Роже Борниш
Полицейска история (18)

17.

Обичам затвора във Френ. Тук е спокойно, светло и свежо. Съвсем различно от подземията на „Санте“. Освен това, за да стигнеш до него, правиш чудесна разходка извън града. Настаняваш се на платформата на автобус 187, облакътен на перилата, с чанта, стисната между краката, и се наслаждаваш на пейзажа, който се променя пред очите ти. Минаваш Монруж, Кашан, Лей ле Роз и стигаш до авеню „Либерте“. Слизаш. Дълга алея, обточена с дървета, минава покрай сградите на затвора чак до портала, където те посреща усмихнат надзирател. Един двор, в който сноват затворнически коли, те дели от главната сграда. Прекосяваш го. Тръгваш по коридор с блестящ като лед паркет, после свиваш надясно и се озоваваш в една зала, просторна като катедрала. Пред масата, покрита със зелено сукно, са подредени столове, а зад нея се мъдри едно директорско кресло. Сядам в него и чакам любезния пазач да доведе Нюс.

Тази сутрин съм бодър. Снощи си легнах рано. Спах добре. Марлиз ми дари нежността си и на сутринта аз я възнаградих, като й поднесох закуската в леглото.

Питам се как ли ще протече разпитът на Нюс. Мисля да му пробутам номера с отпечатъците от пръсти, който имаше успех при Декер. Е, разбира се, има една спънка. Емил му е брат и той ще се опита да го прикрие и да стовари вината върху Декер. Толкова по-зле, да се оправят двамата със съдия-следователя.

Вратата се отваря. Жан-Батист Бюисон се появява в дъното на залата, конвоиран от тъмничаря си. Той спира за миг, забелязва ме, после, влачейки платнените си обувки по пода, се приближава и сяда срещу мен. Среден на ръст е, здравеняк и изглежда доста добре. Носът му е правилен, тънък, почти изящен, очертанията на устните му са съвършени и чувствени. Но погледът — ту насмешлив, ту жесток, както и квадратната му челюст — изразяват необикновена воля. Общо взето, има по-скоро вид на инженер или пенсиониран офицер, отколкото на престъпник.

Контрастът с Роже Декер е поразителен. Колкото Декер е подозрителен, навъсен и мълчалив, толкова Нюс е спокоен, непосредствен и лукав.

Поставил съм на масата протокола с индигото, а писалката ми е отворена, но изведнъж се запитвам дали от тези материали изобщо ще има полза. Всъщност строгият режим, на който е подложен Нюс, очевидно ни най-малко не е отслабил волята му, нито е накърнил увереността му. Честно казано, той е почти в добро настроение и насмешливият му поглед ме изучава без предизвикателство, но съвсем самоуверено.

Той поставя длани на масата, прокашлюва се и напада пръв:

— Казаха ми, че си от Кокошарника, а, момчето ми? Как ти е името?

Питам го изненадано:

— Що за въпрос?

— Виж какво — отвръща той, — обичам да знам с кого си имам работа. Или си искрен с мен и се споразумяваме, или не ми харесваш и тогава — чао!

Все повече се вцепенявам от учудване, защото ролите са разменени, но мимо волята си отговарям:

— Борниш.

— Що за име! — нацупено казва Нюс. — Е, малкият ми Борниш, какво искаш?

— Дойдох да поговорим за убийството на Рюсак. Знаете какво имам предвид. Впрочем не си струва да отричате, Декер призна всичко и моето посещение тук е съвсем формално.

— Имаш ли цигарки, Борниш? — пита Нюс с протегната ръка.

Подавам му пакета „Филип Морис“. Със съучастническа усмивка Нюс изважда три цигари, пъхва двете в джоба на сакото си, почуква с третата по масата и я захапва.

— Ще ги изпуша по-късно и ще си мисля за теб — казва той. — Имаш ли огънче?

Драсвам клечка кибрит — Нюс поднася сбръчканото си лице към пламъка, всмуква няколко пъти с притворени очи, изпуска дима към тавана и накрая проговаря:

— Кой е тоя Декер?

Той разбира, че въпросът му ме дразни и че се готвя да го отрежа, затова не ми оставя време да говоря.

