Роже Борниш
Полицейска история (17)

16.

— Нещо не е наред ли, господин Борниш? — пита месарят.

Сигурно изглеждам странно, щом и търговецът го е забелязал. Сгъвам вестника, в който се описват бурните арести на улица „Биша“ и бягството на Емил, и го оставям на касата.

— Разни неприятности — отвръщам аз. — Знаете ли, няма да имам време да занеса месото вкъщи, дайте го на Марлиз, ако я видите. Трябва да изчезвам.

Колко е странно, че бързаш дори след като знаеш, че ще те наругаят. При тази перспектива би трябвало да забавиш крачка, но става точно обратното — хукваш още по-бързо. Не съм единственият, който реагира така — работници, служители, дребни чиновници правят същото. Ругатните, към които си се устремил, те привличат като голямата печалба от лотарията. И колкото по-ясно ти става, че ще се сипят като градушка, толкова повече се трепеш да бързаш. И така, тази сутрин, въпреки паричните ми затруднения в края на месеца, вземам такси.

През целия път си повтарям: „Как ли ще ме гази Дебелия!“ И не се лъжа. Обикновено спокоен и умеещ да се владее, той буквално изръмжава още щом кракът ми стъпва в кабинета му.

— Е, моите поздравления, Борниш! — изгърмява гласът му. — Браво, този път надминахте себе си! Продължавайте, драги, продължавайте в този дух и много скоро ще ви направят главен инспектор.

Опитвам да се защитя:

— Но, господин комисар, снощи, когато ви докладвах…

— Казахте ли ми, че нашите приятелчета от ПП вече са на улица „Биша“?

— Ама те не бяха там!

— Откъде знаете? Те няма да ви се обадят, да ви извикат: „Куку!“ от камионетката си.

Дебелия започва да ме ядосва:

— Слушайте, шефе, във вестника пише, че са направили хайка, били са повече от двайсет души, подпомогнати от стражарите, които обградили квартала. Какво можех да направя сам? Както виждате, макар че са били толкова много, са изтървали Бюисон!

— Е, да, това е вярно — отвръща Дебелия и изведнъж омеква: — И е единственото, което ме успокоява. Какво смятате да правите сега? Всичко започва отначало!

По пътя бях мислил по този въпрос, така че си имах готов отговор:

— Ще отида при съдия-следователя Голети и ще поискам разрешително да разпитам Декер и Нюс.

 

 

Съдия-следователят ми е почти приятел. Той е набит, кръглолик, рус и усмихнат, понякога се засичаме в кафенето „Отел Терминюс“ на гара Сен Лазар, откъдето той взема автобуса за Ньой. Тогава пием по една мастика, после той ме хваща за ръка, измъква ме навън и правим безкрайни разходки. Аз съм словоохотлив, но с него трудно мога да взема думата. Той говори непрекъснато — за следствията, които води, за закононарушенията, за криминалните романи, по които е луд. И на мен ми е ясно, че той, без да си дава сметка, има слабост към Държавна сигурност, в ущърб на ПП. Той е опитен, непреклонен съдия и благодарение на него доктор Пьотио отиде на ешафода.

Когато влизам в кабинета му, на втория етаж на Съдебната палата, бюрото му е обсадено от половин дузина адвокати, молещи за разрешителни за свиждане, за освобождаване под гаранция или за позволение да прегледат някои досиета.

— Моите почитания, господин съдия-следовател.

— А, Борниш! Сядайте, приятелю.

С рязко движение Голети освобождава адвокатите, заключва вратата и сяда във въртящото се кресло.

— Е?

— Имам нужда от разрешително, господин съдия-следовател. Бих желал да разпитам Декер и Нюс, които са ви предали от ПП.

— Но, Борниш, вашият отдел няма нищо общо с арестите на „Биша“. Това не е от вашата компетентност. На всичко отгоре към тях вече са предявени обвинения.

— Зная, но вашият колега от Понтоаз ми възложи да разследвам убийството на един престъпник — Анри Рюсак.

