Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Flic story, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Ана Василева, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Роже Борниш. Полицейска история
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990
Редактор: Екатерина Делева
Коректор: Надя Костуркова, Мая Поборникова
История
- —Добавяне
Част пета
Четвърти рунд
24.
Колко са красиви! По пижама, облакътен на кухненската маса, докато разбърквам кафето с мляко, съзерцавам гърдите на Марлиз. Тя се мие, наведена над умивалника, гола до кръста. Бавно прекарва кесията по кожата си и на мен ми се струва, че гърдите й засияват от водата, покрити с блестящи капчици.
Радиото бълва новините в седем и трийсет, но не успява да ме откъсне от съзерцанието. Величествено нещо е женската гръд, когато е красива — две гърди със съвършени очертания, съвсем еднакви, щръкнали, умерено пухкави, пред които изпадам в захлас и смут. В главата ми се въртят мисли за варварско изнасилване, когато гласът на говорителя съобщава:
— Рьоне Жирие, специалистът по бягствата, се е измъкнал за кой ли път от охраната си. Той е избягал тази сутрин в пет и четирийсет и пет от затвора в Поп л’Евек, в който лежеше от 27 януари. Отвън го е чакал съучастник с кола. Въпреки незабавно взетите мерки, двамата мъже все още не са открити.
Отчетливият глас млъква, сменя го топлият мъжествен глас на Ив Монтан. Но аз вече не слушам. В ума ми нахлуват всякакви предположения. Мисля си, че по силата на логиката Жирие ще се свърже с Емил Бюисон, стария си другар по бягство, за да се включи в бандата му; че Господин Емил ще бъде възхитен от това неочаквано подкрепление, защото бандата е претърпяла сериозно поражение; че Нюс, който благодарение на мълчанието си беше освободен по липса на доказателства, докато Декер отнесе двайсет години каторга, се е завърнал в бърлогата си; че Идоан, Поаре и аз пак ще установим наблюдение на „Фобур Сен Мартен“ и ще започнем игрите на криеница с колегите от ПП; и накрая, че Дебелия вече е наточил ругатните си.
Любовните ми попълзновения изведнъж се изпаряват. Скачам и изблъсквам Марлиз от умивалника.
— Хайде де! Направи ми място!
Марлиз ме поглежда смаяно и закопчавайки сутиена си, изрича обидено:
— Ама какво ти става? Заради бягството на Жирие ли си такъв?
Дори не й отговарям. Отдавна съм разбрал, че няма никаква полза да влизаш в подробности с жените — те или не те слушат, или им е все тая.
Избръсвам се, измивам се, изгълтвам студеното кафе, обличам се и изтичвам при месаря, за да поръчам месо, както всеки ден. „Паризиен либере“ излиза много рано и не споменава нищо за бягството. Тичешком стигам до площад „Клиши“, за да взема автобуса, но явно денят започва зле — автобусите са претъпкани до тавана и аз успявам да скоча на стъпалата едва на четвъртия, с пръсти, вкопчени в перилата.
Вали. И тъй като в бързината съм си забравил шлифера вкъщи, пристигам в службата подгизнал като сюнгер. Денят наистина е скапан. На всичко отгоре и двата асансьора са развалени. Какво невероятно количество повредени асансьори можеш да видиш в Управлението! Изкачвам петте етажа на един дъх. Когато в осем и трийсет и пет запъхтян стигам на площадката, налитам на Дебелия, който се е запътил към директора с папка в ръка.
— Е, Борниш, във форма ли сте тази сутрин? — пита той и преди вратата на директорския коридор, чиято миризма на паркетин те удря в носа, да се затвори зад него, добавя: — Знаете какво да правите, нали? А Идоан и Поаре вече са тук!
Много добре зная какво трябва да направя. Трябва да се обадя в затвора на Пон л’Евек за сведения. Но е невъзможно. Или номераторът не отговаря, или няма сигнал, или дава заето. В кабинета ми Идоан се преоблича, а Поаре яде дебел сандвич с чеснов салам. И двамата ме гледат как нервнича, с облекчението на хора, които в последния момент са се отървали от някаква кофти работа.