— Слушай, малки мой Борниш — продължава той, — изглеждаш ми симпатично момче, не си много глупав и ще ти доверя нещо. Аз съм на 52 лазарника и ако получавах по една хилядарка всеки път, когато съм се срещал с фантета, сега щях да живея от рентите си. Не познавам Декер, не познавам Рюсак, не познавам никого. И да ми извадиш окото, и да ме обесиш на тавана за топките, пак това ще ти повтарям. Е, ти сигурно знаеш какво значи давност?

Зная, разбира се. Когато държах изпита, за да постъпя в Държавна сигурност, се сблъсках с този въпрос. Законът гласи: „В случай на престъпление, когато изминат десет години от деня на извършването му, то се покрива с давност, при условие че през това време не е изготвен никакъв документ за издирване или следствие. За закононарушение давността е три години.“

— Защо ми задавате този въпрос? — питам аз.

— За да разбереш, момко, че за всичко, което съм вършил до 1937, мога да ти говоря надълго и нашироко. Но след това… си изгубих паметта.

Той ми хвърля подигравателен поглед и аз разбирам, че пред него няма никакъв смисъл да настоявам — в играта на котка и мишка мишката ще бъда аз. Безполезно е да продължавам разпита — Нюс няма да каже дума нито за убийството на Рюсак, нито за бягството от Вилжюиф и още по-малко за ресторант „Арбоа“.

Прибирам писалката и протокола в чантата си и опитвам последното средство:

— Грешите, че постъпвате така, защото подозрението ще падне върху брат ви.

Той избухва в смях.

— Ако си мислиш, че Емил е неспособен да се защитава сам, лъжеш се, мой малки Борниш!

Поглеждам часовника си: 9,40. Не са изминали и пет минути от началото на нашия разговор, а той вече е приключил. Ужасно съм объркан. За миг ми се приисква да свърша дотук, да върна Нюс на неговия пазач и в карцера, но този човек ми е интересен, почти симпатичен. Решавам да остана, за да си побъбря с него.

— Четох в досието ви, че сте обиколили света. Разбира се, преди 1937.

— Точно така, малкия — отвръща Нюс, смачквайки цигарата си върху зеленото сукно на масата. — Току-що бях избягал от Милхауз. Там лежах заради един обир, както винаги, невинен. Тогава Емил беше на свобода. Той ми помогна да офейкам.

— С една дума вие му върнахте услугата във Вилжюиф, нали?

— Мой малки Борниш — казва Нюс и ме поглежда строго, — не започвай да се правиш на глупак. Говорим за времето преди 1937. Точка.

— Добре. Бил сте осъден от наказателния съд в района на Сена на осем години за кражба и опит за убийство. Така ли е?

— Точно така. Но бях невинен, казвам ти. Е, да се върнем на бягството ми. Емил ми дойде на свиждане. Докато пазачът сновеше напред-назад, той ми прошепна да уредя да ме закарат в болницата. Тон и Куржибе щели да ме чакат там през нощта с една таратайка, за да ме измъкнат.

Бягството беше насрочено за 21 ноември 1934 г. Няма защо да ти разправям колко бях неспокоен този ден. Опитах всичко възможно, за да ме откарат в болницата, но напразно. А същата нощ Емил и Куржибе щяха да ме чакат с фалшив паспорт, за да минем границата.

Знаеш ли, когато си сам в килията, те хващат лудите, обикаляш в кръг и все си напрягаш пипето. Напразно се мъчех, виждах само един-единствен начин да вляза в болница — да си счупя крака.

Разбираш ли, трябва да си откачен, за да си строшиш сам копитото. В семейство Бюисон винаги сме били откачени. Седнах в ъгъла на килията и опрях десния си крак на леглото. Вдигнах табуретката възможно най-високо и прас! Нанесох си един удар по костта. Щях да пукна от болка, но не успях да го счупя — копитото издържа. Опитах пак и пак, като удрях все на същото място. Да не мислиш, че те премятам? Целият плувнах в пот, за малко да припадна, толкова ме болеше. Накрая, на шестия път, се чу силно изхрущяване и започна да ми се гади от болка. Тогава съм потънал във ваксата. Когато се свестих, бях в болницата. Кракът ми беше гипсиран. Бях спечелил играта.