— Какво общо имат Декер и Нюс с тоя случай? — прекъсва ме Голети, изважда от чекмеджето си пакет „Голоаз“ и ми предлага цигара.

— Не, благодаря. Пуша само „Филип Морис“, господин съдия.

— Виж ти, значи вие от улица „Сосе“ имате пари?

— Купувам ги на черно, господин съдия, и ми излизат по-евтино от вашите „Голоаз“.

— Невероятно. Може ли да ми вземете един картон?

— Разбира се. Но с ваше позволение, господин съдия, нека се върнем на моя въпрос. Рюсак е бил убит с деветмилиметров куршум. А той е изстрелян от П 38, същия, който е бил използван при престрелката в Париж след обира в ресторант „Арбоа“, с който се занимавате вие. Следователно убиецът може да е само сред съучастниците на Рюсак в този обир.

— Това е правдоподобно, Борниш, във всеки случай разсъжденията ви са логични.

— Сигурен съм в това, още повече че една проститутка ми довери, че Рюсак е живял у Сюзан Фуро. За мен всичко е много просто: ако успея да накарам Декер или Нюс да проговори, случаят ще бъде ясен.

Фердинанд Голети изтърсва пепелта от цигарата си и се отдава на размишления:

— Борниш, иска ми се да ви издам разрешително. Но се съмнявам, че Декер или Нюс ще пропеят. Те са стари кримки. Вашите колеги от ПП ги разпитваха и мисля, че доста са ги притиснали — лицата им бяха малко подпухнали, когато ми ги доведоха. Но нито единият, нито другият е казал нещо. Нюс си е отворил устата само за да каже, че брат му не е бил на „Биша“ и че не го е виждал от години. Колкото до Сюзан Фуро, тя е признала само, че е любовница на Декер.

Изведнъж ме осенява една идея.

— Четох във вестника, че на „Биша“ намерили цял арсенал — автомати, пистолети, купища куршуми. Сигурно оперативната бригада е изпратила всичко за експертиза?

— Действително — отвръща Голети, — но докладът на балистичния отдел още не ми е предаден, ще дойде чак след няколко дни. Така че в момента съм с вързани ръце. Едва след като науча резултатите от експертизата, мога основателно да обвиня затворниците в опит за убийство на представители на силите на реда.

— Господин съдия, знаете ли дали сред тези оръжия е имало един П 38?

Чакайте да помисля… Струва ми се, да.

Въздъхвам с облекчение — няма да чакам резултатите от експертизата, за да разпитам Декер и Нюс. Ще блъфирам.

 

 

Минава петнайсет часът, когато напускам кабинета на Голети с разрешителното в джоба. Трийсет минути по-късно звъня на портала на затвора „Санте“. Зад прозорчето се появява фуражка със звезди.

— Инспектор Борниш от ДС.

Вратата се отваря. Изминавам няколко крачки по коридора и стигам до остъклената врата, зад която стои един пазач. Показвам полицейската си значка. Ключът се превърта два пъти, вратата се отваря и аз прекосявам павирания двор до отсрещната каменна стълба. Сърцето ми се свива, когато изкачвам трите стъпала, в подножието на които на разсъмване издигат ешафода. Остъклената, също строго охранявана врата, която изниква пред мен, води към преддверието на смъртта. Когато с разкопчана яка, с вързани на гърба ръце, съпровождан от надзиратели и мъже, облечени в черно, осъденият излиза от килията си и минава през тази врата, той се спъва в една дъска, опряна на рамката. Дъската пада. Двамата помощници на палача го хващат за ръцете и пъхват главата му в отвора. С всичките си четирийсет килограма гилотината се спуска и я отрязва. Главата се търкулва, кръвта бликва, но струите вода, насочени от пазачите, веднага я измиват. Гърчовете на тялото стихват, в тръстиковия кош, който се оцветява в червено.

