Роже Борниш
Полицейска история (23)

22.

Когато се обаждам в службата, вече е тъмно. Телефонистката ме свързва с кабинета на Дебелия, но ми се обажда Полет, неговата секретарка:

— Там ли е шефът?

— Няма го.

— Къде е?

— Не зная. Сигурно в „Дьо Марш“.

Затварям телефона. Сбогувам се с Приу и излизам.

— Къде отиваме? — пита Крокбоа.

— При Виктор.

По пътя започвам да съжалявам за решението си. Смазан съм от умора и ако взема и да пия, ще се довърша. Въпреки всичко отивам при Виктор Маршети, твърдо решен да не закъснявам. Ще пийна само една мастика, ще докладвам на Дебелия за разкритията си и ще тичам вкъщи, където ме очаква Марлиз.

Когато влизам, големият салон е вече препълнен. Колеги от ПП, които са ме изпреварили с няколко чашки и ми подхвърлят шеги, цял рояк туристи по двойки, тук-там по някой престъпник. Всички са се омешали, смеят се, ядат.

Облакътен на масата, Дебелия играе на зарове с Виктор и един млад корсиканец, дребен мълчалив и сдържан, с дълга черна коса, сресана назад.

— Познавате ли Жано? — ме пита Дебелия, тръскайки заровете в дланта си.

— Не.

Жано ми подава ръка. Стискам я.

— Аз съм далечен братовчед на Виктор — обяснява той с нисък, топъл глас. — Жан Орсети.

Хвърлям му един бегъл поглед.

— А, така ли? — и мимо волята си добавям: — И с какво се занимавате.

Вместо Орсети, отговаря Дебелия, обръщайки се към него:

— Пада си малко сутеньор. Нали, Жано?

Той се засмива. Виктор, който току-що е отпаднал от играта, оставя Жано и Дебелия да продължат. Той се приближава към мен и ми поднася една чаша.

— Тоя малкият е истински мъж — казва той, кимвайки към своя роднина. — И държи на думата си. Например преди няколко години след един инцидент се озова в централния в Риом, случва се. И така, единият пазач бил корсиканец като него. Разбира се, такъв няма да вземе да тормози малкия, да му досажда, да го унижава. С течение на времето двамата се сприятелили. Бъбрели си, шегували се заедно, нали разбирате?

— Разбирам.

— Е, един ден тъмничарят казал на Жано: „Ще ми дадеш честна дума, мъжка дума, че няма да вършиш глупости и вечер от време на време ще те извеждам да пийнем по чашка и да чукнем някоя мацка. След това се прибираме.“ Жано дал дума. А тя е свещено нещо. Корсиканецът никога няма да си престъпи клетвата. И така, двамата излизали заедно доста често. Жано имал пари, можел да си плаща пиенето. Накратко станали дупе и гащи. Една вечер двама престъпници, които малкият познавал от родината си, пристигнали в Риом. Влезли в бистрото и видели, че малкият е сам. Тъмничарят бил в съседната зала, играел билярд. Казали му: „С кола сме, допий си чашата и идваш с нас.“ И знаете ли какво направил малкият?

— Не.

— Казал „Не“. Категорично. Отказал да тръгне. Отвърнал им: „Дал съм дума и държа на нея.“ Ония двамата го нарекли „глупак“ и си отишли. Ето такъв е малкият. Никога няма да те предаде. Истински корсиканец!

Дебелия и Жано са свършили играта. Правя знак на шефа, че искам да говоря с него и той излиза след мен навън. Накратко му съобщавам, че самоличността на Франсис е установена.

— Добре — казва той, — продължавайте. Връщаме се в „Дьо Марш“.

Щом ни вижда, Виктор хваща една бутилка мастика изпод масата, налива ни, сипва и на себе си и на Жано Орсети.

— Добре ли върви работата, господин комисар?

— Много добре, Виктор.

С Жано започваме настървена и шумна игра на зарове.

Две млади нелоши англичанки, малко пийнали, изоставят мъжете си и идват при нас. За да ги шашна, аз зарязвам играта и започвам да правя фокуси с карти, които те посрещат с възгласи на възхищение. Около мен се образува малък кръг, аз продължавам с фокусите, Виктор непрекъснато носи пиене.

Жано, който стои до мен, поглежда крадешком часовника си и възкликва:

— Дявол да го вземе, свършиха ми се цигарите!

Предлагам му една от моите, но той отказва.

— Светлият тютюн ми дере дробовете — казва той. — Ще изтичам до будката и се връщам.

— Побързай — казва сухо Виктор, — тази вечер Долорес сервира сама. Ако й помогнеш малко, ще бъде доволна.

 

 

Забързан, Орсети поема по „Жи льо Кьор“, хлътва в уличката „Ирондел“ и стига до площад „Сен Мишел“, където влиза в едно кафе-табак. Купува си цигари и излиза. Докато отваря пакета „Голоаз“, той оглежда тълпата, която по това време е доста гъста. Тъмният му опитен поглед я обхожда и той се успокоява — не го следят. След това заобикаля площада и на ъгъла на кея „Гранз Огюстен“ хлътва в „Ротисри перигурдин“.

Без да погледне метрдотела, който се запътва към него, Орсети се качва на първия етаж и очите му започват да шарят по масите, пълни с посетители. Накрая бавно прекосява залата и стига до прозореца — един дребен мъж в тъмен костюм седи сам на маса и яде омар по арморикански.

Орсети сяда срещу него.

— Здрасти, Емил.

— Здравей, Жано. Ще вечеряш ли?

— Невъзможно, у Виктор е пълно с народ и трябва да му помогна.

— Чаша шампанско?

— Да, Емил, ако обичаш, но бързо.

Бюисон извиква сервитьора, за да донесе една чаша за Орсети. Щом остават сами и Орсети отпива от чашата си, Бюисон пита:

— Е, откри ли нещо?

— Да. Имам едно момче за теб, италианец.

— Уф — въздъхва Бюисон. — Не я обичам много тая раса.

— Аз също, но по принцип като престъпници те са асове, а този, за когото става дума, е печен.

— Кой е той?

— Дезире Поледри. За да ти представя клиента, ще ти кажа, че преди година е избягал от остров Ре.

— Добре — отвръща Бюисон, оставяйки чашата си, — ела с него утре към обяд. Ще го запозная с Франсис.

— Трябва да се връщам при Виктор.

Орсети става и подава ръка на Бюисон. Преди да тръгне, той поглежда през прозореца на ресторанта величествената сграда на ПП, която се извисява в нощта отвъд Сена, точно насреща, на Ке дез-Орфевр.

— Ей, Емил, оттук имаш хубав изглед, а?

— Да — отвръща Бюисон с лъчезарна усмивка, — ченгетата никога няма да се сетят да ме търсят на двеста метра от кокошарника си.

— А ако все пак те открият!

— Какво говориш! Снимката, която имат, е отпреди десет години. Оттогава никой не ми е виждал главата отблизо.

Орсети си тръгва. Бюисон привършва вечерята, плаща и съвсем спокойно отива в Двореца на спорта.

Седнал в едно удобно кресло до ринга, сред кинозвезди, той пуши огромна пура и наблюдава с крайчеца на окото си Префекта на полицията, който седи на няколко метра от него.

Това е напълно в стила на Господин Емил — винаги когато се измъкне от полицаите, той отива да си похапне добре, а след това — на боксов мач.