Роже Борниш
Полицейска история (26)

25.

Управителката на хотел „Шаптал“ признава веднага, че през 1943 г. Жирие и жена му Маринет са живели два месеца при нея. Тя си спомня, че през декември двама ниски и набити типа, приятели на Жирие, са спали няколко нощи в 15-а стая. Подава ми книгата за регистрация и аз прочитам две имена: Ив Морис, професия — търговец на риба, и Марк Жиралди, пенсионер от войната.

— Как е станало, че не са вписани нито адресите, нито номерата на личните карти?

— Знаете ли, господине, нощният пазач не записваше всичко. Напразно му повтарях едно и също всеки ден — никакъв резултат. Бедният, умря преди два месеца.

Тя лъже с възхитителна самоувереност.

— Ей, Борниш — подхвърля ми на другата сутрин Поаре, когото бях изпратил да се порови в архива на ПП, — твоят търговец на риба е странна птица.

— Как така?

— И още как! Той не работи в солените води. Освен няколкото проститутки, от които си докарва джобни пари, се труди най-вече на бижутерския фронт. И знаеш ли с кого?

— Бога ми, не…

— С Жак Ницчанина, Деде Италианеца и — дръж се да не паднеш! — с Емил Бюисон. ПП е по следите им.

— Какво!

— Да. Криминалната получила сведения от първа ръка — на 4 март в Булон те нападнали бижутерите Боде и Гено. Не се знае дали точно Бюисон е стрелял, но резултатът е налице — двама ранени и един кръгъл милион задигнат!

— Откъде знаеш?

— Много просто — приятел съм с Тюила от Криминалната, който живее в пансиона на майка ми в Монмартр. Отидох при него и той ми каза всичко. Както виждаш, не съм толкова глупав, колкото мислиш!

Простодушието на Поаре ме развеселява.

— Е, наистина този път надмина себе си. Трябва да си пил освежително вино. Но докато си бил в архива, можеше да установиш самоличността на Ницчанина и Италианеца. Нямаше да ти се изтърка пипето.

— Представи си, и за това съм помислил!

Няколко секунди Поаре рови из джобовете си, откъдето измъква най-различни предмети, и ми подава две антропометрични снимки:

— Ето виж — Ницчанина е Жак Верандо, а Италианеца — Дезире Поледри. Задигнах ги от досиетата на ПП. Ще ги преснимам и тия дни ще ги върна на мястото им.

— Поаре — казвам аз и се изправям тържествено, — имаш едно питие от мен. Благодарение на теб установихме самоличността на новите приятелчета на Бюисон. Браво! А кой е Жиралди, приятелят на Жирие?

— Корсиканец от Сартена. Двайсет години каторга задочно и десет години изселване. Страшен негодник. Ще извадя досиетата.

Малко по-късно докладвам на Дебелия как върви следствието. Той ликува:

— Борниш, ако искате да станете главен инспектор, сега е моментът да се проявите и да използвате всички средства. ПП ни отмъкна Жирие през септември 1947, а ние трябва да си го върнем през 1949! Всъщност той принадлежи на нас, защото е избягал от провинциален затвор! Чувате ли, Борниш, трябва ми Жирие!

Надеждите на Дебелия не се оправдават. Въпреки моите доносници, въпреки дългите ми нощни разходки по баровете и кръчмите на Питал, където се надявам някой да се разбъбри, въпреки семейните сцени на Марлиз, която, изоставена, заплашва, че ще се върне при майка си, въпреки скандалите на Дебелия, който иска резултати, въпреки наблюденията, установени от мен, Идоан и Поаре, Жирие и приятелите му си остават неоткриваеми.

Появява се искрица надежда, когато откривам в Монмартр адреса на Маринет Жирие, но тя си живее, както обикновено, нормално спокойно и когато тръгне нанякъде, неизменно влачи подире си цяло стадо ченгета от криминалната и оперативната.

 

 

Една майска утрин Поаре се втурва в стаята толкова развълнуван, че заеквайки, ми съобщава:

— Имам страхотна новина, Борниш, изглежда, Бюисон се е настанил у едно свое аверче в Плесис-Робенсон. ПП се опитва да го открие.

Той се отпуска на един стол.

Питам го:

— Тюила ли ти го каза?

— Да — изквичава той. — Тюила ми казва всичко. Вярвай ми, сведението е истинско. Трябва да направим нещо.

— Значи Тюила ти разказва всичко. И защо?

Поаре ме изглежда заговорнически:

— Изнудване, Борниш! Зная как да го работя! Или ще ми каже каквото знае, или майка ми ще го изхвърли от пансиона. Разбираш ли, тя му смъква цената и дори му разрешава да вкарва мадами. Е, това не е всичко, трябва пак да отида при него.

Докато Поаре изчезва в коридора, на мен ми остава само да моля бога на ченгетата да ни облагодетелства и да попречи на колегите от ПП да спечелят тази победа, която толкова силно желая само за себе си.

Смъртта на един човек ще накара бог да чуе молитвите ми.