Една сестра дойде и ми донесе сънотворно. Престорих се, че го гълтам, после я попитах колко е часът. Беше 23,50. След десет минути Емил щеше да ме чака на входа.

Имах късмет, че на дежурното ченге му се допика. То стана и излезе. Забравих да ти кажа, че в стаята бяхме четирима. Станах, но гипсът ми тежеше цял тон. Подскачайки на един крак, се добрах до леглото на съседа и задигнах чифт прекалено големи за мен патерици. Това животно взе, че се развика, щях да го халосам с шишето за вода. Той си затвори човката. Измъкнах се в коридора по пижама, с патериците. Една дежурна сестра мина край мен, отпра ми една усмивка и ми каза, че кенефът е направо. Продължих, без да срещна никого, и стигнах до изхода. Емил стоеше отвън, приказваше с нощния портиер, за да му отвлече вниманието. Патериците ми бяха с гумени върхове, така че се измъкнах безшумно. Моторът на бричката бръмчеше пред вратата. Куржибе стана от кормилото, за да ми помогне. След малко дойде и Емил и се чупихме. Имаш ли цигарка, Борниш?

Подавам му пакета си. Той изважда цигара, запалва я, всмуква дима с поглед, отнесен в миналото.

— В Гренобъл зарязахме колата. И там ченгетата ни изгубиха следите. Търсиха ни в Швейцария, в Германия, в Австрия, в Италия. А ние пътувахме по море! Емил с мадамата си, Ивон Пендле, Куржибе и аз с гипсираното копито се бяхме качили на един кораб в Генуа и порехме вълните на път за Шанхай.

Да знаеш, Борниш, по онова време Китай беше райско кътче, нещо като Перу, като Мека, като каквото си искаш! Мъничко тупе да имаш и правиш състояние. А ние имахме за десет. Впускахме се във всичко. Докрай! До смърт! Нищо не можеше да ни се опре. Бяхме завоеватели по природа. Емил закупи веднага един хотел с барче — „Фантазио“. Тури Ивон на касата, уреди игрална зала и стаи за любовни двойки. Работата спореше, малки мой Борниш, 24 часа без прекъсване. Като в кошер, като в завод! Момчетата — бели, жълти — мислеха само за веселба! Разбираш ли, в ония времена японците бяха лакоми и искаха да заграбят провинции. На Манджурия й бяха видели сметката и вече се домогваха до Пекин, Кантон, Шанхай, Нанкин и къде ли не още!

Както навсякъде, и тук имаше боклуци, сред жълтите имаше негодници, които играеха по гайдата на японците, те купуваха оръжие на всякаква цена. Емил тутакси чатна как стоят нещата. Каза ни: „Момчета, трябва да започнем търговия с оръжие.“

— И как го направихте?

— Лесно, Борниш, много лесно. Купувахме го от търговци от Чан Каиши, които го смотаваха в магазините си. Емил го товареше на един стар самолет, който беше купил за целта. Караше го един американец, с него доставяхме стоката. Имаш ли цигарка, Борниш?

С недоумение виждам как си запалва цигара и пъхва целия пакет направо в джоба си. Кръстосал крака, облегнат назад, Нюс се замисля за миг и продължава:

— Печелехме луди мангизи! Само долари. И един ден самолетът се разби в джунглата. Пилотът загина, а Емил се върна сам след дълго лутане с пръстена, мангизите и сребърната гривна на американеца.

Край с оръжието. „Остават наркотиците“, каза Емил. Добре, става. Само че в тия сделки беше по-трудно от оръжието.

— Така ли? Защо?

— Защо? Защо ли? Ами помисли малко, Борниш. С оръжието не могат да те прекарат. Носят ти касите, преброяваш ги и ги доставяш. Ама наркотиците са тънка работа, приятелче. Купуваш кокаин, а ти пробутват брашно. От него можеш да си направиш само сладкиши.

Той се изсмива и продължава:

— Впрочем един път така и стана. Последния. Един американец искаше да купи кокаин, а един китаец го продаваше. Емил и аз бяхме посредници. И така, сделката е сключена. Американецът дава доларите, а китаецът пробутва стоката си. Ние си получаваме комисионата. Животът е прекрасен.