Често съм ходил в „Санте“ да разпитвам затворници. И винаги когато изкачвам тези стъпала, потръпвам. Паметта безмилостно ме връща назад, когато като млад инспектор трябваше да присъствам, за пръв и последен път в живота си, на изпълнението на една смъртна присъда.

Осъденият беше млад циганин. Аз го бях арестувал. Видях как този човек крещеше и плачеше, докато го влачеха към ешафода. Никога няма да забравя ужаса, който се четеше в очите му. Окаменял от вълнение, видях как мина покрай мен, погледна ме умолително и извика: „Не съм го убил аз, брат ми беше, не съм аз!“ Този циганин казваше истината. Той беше невинен.

Истинският виновник беше големият му брат. Той бе убил един старец зверски. Заради правото на първородния, малкият се бе съгласил да се пожертва за него. Той пое върху себе си вината за убийството. По време на процеса поддържаше признанията си с куп потресаващи подробности. На подсъдимата скамейка големият брат го слушаше безучастно. Но когато произнесоха присъдата, жаждата за живот у по-младия надделя. Беше много късно — той молеше, заклинаше брат си, осъден на доживотна каторга, да каже истината, да признае вината си. Големият извърна глава. Когато пазачите отведоха окованите братя, разбрах, че съдът се е заблудил. Но циганинът направи всичко възможно, за да го подведе.

Съгласих се да присъствам на екзекуцията може би от любопитство. Не предполагах колко ужасна е тази гледка. След това отклонявах всяка подобна покана. И от този ден нататък станах яростен противник на смъртната присъда. Аз съм ловец, а не убиец.

 

 

На регистратурата, след като минавам през още една желязна врата, подавам разрешителното си на надзирателя зад гишето. Той го преглежда, поставя го пред себе си, подпечатва го и вписва името, презимето, длъжността и местоработата ми в един дебел регистър за посетители. Отправям се към стаята за свиждане с адвокатите, в която се влиза през няколко остъклени врати. Избирам трета стая.

Един тъмничар ми отваря вратата, потраквайки с връзката ключове. Влизам и се отпускам на един стол пред дървената маса, докато той ми съобщава:

— Сега ще ви доведат Декер. Той е още в карцера.

Известно време съзерцавам сивите стени на тясното помещение, след това погледът ми се спира на една млада руса адвокатка, дребничка и хубава, която също чака клиента си в отсрещната стая.

— Сладка е, нали? — прошепва надзирателят и ми смигва съучастнически.

Тъкмо да му отговоря и Декер се появява — нисък и набит. Косата му е разрошена, устните подути, а очите кървясали. Лявата страна на лицето му е подпухнала. Съдия-следователят Голети беше прав — ония от оперативната не си поплюват. Зад него вратата се заключва.

— Сядай.

Декер се подчинява със забавени движения. И двамата се наблюдаваме крадешком. Прави ми впечатление волевото му упорито лице с хитри очи. Чудя се как да заговоря този човек, който е нащрек и твърдо е решил да мълчи. Във всеки случай не трябва да прибягвам до сила. При него това няма да помогне.

— Декер — започвам аз, — не съм от Полицейската префектура, така че няма да говорим за обира в „Арбоа“. Той не ме интересува. Дошъл съм за нещо много по-сериозно.

Той не помръдва. Напротив, по лицето му трепва подигравателна усмивка. Изчаква.

— Знаеш за какво става дума, нали?

Той не отговаря. Гледа ме втренчено и устните му се разтягат в усмивка. Започвам да се дразня, но зная, че ако искам да пробия бронята му, трябва да бъда търпелив.

— Добре, не искаш да говориш, това е твое право. Сега ще направя протокола — казвам аз, отварям чантата си и изваждам напечатаните бланки. — Ще ти задавам въпроси, ще отбележа, че отказваш да отговаряш. Ще те помоля да подпишеш, ще отбележа, че отказваш и това е всичко. Не съм твърдоглав и нямам навика да си говоря сам.