Вместо със затвора, се свързвам с жандармерията. Часът е точно десет и трийсет и четири. Отсреща шефът, който е провел първото разследване, ми казва, че още щом го затворили, Жирие веднага проявил изключително добродушие. Благодарение на покорството и изпълнителността си той получил място на бръснар и прилежно подстригвал затворниците, пазачите и главния надзирател. Тази длъжност му позволила да се разхожда спокойно из целия затвор, чийто план бързо разучил. Но тя го улеснила най-вече при вземането на отпечатъци от ключалките благодарение на парченцата сапун, които винаги носел в джоба си.
— Полиция!
Изрекох тази дума в прозорчето, през което ме дебнат две недоверчиви очи. След две превъртания на ключа вратата на затвора на Пон л’Евек се отваря и аз изненадано се озовавам пред един портиер в затворнически дрехи, който ме оглежда внимателно.
— Искам да се видя с главния надзирател.
Без да ми отговори, затворникът хлопва вратата, обръща ми гръб и лениво се отправя към канцеларията. Следвам го, все още учуден, че ме е посрещнал затворник, а не пазач. Той отваря вратата на канцеларията и издавайки брадичката си напред, ми прави знак да вляза. Влизам и отново се вцепенявам — пак ме посреща затворник: един огромен мъжага, небрежно облакътен на масата.
— Какво обичате, господине?
Погледът ми обхожда помещението и този път вече съм принуден да приема нещата такива, каквито са: виждам още трима затворници, които работят в деловодството, и нито един пазач.
— Тук ли е главният или сте го затворили в някоя килия? — питам аз.
Мастодонтът не трепва. Малките му сиви очички ме гледат невъзмутимо.
— Защо ви е?
— Полиция — раздразнено отвръщам аз.
— А, така ли? Той е в кафенето отсреща. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Искам да се видя с главния.
Отново първият затворник ми отваря портала. Все така мълчаливо ми посочва с ръка кафенето „А ла Боле“ — точно отсреща.
На бара са се облакътили шестима — петима пазачи и главният надзирател, с килната на тила фуражка с двоен сребърен шнур. Всички пият ябълково вино.
Приближавам се до групата и заставам пред главния:
— Инспектор Борниш от Държавна сигурност — изричам подигравателно, — само един въпрос, и то не толкова важен. Мога ли да зная кой охранява затвора в момента?
Главният ми смигва съучастнически и ме сръгва в стомаха:
— Приятно ми е, инспекторе — отвръща той с плътен глас, — сигурно сте дошли заради Жирие, нали? — (той повдига осеяната си със звездички фуражка и се почесва по темето с малкия си пръст.) — Вярно е, че тоя е голяма работа, прекара ни, ама останалите са същински овчици. Нали, момчета?
Той намества фуражката си. И петимата пазачи потвърждават в един глас.
— Знаете ли — продължава главният, — никой няма да открадне затвора, той и сам може да се пази. Е, ще пийнете ли малко вино с нас, инспекторе? Хубаво е.
Той премлясва с език. Изпивам чашата, която ми донасят, и правя грешка, защото стомахът ми тутакси започва да се бунтува. Решавам да сложа край на запоя:
— Слушайте — казвам, — нямам много време. Трябват ми сведения, за да открия Жирие, преди да се е настанил в сигурна квартира. Какво точно знаете?
Надзирателят оставя чашата си:
— Аз ли? Нищо. Ако тук има някой, дето не е в течение, това съм аз. И не съм единственият, който нищо не знае. Пазачите също нямат никаква представа за каквото и да било!
— Така — отвръщам аз, — добре. Тогава към кого да се обърна?
Шефът мисли няколко минути.
— Виждам само един — измърморва той. — Жорж Кюде, който работи в деловодството. Само че не е сигурно. Елате, ще отидем при него.
Отново пресичаме улицата. Затворникът портиер отдава чест и се озоваваме в канцеларията. Главният ми посочва великана, който преди малко седеше зад бюрото му, а сега раболепно се изправя, когато ни вижда.
— Това е Кюде, наречен Рижавия — представя го главният, — моят доверен човек. Той става за всичко — комендант, библиотекар, а когато ме няма, дори ръководи работилницата и всички му се подчиняват. Така ли е, Жорж?
Рижавия се покланя. Цели двайсет минути го разпитвам, но не успявам да измъкна ни най-малкото сведение. И той нищо не знае. На всеки въпрос отговаря хленчещо:
— Аз не се виждах с Жирие, добри ми господине. С него не се обичахме. Той никога не би ми се доверил. Кълна ви се, добри ми господине, заклевам се в майка си. Нищо не ми е казал.
