Роже Борниш
Полицейска история (19)

18.

Мишлин Боржо е скапана. Дори много скапана. Четирийсетгодишна е, отпусната и тлъста, с натежали морави клепачи, с няколко брадички, които започват да се тресат като малеби, щом си отвори устата, а ти се втрещяваш, защото почти няма устни. В замяна на това всичките й зъби са си на мястото равни и бели. Но красивото й чене не е в състояние да компенсира жълтите, остри и сплъстени коси, които несправедливата природа е поставила на главата й. Дребна, набита, с къси крака, тя върви, поклащайки се като дакел. Дядо й Огюст е умрял на гилотината заради убийството на един полицай. Баща й и чичо й са починали от някаква болест по време на дългия си престой в Сен Лоран дю Марони.

Мишлин би искала да стане проститутка, но дори на младини грозотата й е била толкова отблъскваща, че прогонвала всички клиенти. И така, тя се примирила със съдбата си и продава цветя до фонтана на Порт Сен Клу.

Несъмнено за компенсация природата е дарила Мишлин с прелестна мила дъщеря, Шантал, която с овалното си личице, кестенявите си коси и стройното си телце разпалва страстите на момчетата от квартала. Шантал е на двайсет години.

Всяка сутрин Мишлин излиза от апартамента си на улица „Париж“ 140 в Булон с кошница цветя в ръка. Съпругът й Антоан, кротък огромен мъжага, остава в леглото и спи непробудно. Той поработва тук-там по магазините, върти търговия с номерата на откраднати коли, фалшифицира картини. С две думи — нищо сериозно, но припечелва достатъчно, за да изпие вечер няколко мастики в „Дьо Марш“, при своя приятел Виктор.

Мишлин, Антоан и Шантал живеят на партера на една четириетажна сграда, един сив, мръсен и зловонен куб. Заемат тристайно жилище, а тоалетната се намира в другия край на двора. Мебелите са малко, продънени и кърпени, което показва, че собствениците не се интересуват кой знае колко от земните блага.

Семейството има един приятел, Деде Картерон, престъпник от ония безумни весели години между двете войни. Деде е хубав мъж, солиден, смел и елегантен, винаги с пари. Единственият му недостатък е, че на четирийсет и шест години има слабо сърце.

Именно на Деде се обажда Емил Бюисон след бягството си от улица „Биша“. Деде, както винаги, си чете вестника в кафенето на улица „Монтрьой“, когато съдържателят му съобщава, че го търсят по телефона. Обажда се Емил, старият му приятел, изпаднал в затруднение, и с рязък властен глас му възлага да намери квартира.

— Звънни ми след двайсетина минути — казва Деде.

Затваря телефона, набира един номер и се свързва с Антоан Боржо, който по това време си пие кафето и си хапва кифличката в кафенето срещу дома си. Отначало Антоан, разбрал за какво става дума, се опъва.

— Много мило, Деде, само че аз не ставам за тая работа. Прекалено опасно е да криеш тип, преследван от полицията.

Картерон се опитва да го убеди:

— Само за два-три дни — обяснява той, — докато му намерим бърлога. Ако в моята къща в Баньо имаше отопление, щях да го взема при мен. Освен това никак не е лошо в края на месеца да ти капнат петдесет хиляди кинта.

Антоан скланя. И така, точно в единайсет часа Емил Бюисон, по риза въпреки хладното време, пристига в Булон на улица „Париж“, където го очаква дюшек на пода.

— Сега ще спя, — казва Емил на Антоан, докато той паркира таратайката си. — Обади се на Деде и му кажи, че го искам тук в пет часа.

 

 

Привечер, когато Бюисон се събужда, на един стол на метър от него седи мъж и пуши, да минава времето — това е Картерон.

Бюисон е сдържан. Задоволява се само с едно: „Здрасти, как е?“ и става, свеж и отпочинал.

— Слушай — казва той, докато се облича, — трябва да се обадиш на Франсис, че съм тук, за да дойде.

— Ти се шегуваш, Емил. Откъде да ти го изкопая твоя Франсис?

Бюисон сдържа раздразнението си.

— Ще го откриеш за нула време. Отиваш у Гастон, на улица „Леон Фро“. Той му намери квартира и знае къде да го търси.

— Добре — отвръща Картерон, изненадан от отношението на приятеля си, който го третира като слуга. — Близо е до вкъщи. Нямаш ли нужда от друго?

— Да. От пистолет.

 

 

Три дни са достатъчни, за да се уреди срещата между Франсис Кайо и Бюисон. Една вечер, когато Деде пристига на улица „Париж“, той заварва Емил, Антоан, Мишлин и Шантал на масата да се тъпчат с телешко задушено. Деде веднага забелязва интереса на Шантал към Емил, но също като Антоан и Мишлин си замълчава…

— Е? — пита Бюисон.

— Имаш среща с Франсис утре следобед в четиринайсет часа. В Ботаническата градина, пред мечата дупка.

— Добре — казва Бюисон, преглъщайки залъка си. — А другото?

Картерон се извръща на стола, разкопчава си палтото, сакото, после жилетката, пъхва ръка в панталона си, започва да рови внимателно чак между краката си и накрая измъква един колт и резервен пълнител, които подава на Емил.