Той продължава да седи неподвижно. Вземам един протокол, поставям индигото между листовете, изваждам си писалката и започвам да пиша, повтаряйки на глас:

„Ние, Роже Борниш, полицейски инспектор в Дирекция на Следствената полиция в Париж, в изпълнение на указанията на господин съдия-следователя на Понтоаз…“

Млъквам и вдигам поглед към него.

— Както виждаш, съдия-следователят е от Понтоаз. Това не ти ли говори нещо?

Той поклаща глава. Не помръдва, но погледът му става напрегнат.

— Името ти е Роже Декер, роден на 2 октомври 1915 г. в Париж, 20-и район, нали?

Той кимва. Продължавам:

— Преди да избягаш от централния, си бил осъден на седем години затвор от наказателния съд в района на Сена за кражба, след това на четири месеца за измама, после на петнайсет месеца за кражба.

Клепачите му трепват в знак на съгласие. Продължаваме да се гледаме право в очите. Той — напрегнато и недоверчиво. Аз — усмихнато, с престорена непринуденост. Без да го изпускам от очи, бръквам в чантата и изваждам снимките на Рюсак, направени от Кокан. Бавно и спокойно ги нареждам на масата, обърнати към него. Първата е на черепа на Рюсак с раната, в едър план, втората е на трупа му, проснат в тревата, третата е портрет на Рюсак с широко отворени очи, омазани с кал, и устни, изкривени в болезнена гримаса.

Декер остава безмълвен, но този път забелязвам, че ноздрите му потръпват.

— Приятел ли ти беше?

Той извръща очи.

— Слушай, Декер, дойдох при теб само заради Рюсак. Това няма никаква връзка с бягството на Бюисон, с квартирата на „Биша“, обира в ресторанта и престрелката с моторизираните полицаи. Мен ме безпокоят само за сериозните престъпления — убийствата. И всичко ме кара да мисля, че ще стоварят убийството на Рюсак на твоя гръб.

Той се ококорва, устата му се отваря и най-сетне проговаря:

— На моя гръб ли?

— Ами разбира се. Защото куршумът, изваден от черепа на Рюсак, е от същото оръжие, от което са намерени куршуми на улица „Биша“ и след престрелката с мотоциклетистите. В целия кюп е имало два, почти непокътнати, които са се забили във фара и в едната гума. И така, оръжието е П 38 калибър 9 мм. И то е твое.

— Вие майтап ли си правите? — изръмжава Декер пресипнало. — Ако сте дошли да ми досаждате, кажете си, аз нямам нищо общо с вашите батаци, връщам се в карцера!

Той рязко се обръща и започва да чука по остъклената врата, за да повика пазача. За щастие тъмничарят е потънал в съзерцаване на русата адвокатка.

Ставам от стола.

— Както искаш, Роже — казвам аз (и съвсем съзнателно го назовавам с малкото му име) — и на мен ми е все тая. Ще се оправяш със съдия-следователя от Понтоаз, а той не е от меките. Както и Версайският наказателен съд, да го знаеш. Е, щом искаш да натопиш и Сюзан…

Изведнъж Декер се обръща нападателно:

— Как така Сюзан? — извиква той.

— Непременно ще я натопиш. Ще се наложи да ви направят очна ставка. Ще я прехвърлят в Понтоаз, щом Голети приключи с нея, значи след четири-пет месеца, може и повече. Тя ще повтори всичко, което каза на мен, а именно, че П 38 е твой, а Нюс ще го потвърди…

— Хайде де!

— Какво?

— Сюзан да каже нещо? Тя е моя жена и никога няма да ми погоди такъв номер. Освен това няма представа от куршуми.

— Както кажеш, само че в Съдебната лаборатория разбират от тия неща. Върху него са твоите отпечатъци. Разбираш, нали — гилзи, куршуми, отпечатъци, Сюзан, Нюс, доста доказателства срещу един човек, а?