И изведнъж крах! Малко по-късно американецът пристига разярен и започва да реве като магаре, че това не е кокаин. Той заплашва. След един час довтасва и китаецът, които на свой ред се разквичава, че доларите били фалшиви. И той заплашва.

На Емил му дойде до гуша. Той не обичаше нечестните сделки. Винаги е бил редовен. Питам го има ли нужда от помощ, но той поклаща глава. По мрачния му поглед, който добре познавам, разбирам, че е бесен, ври и кипи, но иска сам да си уреди сметките, както си знае.

Така и не разбрах какво точно е станало. Това, което знам, е, че след няколко дни намериха китаеца в реката със завързан на шията пакет брашно, стегнат с оловна тръба. Предишната вечер бяха открили и американеца обесен на едно дърво — в очите му бяха забити като стрели фалшиви долари.

Подозрението падна върху Емил. Дори в такъв разложен град като Шанхай по онова време не трябваше да се прехвърля мярката. Всички се настроиха срещу нас — престъпници, търговци на наркотици, курви и ченгета. Наложи се бързо да изчезнем.

Емил изпрати Ивон в Париж да надуши откъде духа вятърът. Куржибе отиде в Испания. Емил отплава за Фюзан и Южна Корея. Обвиниха го, че е очистил някакъв търговец на коприна, за да му свие мангизите. Той отново се озова на борда на един търговски кораб, който отиваше в Хакидате, Япония. По онова време Емил имаше въгарец в задника. Докато аз в Шанхай се напъвах да продам „Фантазио“, да спася мебелите и така нататък, той отиде при един приятел в Канада, обра няколко търговци на кожи, за да се прехранва и моторизираните ченгета го подгониха. Лоша работа, Борниш. На брат ми му оставаше само едно — да си плюе на петите.

— И къде отиде?

— В Барселона, приятелче, в разгара на гражданската война, в разгара на зверската кървава мелница. Навсякъде локви кръв, екзекуции на конвейер. Емил беше щастлив. Пак си падна на задника с контрабандата на оръжие.

Преди малко ти казах, че Куржибе тръгна от Китай за Испания. Сгреших. Той беше в Генуа. И там Емил се свърза с него и му поиска да го снабди с патлаци за всички.

Всичко вървеше по мед и масло, само дето Емил нямаше вяра на песетите. Той искаше долари, вдигаше пара, заплашваше да спре доставките. Един ден някакви типове, въоръжена група, се опитаха да го арестуват. Емил изпразни автомата си, очисти седем и после някой го издаде. Те били от франкистите.

Хвърлиха го в пандиза. Беше в една килия с някакъв комунист, Марта, френски депутат. Той се държеше много готино с него. Научи Емил да чете и да пише. Брат ми знаеше само номерата, цифрите. За другото не му пукаше.

Накрая испанците се усъмниха и предадоха Емил на френските ченгета, на граничарите. И там той разбра, че присъдата му за съучастие в моето бягство е покрита с давност, нямаше от какво да се бои, беше свободен. Тогава пристигна в Париж, намери Куржибе и приятелчетата и ето че стигнахме до 1937 г.

Жан-Батист млъква. Той ме гледа с черните си прями, блестящи очи, но аз чувствам, че мисълта му е някъде другаде, далече, много далече назад, в миналото. В залата се чува само тиктакането на големия часовник над вратата, който отмерва секундите. Часът е единайсет. Бих стоял цяла сутрин с този необикновен човек, но в ранния следобед трябва да се разходя до Версайската съдебна палата, за да свидетелствувам по едно дело за незаконни аборти от миналата година. Ще дойда пак при Нюс.

— А Куржибе? — питам аз изведнъж.

Жан-Батист Бюисон тутакси слиза на земята. Той леко повдига рамене и отвръща:

— О, той прекъсна връзките с нас. Искаше да започне отначало, да заживее като почтен човек. Представяш ли си, с това минало! Замина за Америка и оттогава ни вест, ни кост. Може и да е успял да си уреди живота, да има жена, деца, да е започнал работа. Кой знае? Куржибе, драги Борниш, не беше истински престъпник, той нямаше заквасата, все го мъчеха угризения…

Излизам от Френ озадачен. Прекарах полезни часове, но не узнах нищо конкретно.