Бюисон отмества чинията си. Взема оръжието в ръка, претегля го, прицелва се. После сръчно го разглобява, сглобява и едва тогава го оставя на масата. Толкова е съсредоточен, че всички останали пазят мълчание.

— Как е? — пита Картерон.

— Бомба — отвръща Бюисон и придърпва чинията към себе си.

Комисарят Кло не се е примирил с провала на улица „Биша“. Макар че всеки ден получава богата жътва от престъпления, кражби и нападения, макар че инспекторите му водят цели дузини закононарушители, комисарят Кло е разяждан от натрапчива мъка — иска Емил Бюисон. На всяка цена. Жив или мъртъв. Понякога през деня той става и отива до прозореца. Гледа Сена, бялата фасада на „Ротисип перигурдин“ на отсрещния кей и се пита, поглаждайки тънките си мустачки, къде, по дяволите, може да бъде общественият враг номер 1.

Ето защо, когато една сутрин негов доносник му съобщава по телефона: „Тук е Адвоката, Бюисон и Кайо имат среща след малко в Ботаническата градина“, комисарят Кло мисли, че най-после е уловил своя дивеч. Скрити в коли и камионетки, хората му дебнат пред всеки вход. И ловът започва. Доносникът е съобщил, че двамата съучастници трябва да се срещнат в четиринайсет часа. В шестнайсет часа все още никой не ги е забелязал. Тогава, горчиво разочарован — за кой ли път, комисарят Кло решава да претърси Ботаническата градина, преди да се е стъмнило.

Повече от час в мразовития следобед полицаите претърсват алеите „Бюфон“ и „Кювие“, централната алея, оранжериите и зоологическата градина. Напразно.

— Достатъчно — казва Кло, чийто силует се губи в мрака, — прибирайте се, няма ги. Ще го науча аз Адвоката…

Слушателите от Следствената полиция се разотиват с празни ръце. Нощта се спуска и в градината, потънала в мрак, се чува само продължителното бръмчене на колите.

Две глави бавно се подават от мечата дупка.

— Чупиха се — прошепва едната. — Тръгни надясно, аз тръгвам нататък.

В мрака двамата мъже незабелязано прескачат защитната стена и приведени изтичват зад едно дърво. Единият е в работнически комбинезон и подплатена канадка — това е Франсис Кайо. Другият е елегантен, с костюм и палто в тъмносиньо и черна шапка с периферия — това е Господин Емил. И двамата стискат пистолети в ръка. Те оглеждат кея през желязната ограда и Франсис пита:

— Какво ще правим?

— Ще прескочим — казва Бюисон, посочвайки оградата.

Франсис се обръща, разтваря крака, за да залази равновесие, и подлага гръб. Емил се вдига на мускули и се прехвърля от другата страна. На свой ред той промушва ръце през железните пръчки и Кайо стъпва на тях като на стълба. Двамата мъже отново са заедно.

— Да прекосим — заповядва Бюисон.

Те се спускат към Сена, скриват се за миг зад една купчина бъчви до Порто Вен и накрая си отдъхват с облекчение.

Преди да се разделят, Кайо прошепва:

— Чудя се кой е тоя боклук, дето ни изпя. За мястото на срещата не знаеха петдесет души.

— Не се безпокой — отвръща Бюисон, — втори път няма да го направи.

 

 

Емил не се прибира направо в Бийанкур. Отправя се към Аустерлицката гара, за да вземе метрото, и си спомня неотдавнашния разговор с Картерон. Когато Деде му съобщи часа и деня на срещата, той го пита недоверчиво:

— Някой друг знае ли?

— Никой — отвърна Картерон. — Когато отидох у Гастон, при него беше Мишел Адвоката. Но за него гарантирам, той не е мръсник…

— Ще видим — каза Бюисон.

Докато бърза по улицата, Емил размишлява. Гастон е вън от подозрение. Той е свестен човек и много пъти го е доказал. Но Емил не познава Мишел. Въпреки гаранциите на Картерон, той явно е плазмодий, педераст и ченгетата сигурно никога не го безпокоят. Кръстили са го Адвоката, защото е учил в Юридическия факултет. Няма съмнение, той е проговорил. Или е съобщил направо на полицаите, или е искал да се покаже пред някой доносник или някоя проститутка. За Емил е все едно.

— Тоя няма да пледира повече — измърморва Бюисон. Пред него изникват светлините на Аустерлицката гара и го заслепяват. Той спира едно такси.

— Улица „Монтрьой“ 25.

Това е главната квартира на Деде Картерон, кафенето в съседство с неговото жилище, където по цял ден играе покер. Когато Емил се появява на вратата, той се втурва към него.

— Да не си полудял? Какво търсиш тук?

— Трябва ми адреса на Адвоката — непринудено изрича Бюисон. — Имам за него една работа. Намислихме я с Франсис.

След три четвърти час инспектор Буиг открива трупа на Мишел в хотелската му стая, гол до кръста, с куршум в челото. От името на шефа си, комисаря Кло, той е дошъл да му съобщи, че трябва да се яви на другия ден „по работа, която го касае“, в кабинета му.