— Така е — съгласява се Декер, — но кой ще докаже, че патлакът е мой? Той може да е на Нюс или на братлето му, а това не значи, че съм бил с тях, когато Рюсак…

— А отпечатъците?

— Може да съм ги оставил, когато съм го държал в ръцете си. Аз си падам по оръжията.

— Добре, драги. Така да бъде. Ще запиша всичко, което ми каза. Значи признаваш, че си си играл с оръжието, с което е бил убит Рюсак?

— Е, не бързайте толкова.

— Хайде, Роже, не бъди глупак. Слушай, съвестта не ми позволява да впиша това в протокола. Прочетох досието ти в архива. Сигурен съм, че не си очистил Рюсак. Но не си прави илюзии — братята Бюисон ще бъдат много доволни, ако ти го стоварят заради отпечатъците. А Нюс никога няма да вземе да противоречи на брат си.

— Естествено.

— Знаеш ли историята с таратайката?

Декер поклаща глава отрицателно, кървясалите му очи се разширяват от любопитство.

— Слушай тогава.

 

 

„Един ден Мимил си стои в «Мъртвият плъх», едно барче на площад «Пигал», вече е разрушено. Той играе на зарове със съдържателя. На бара го заговаря някакъв непознат:

— Тая бричка пред вратата ваша ли е?

— Да — отвръща Мимил.

— Готина е! Не я ли продавате?

— Не съм мислил за това — казва Мимил, — но ако ви харесва, вземайте я.

— Колко?

— Десет хиляди кинта.

На другия ден, според уговорката, двамата мъже се срещат на същото място. Купувачът — с нови-новенички банкноти, а Бюисон — с превързана дясна ръка.

— Пребих се снощи — промърморва той, — трябва да ида да ми я гипсират.

— А колата?

— Ето ключовете.

— Ще ми дадете ли разписка?

Емил показва осакатената си ръка:

— С удоволствие, но вижте дясната ми ръка. Напишете я, а аз ще подпиша.

Онзи се съгласява. Когато идва моментът да подпише, след два неуспешни опита Емил слага с лявата ръка един неясен, съвсем нечетлив подпис. Купувачът си тръгва доволен, подкарал новата си придобивка.

След два месеца той отива при един съдия-следовател — оказало се, че колата е крадена. Водят и Бюисон между двама стражари.

— Той е, господин съдия — извиква купувачът, посочвайки го с пръст.

— Аз ли? Не познавам този човек — спокойно отвръща Емил. — Ако му бях продал кола, щях да му дам разписка.

— Точно така — казва съдия-следователят, — разписката е у мен и благодарение на нея ще хлътнете, Бюисон.

— Щом е така, господин съдия, нека направят експертиза на почерка, за да видите дали е мой!

Бюисон отново беше освободен по липса на доказателства, а купувачът, чието минало не беше безупречно, отнесе една година затвор за кражба и укривателство. Ето това е Бюисон.“

 

 

Декер ме изслушва с интерес, но не казва нито дума. Продължавам:

— Виждаш ли, Декер, ти си свястно момче, но ако пред съда заявиш: „Не съм аз, друг беше“, това няма да ти помогне. И ако не си помогнеш сам, ще си носиш главата под мишница, повярвай ми.

— Но какво искате да ви кажа? — изкрещява Декер.

— Как е станало. Ще ми разкажеш всичко с подробности, поред, спокойно. Ще запиша показанията ти в протокола, ти ще подпишеш и ще си вървя.

— Ей че сте нахални ченгетата! — казва той. — Давате ли си сметка каква отговорност ме карате да поема?

Известно време Декер размишлява със сведен поглед. Той знае, че Бюисон е избягал, че може да мине доста време, преди полицията да го открие, ако изобщо го хване жив. Отгатвам мислите му и за да го подтикна да говори, уточнявам:

— Да предположим, че се явиш пред Наказателния съд, преди да спипат Емил. И какво ще стане? Ще стоварят всичко на твоя гръб. Представи си, че открият Емил, но мъртъв! Какво ще стане? Ако го обвиниш, ще кажат, че е много лесно да виниш мъртвец и че си гадняр!

