Роже Борниш
Полицейска история (24)

23.

Цели девет месеца не се занимавам с Бюисон. Изобщо.

Няма съмнение, че Емил пак си е попълнил отбора, за кой ли път, защото описанието му най-редовно, след всеки обир, се появява в докладите на ПП.

Но аз нямах време да се занимавам с него. В края на юни арестувах седемдесет и седем престъпника от бандата на Лудия Пиеро номер 2. Получавам поздравителни писма, но не ме назначават за главен инспектор и не ме повишават. В края на юли в един часа сутринта на покрива на една сграда на парижката улица „Шарло“ залавям и самия Пиеро. Получавам обичайните поздравителни писма, но все още нямам нито повишение, нито пари. През септември хващам в бърлогата му и Луи Отрязаното ухо, дясната ръка на Лудия Пиеро. През март 1949 залавям четиримата въоръжени мъже, които са нападнали и обрали приятели на директора на института „Пастьор“. Получавам ръкостискания и усмивки и нищо повече.

Върви ми. Кариерата ми представлява низ от успехи. За всички аз съм супер ченге, асът на ченгетата. Четкат ме, завиждат ми, обсипват ме с обещания, предричат ми блестящо бъдеще, уверяват ме, че името ми ще остане в историята, че ще получа банкерска пенсия. А аз съм на трийсет години, един балама, бездарен актьор, наивник, който приема всичко за чиста монета. Продължавам да се движа без белезници, без оръжие и да залавям престъпници с голи ръце.

Дебелия, когото моите подвизи покриват с почести, ме кътка, нарича ме своя „малък Борниш“, кълне се в мен, поглъща докладите ми с настървение, слуша ме, сякаш съм пророк.

За Марлиз аз съм полицейският Тарзан, страшилището на престъпната джунгла. От малкото си награди й купих едно модно червено палто и електрически чайник. Възхищението й е толкова голямо, че има намерение да се омъжи за мен и да носи името ми, което се мъдри във вестниците. Трудно е да й втълпя, че не съм достоен за такава любов.

 

 

И изведнъж Господин Емил най-нахално се вмъква в живота ми.

Една вечер полицейският патрул от управлението във Ванв забелязва в Исиле Мулино някаква кола, която се движи отляво на пътя, както в Лондон, със запалени фарове. Полицаите надуват свирките, защото за малко не се блъсват в нея, но колата ускорява ход и полетява напред, криволичейки. Полицейската кола веднага тръгва подире й, настига я и я принуждава да спре. Патрулите слизат и разгневени се отправят към преследваната кола. Те са само на няколко метра от нея, когато изтрещяват изстрели — двама полицаи падат ранени, виещи от болка. Престрелката трае само няколко секунди. Мъжът, който е стрелял по полицаите, е заловен. След ожесточена борба шофьорът, един гигант с прошарени коси, също е обезвреден.

Докато патрулите се мъчат да озаптят двамата мъже, които упорито се съпротивляват, останалите двама пътници успяват да се измъкнат след безплодно преследване по тъмните улички.

Двамата мъже са отведени в управлението, където прекарват неприятна вечер. Настаняват ги по на един стол и им нанасят ужасен методичен побой с палки. За по-малко от десет минути главите им стават двойни, осеяни с цицини като луковици.

Всяко нещо си има край. Когато вълненията им стихват, след като изливат яда си и се успокояват, отмъщават си за страха и минават към въпросите, полицаите научават, че двамата арестанти се наричат Франсис Кайо и Анри Болек.

Прожекторът, насочен в очите, ударите по главата със справочника „Ботен“, силните плесници не изтръгват нито дума от Кайо.

В замяна на това Болек се оказва по-сговорчив и от него полицаите разочаровани научават, че двамата съучастници, които са им се изплъзнали, са Емил Бюисон и Дезире Поледри.

— Уви! Вече е късно да се блокират пътищата.

 

 

Възлагат ми ново дело — бандата с кожите, която вилнее из цялата страна и вече е успяла да извърши осемдесет и седем обира в големите кожарски фабрики. Министърът на вътрешните работи очаква да го извикат в Камарата на депутатите заради некадърността на полицията. Дебелия ми нарежда да сложа край на злодеянията на бандата.

— Сега вече имате помощници, Борниш — казва ми той, — и трябва да действате по-живо.

Помощникът си има име — Лоран Поаре. Млад новоназначен инспектор, един рус великан с лице, сплескано от удари. Поаре е бивш панаирджийски борец, надарен с истинска херкулесовска сила, но и с титанична глупост.

В глупостта му се уверих по време на разпита на Алфред Гемар, по прякор Фредо Бижутера. Фредо отричаше, че е Алфред Гемар. Отричаше толкова упорито, че ме объркваше. Твърдеше, че се казва Албер Ложие и наистина всичките му документи — личната карта, паспортът, шофьорската книжка, квитанцията за наема, разрешителното за лов — всичко беше на това име, а някои документи бяха издадени от Полицейската префектура.

