Роже Борниш
Полицейска история (22)

21.

Времето, късметът и търпението са трите оръжия на полицая. Остава ми само да чакам.

Арестуването на Диамантения Пол, специалист по кражбите на скъпоценности, ми отваря много работа за бижутерските среди на улица „Лафайет“, която трае повече от два месеца. Цели два дни Пол упорито отричаше всичко и откриването като по чудо на петкаратов камък в главата на една парцалена кукла реши съдбата му.

От вестниците и от доклада на ПП научавам, че на 10 май 1948 двама чиновници от Общественото осигуряване в Дравей били нападнати от въоръжени мъже, които им задигнали 70 000 франка, изтеглени от пощенската станция, и един колт. В бандата участвал, както винаги, дребният мъж с черните очи.

„Това си е чиста проба Бюисон“ — помислих си аз.

На 27 май 1948 Дебелия ме изстрелва заедно с Крокбоа в следствения отдел на Вилньоф Сен Жорж, за да чуя показанията на двама полицаи — комисаря Приу и инспектор Вигуру, по които бандити открили огън.

Приу, когото познавам от 1-а бригада на улица „Басарго“ и който няколко месеца беше дори шеф на моя отдел, ме посреща сърдечно в тясната стаичка, която му служи за кабинет.

— Е, драги, на косъм по-долу и нямаше да ви посрещна днес, щяха да ми пръснат черепа. Добре стрелят тия мръсници!

Той става, отива до закачалката и взема кафявата си шапка, след което ми я пъхва в лицето — куршумът я е пронизал от край до край. Приу я захвърля на един стол, сяда отново зад масата и изважда от едно чекмедже кесията с тютюн и лулата си.

— Ако знаех с кого си имам работа — казва той, почуквайки с лулата по ръба на писалището си, — уверявам ви, драги Борниш, че щяхме да действаме по друг начин. Но ние нямахме никаква представа.

— Как така, господин комисар?

Приу натъпква лулата си и грижливо събира парченцата тютюн, разпилени по подложката за писане.

— Уф! Всичко започна по най-обикновения начин — с донос. Някакъв тип се обади и съобщи, че една жена му казала, че двама гангстери се крият във вилата на Шарл Бутон на улица „Прери“ 125 във Виньо. Всъщност тоя бил някакъв рогоносец и жена му се чукала с Бутон, който на всичко отгоре никак не прилича на прелъстител. Но това го научихме после. С една дума полицаят, който бил на телефона, каза, че ставало дума за двама типа — Фрисон и Байо.

Тия имена нищо не ни говореха, а ги нямаше и в списъците на търсените от полицията лица. Тогава с Вигуру решихме да направим обикновена проверка. Без да подозираме нищичко, отиваме на улица „Прери“. Желязната порта — затворена. Звъним — никой не идва. Вигуру не си поплюва. Прескача оградата и тръгва към вилата. Вратата й не е заключена. Вигуру почуква. Изчакваме малко — никой не се обажда. Моят инспектор завъртва топката и вратата се отваря. В същия миг отеква изстрел и Вигуру едва успява да отскочи назад. Тъкмо да нахълтам вътре, когато изтрещява втори изстрел и куршумът пронизва шапката ми. С Вигуру се скриваме зад една колона и на свой ред откриваме огън към коридора. Стрелбата отвътре секва. Влизаме. И намираме само една млада доста сладка женичка, чиито зъби тракат от страх. Стрелците са изчезнали, измъкнали са се през едно незастроено място зад вилата. Ето, драги мой, как ни прекараха!

Приу млъква и всмуква дълбоко от лулата си. Синкавият дим се вие на кръгчета над главата му. Запитвам го:

— Ами жената, тя какво ви каза?

— Нищо. Не искаше да говори, но ние намерихме лична карта в джоба на палтото й. Съпруга е на някой си Кайо.

— Как казахте?

— Кайо. Франсис Кайо, избягал от „Френ“. Лесно го идентифицирахме. А накрая тя призна, че с мъжа й е бил прочутият Емил Бюисон.

Приу се отпуска в креслото си, без да подозира колко е важно за мен това, което ми е разказал. И така, самоличността на малкия Франсис, когото всички търсят след обира в ресторант „Арбоа“, е установена. И то заради някаква най-банална история с рогоносец! Случайността наистина е богът на полицая.

Помолвам Приу да нареди да доведат пленницата му. Бързам да поговоря с някого, който само преди няколко часа е бил с Господин Емил.

 

 

Приу има право. Жената на Кайо е доста хубавичка. Като я гледаш такава свенлива и уплашена, никога няма да помислиш, че споделя живота на един опасен тип. Защото тя наистина го споделя. Кайо я води по различни квартири и тя навсякъде създава ново семейно огнище, гледа домакинството и готви на мъжа си и на приятелите му. Лишена от всякаква пошлост, скромно облечена, тя по нищо не прилича на приятелките на другите престъпници, които съм виждал. Решавам най-непринудено да поиграя с нея на галантност. Приу й предлага един стол от бяло дърво, тя сяда и започва да ме разглежда:

— Госпожо — казвам аз благо, — вас непременно ще ви обвинят в съучастие в едно тежко престъпление. Вашият съпруг и Бюисон са стреляли по представители на обществения ред.

Жената на Франсис навежда глава.

— Зная, господине — промълвява тя.

— И така, няма да ви досаждам дълго. Разбирам сложното ви положение, но за съжаление вашият съпруг се движи с един убиец, който не прощава никому, и в наш интерес е да го озаптим, разбирате нали?

Тя продължава да гледа върховете на обувките си. Премествам се възможно най-близко до нея и продължавам:

— Във ваш интерес е, госпожо, и в интерес на съпруга ви да ни помогнете. Убеден съм, че вашата откровеност ще накара съда да бъде снизходителен. Кажете ми само едно — къде според вас са се укрили?

Жената вдига глава и вперва сините си очи в мен — едновременно прями и ужасени.

— Не зная, господине, не зная.

Тя очаква нов въпрос, светлият й поглед все още е впит в моя. Признавам, че донякъде ми е мъчно за нея, толкова объркана ми изглежда. Освен това имам чувството, че е искрена. Заставам отново до Приу.

— Добре, госпожо, аз свърших — казвам. — Господин комисарят ще ви предаде на съдия-следователя в Корбей, нямаме друг избор. Все пак една подробност — с какво са избягали?

За миг тя преглъща мъчително, колебае се дали да отговори, разкъсвана между желанието да каже истината и тревогата да не навреди на мъжа си, да не разкрие нещо, което би могло да насочи полицията по следите му.

— С велосипеди. Взеха двата велосипеда, опрени на оградата.

— Въоръжени ли са?

— Да. Носеха автомати.

Представям си двамата бегълци, които като шампиони въртят педалите на велосипедите по улиците на предградието, с автомати, закрепени на кормилото.

Но макар че пътищата бяха блокирани незабавно, нито едно ченге не можа да ги открие.