Главният ме дръпва за ръкава и ме завлича в ъгъла. Той залепва уста на ухото ми и прошепва:
— Трябва да му вярвате, инспекторе. Когато се кълне в майка си, значи казва истината. Знаете ли, аз познавам хората!
От този оперетен затвор започва да ми се вие свят. Завеялите пазачи и невъзмутимите затворници така са се сдушили, че веднага разбирам, че от тази мафия няма да измъкна нищо. Решавам да отида в градската жандармерия.
Затворникът, който преди малко ми е отворил вратата и присъствува на разпита на Жорж Кюде, върви пред мен все така мълчаливо към изхода. Той вкарва ключа в ключалката и ми подхвърля шепнешком с крайчеца на устните си:
— Ей! Рижавия ви поднася. Те бяха дупе и гащи с Жирие. Даваше му дори да се обажда в Париж. Поискайте му телефонните фишове и ще видите.
— Какво?!
— Вярно е! Вижте фишовете, казвам ви.
— Защо ми разказваш това?
— Защото Рижавия е лайнар и винаги ми натриса да чистя кенефа.
Не обичам да ме вземат за глупак. Това ме довежда до ярост, която не мога да сдържам. Ах, тая гадина Рижавия! Тоя тъпанар главният! Войнствено прекосявам двора, където затворниците пушат на слънце, блъсвам вратата и нахълтвам отново в канцеларията. Главният вдига глава от вестника и ме поглежда, ококорил очи, а аз с един скок се озовавам пред Кюде.
— Слушай — казвам аз с тон, който не търпи възражения, — я ми покажи телефонните фишове. Доколкото зная, тук няма автоматична връзка и сигурно може да се проверят всички разговори с Париж, нали? Хайде, размърдай се.
Кюде пребледнява. Той зяпва, хвърля яден поглед на портиера, който чака с наведена глава, и се подчинява. Изважда от чекмеджето една картонена кутия, в която са нахвърляни в безпорядък стотина фиша. Ядосан, аз обръщам кутията и изсипвам всичко на масата. Вземам един стол и сядам. Търся в продължение на двайсетина минути. Често се натъквам на номера на Канцеларията, както и на два парижки номера: Ришельо 93… и Монмартр 48…, чиито две последни цифри са изчегъртани.
Обръщам се грубо към Кюде:
— Какво значи това? Защо са изтрити последните цифри?
Той преглъща:
— Ами не знам.
Лъжата напира в очите му. Този боклук се подигра вече с мен веднъж и повече няма да му дам възможност. Противно на навиците си, скачам, хващам го за яката и започвам да го разтърсвам. Тогава главният става от стола си и изплашено се намесва:
— Успокойте се инспекторе, не го малтретирайте. Рижавия е добро момче.
Аз побеснявам:
— Добро момче, което ме взема за глупак, как не! Ако не изплюе всичко, което знае, ще си изплюе зъбите, и то веднага!
Главният объркан гледа как блъскам протежето му и започва да го уговаря:
— Рижав, не бъди глупак — умолява го той, — кажи истината на инспектора. Разкажи му кой скрои това с номерата. Ако му кажеш, той нищо няма да ти направи. Иначе ще те преместят в друг затвор и жена ти, която живее наблизо в Онфльор, няма да може да те вижда. Знаеш, че я пускам в килията ти, когато искаш. Другаде няма да може. Хайде, Жорж, направи едно добро дело!
Кюде е притиснат до стената. Той преглъща слюнката си. Накрая казва, навел глава:
— Жирие ми заповяда да го направя. Той се обаждаше в хотела, в който живееше жена му, в Париж.
— В кой хотел?
— „Шаптал“, на улица „Ла Рошфуко“. Веднъж тя дори го свърза с някакъв приятел, казваше се Рибопродавеца. Мисля, че е същият, дето дойде да го вземе. Но не казвайте, че аз съм го издал…
— И после?
— Повече наистина не знам.
Напускам затвора на Пон л’Евек много възбуден. Макар че всъщност никога не е проливал кръв, Рьоне Жирие сега е с Емил Бюисон, най-търсения човек в страната. Двамата приятели вече са бягали веднъж заедно.
Следователно ако тръгна по следите на Жирие, имам големи шансове да стигна до Господин Емил. И да ударя с един куршум два заека!