Разпитвах го вече шест часа, Идоан ме сменяше. Държах се добродушно, майтапчийски — за да му отвлека вниманието, правех фокуси с карти, с монети, които изчезваха в ръкавите ми, и от време на време разказвах по някоя забавна историйка. Идоан действаше грубиянски — удряше с юмрук по масата, заплашваше го с ококорени зли очи, след което аз му смигах и той излизаше, крещейки. Сменях го. Поглеждах Фредо чистосърдечно и с мазен глас изричах:

— Фредо, грешиш, че отричаш. Колегата не е лошо момче, но ако продължаваш няма да ти прости! Помисли, Фредо, кажи истината, подпиши показанията си и аз ще ходатайствам пред съдия-следователя. Присъдата ти ще бъде лека като перце.

— Казвам се Албер Ложие, господине.

„Мръсник — мислех си аз, — мръсник с мръсник, мръснишко семе.“ Фредо държеше фронта, вкопчен със зъби и нокти във фалшивата си самоличност с царско спокойствие. Дори появите на Дебелия, който идваше да му чете конско, не го смущаваха.

На седмия час ми хрумна да му поставя един хитър капан.

Фредо седеше срещу мен. Идоан беше застанал зад него в жокейски панталони, а Поаре бе облегнат на вратата. Гледайки го втренчено, с добродушна усмивка, аз отворих бавно чекмеджето си и извадих личната му карта на името на Албер Ложие. С точните движения на хирург внимателно отлепих снимката. От време на време спирах и поглеждах Фредо, който ме наблюдаваше с любопитство. Всеки път му казвах с меден глас:

— Сега ще ти направя една изненада, Фредо, хубава изненада, ще видиш. Със снимките винаги има изненади.

Накрая снимката се отлепи и аз разгледах гърба й. Ударих силно с дланта си по масата и извиках:

— Видя ли, какво ти казах! Не са редовни, Фредо, документите ти са фалшиви, вече имам доказателство!

— Как така? — попита той с безжизнен глас.

— Много просто, драги. Всички фотографи слагат печат с датата и номер на гърба на снимката, за да улеснят ваденето на копия. Датата на твоята е 7 декември 1948. А личната ти карта е издадена на 19 август 1948, четири месеца преди това. Как е могло да стане, можеш ли да обясниш? Значи не си Ложие, много просто. Съгласен ли си?

— Да — промълви той.

Точно в този миг новобранецът Лоран Поаре доказа своята съобразителност. Втрещен от демонстрацията ми, покорен от моята интелигентност, той се приближи с отворена уста. Взе снимката с дебелите си сплескани пръсти, разгледа я от едната и от другата страна и с все по-ококорени очи изрече с тътнещия си глас:

— Ей, Борниш, ама къде виждаш дата? На гърба на снимката няма нищо!

Благодарение на забележката на този интелигент от обществения сектор Фредо отказа да подпише протокола. Ето защо оттогава не се доверявам на помощта на Поаре.

С всеки изминат ден потъвам все повече в издирването на крадците на кожи. Разследването е дълго и сложно. Трябва да изслушам жертвите и свидетелите, да сравня показанията им по протоколите, а понякога и да разследвам на място. Вечер, капнал от умора, се връщам вкъщи, преобличам се и боядисвам апартаментчето си, защото Марлиз иска спалня в розово.

Но една вечер зарязвам четката и тръгвам към „Каланк“, където отдавна не съм стъпвал. Зад бара Франсоа Маркантони, страхотен в костюма си „Превс дьо Гал“, с часовник последна мода, говори с някаква млада дама, кацнала на високото столче.

Както обикновено, аз се настанявам в дъното на бара, на любимото си място. Франсоа идва при мен усмихнат, но не зная защо, в поведението му липсва обичайната непринуденост. Докато ми налива шампанско, оглеждам залата и на една маса забелязвам Жан Орсети в компанията на един мъж, доста изискан, по-възрастен от него. Махвам му приятелски, а той плахо отвръща на поздрава ми.

— Как е, инспекторе? Ще хвърлим ли едни зарове?

— Тази вечер не, Франсоа, ще пийна едно питие и се прибирам. Пребит съм от умора.

Наистина съм капнал. През деня изслушах една дузина хора, замесени в обирите на кожи. Трябваше да обискирам, да правя очни ставки, да изтръгвам признания, заплатата не ми я дават даром. Ето защо, когато Франсоа ми предлага втора чаша, аз отказвам и плащам. Скачам от столчето и си вземам палтото.

Докато се обличам, правя едно неумело движение с ръка и блъскам някого зад мен. Обръщам се. Виждам Орсети, който е пребледнял и ме наблюдава с присвити очи. Мъжът, когото неволно съм блъснал, беше на една маса с него — дребен, с черни очи и коси. Поглеждам го и се усмихвам:

— Извинете. Винаги правя резки движения.

— Моля ви, няма нищо.

Отварям му вратата, малко смутен, и той излиза. След него тръгва и Орсети, комуто подхвърлям мимоходом:

— Слушай, да не си болен?

— Абе нещо не съм на кеф — отвръща той с треперещ глас. — Но затова пък вие изглеждате чудесно.

Излизам и виждам двамата приятели, които потъват в нощта. Малко по-късно се отправям към спирка „Етоал“ и се чудя какви ли грижи са налегнали Франсоа и малкия Жано.

Орсети и приятелят му хващат такси чак на кръстовището на Шанз-Елизе и Жорж V.

— Хвана ме шубе преди малко, Емил.

— Мен не — отвръща Бюисон. — Бях готов да очистя твоето приятелче.