. Откакто Шарме е изчезнал, в съседната стая, откъдето се чува как отваря чекмеджетата и снове насам-натам, мърморейки, Поледри е убеден, че Бюисон всеки момент ще го убие. Един труп повече или по-малко — това за Бюисон няма никакво значение.

Италианеца разбира, че за няколко дни на два пъти си е навлякъл съвсем безразсъдно недоверието и гнева на убиеца с черните очи. Все едно да си играеш с огъня. Още по-зле — да предизвикваш смъртта.

Бюисон не се е примирил с кражбата на 112-те милиона марокански банкноти, която Поледри организира заедно с други приятели през нощта на 8 срещу 9 май в Пюто. Когато научи, той му каза само:

— Е, Италианецо, правиш ударите си тихомълком, така ли?

Тонът му беше остър като бръснач. И Поледри съжали от цялата си душа, че не е включил и Емил в този крупен обир.

А сега е виновен и за смъртта на Морис Ив. Преглъщайки мъчително слюнката си, Поледри не може да се отърве от мисълта, че Рюсак бе очистен заради много по-дребно нещо.

— Какво ще стане с мен, Емил? — приплаква отново Италианеца.

Бюисон замислено го наблюдава. В погледа му няма презрение, лицето му е безизразно. Той спокойно пресмята какво решение да вземе, каква участ да определи на този мъж, проснат на пода, облян в студена пот, в когото вече няма доверие.

— Ти си имаш жена, нали?

— Да — отвръща Поледри с усилие. — Анриет Сеген. Има магазин за трикотаж в Долби.

— Тогава ще отидеш при нея. Когато всичко мине, ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

— Добре — смирено отвръща Поледри и сърцето му забива по-силно, лицето му си възвръща цвета, а очите му се насълзяват, когато разбира, че животът му е пощаден.

— Ще заминеш още тази вечер. Жано ще те изпрати на гарата. Може и аз да дойда. Нямам ти доверие.

— Но това не е… — започва Поледри и отново пребледнява.

— Не е какво?

— П-последна разходка. Нали, Емил?

— Ще вземеш влака, Италианецо.

Поледри напуска Париж. Емил се настанява в студиото на Жано на площад „Рап“.

 

 

Когато на следващия ден Криминалната нахлува в къщата в Плесис-Робенсон, тя намира само Шарме и жена му. При разпита на Ке дез-Орфевр двамата признават всичко.

Освен една подробност, която не знаят — новата квартира на Бюисон.