— Дайте ми една цигара — изрича накрая Декер.

Подавам му пакета американки и кибрита си. Той изважда цигара, запалва я, дръпва веднъж и се задавя.

— Това са цигари за мадами — изръмжава той с отвращение, — за мадами или за педита… — (млъква, но аз не смея да кажа нищо.) — Е, добре, ето как стана. Емил не можеше да търпи Рюсак. По три причини. Първата, доста идиотска, е, че оня беше едър, млад и красив, точно обратното на него. Втората, защото като излизаше от ресторант „Лобоа“, Рюсак изплю името на Франсис. Третата, защото Рюсак, който си беше женкар, гледаше Сюзан с влажен телешки поглед.

— Твоята жена ли?

— Точно така. Помагаше й да пазарува, да мие съдовете, галеше я по задника, когато минаваше покрай него, с една дума искаше да я чука. Емил никак не обичаше тия работи. Побъркваше се от яд.

— А ти?

— Мене ми беше все тая. Отдавна съм разбрал, че ако един мъж иска да си запази спокойствието и свободата, в никакъв случай не трябва да се влюбва. С любовта започват всички глупости. Аз си харесвам Сюзан. В кревата правя каквото й е приятно. Тя ме храни, живея при нея, носи ми мангизи, когато ми трябват, а за останалото не ми пука. Щом Емил започнеше да ми надува главата, че Рюсак свалял Сюзан, аз му отвръщах: „Тя си е проститутка. Всеки ден я чукат дузини клиенти. Дали е Рюсак или друг, все едно…“ И така на 21 септември сутринта Емил ни предлага, на Рюсак и мен, един много изгоден обир — картини за двайсет милиона в някакъв замък край Анрези. Тръгваме тримата с една открадната бричка. Когато стигаме в гората Ла Фей, Емил ми заповядва да спра. Слизаме. Емил тръгва към един зид, в който има отвор, и се промъква през него. Ние с Рюсак най-спокойно го следваме. Обирът изглежда лесна работа. Бюисон влиза в гората и изведнъж спира до едно дърво и си разкопчава дюкяна. Рюсак също се разкопчава. Това беше капан. С един скок Емил застава зад гърба му с пистолет в ръка, доближава дулото до тила му и стреля.

Пламъкът светва в косата на Рюсак, който пада с глух удар, с отворени очи и оголен член.

Не че се мъча да се оправдавам, но честно казано, бях отвратен. Знаех, че Емил си е убиец по природа, но никога не си бях представял, че може да очисти приятел, който му е помогнал да избяга от Вилжюиф. Той издуха дулото на пистолета, прибра го в джоба си, погледна Рюсак и ми каза: „Видя ли колко кръв! Блика като от заклано прасе. Отдръпнах се и въпреки това крачолът ми е подгизнал.“ Когато се прибрахме, Сюзан му изпра панталона. Тя беше ужасена.

Известно време Декер мълчи. Той смачква цигарата си с крак и довършва:

— Както виждате, най-сигурният ми свидетел е Сюзан. Ако бях убил Рюсак, по мене щеше да има кръв. Панталонът сигурно още е при нея. Колкото до отпечатъците, не мога да разбера, трябва да съм пипнал неволно патлака. Оръжията бяха струпани накуп.

— Още един въпрос, Роже, и те оставям на мира. Кой е Франсис?

Той вдига рамене и на лицето му се изписва недоумение. Няма смисъл да настоявам. Достатъчно добре познавам престъпниците и ми е ясно, че човек като Декер няма да каже нищо повече. Подавам му протокола и писалката си. Той подписва, без дори да го погледне. Прибирам всичко в чантата си и ставам. Преди да почукам на вратата, за да съобщя на тъмничаря, че разпитът е приключил, се обръщам към Декер:

— Не е ли много тежко в карцера?

— Как не! — процежда той с гримаса.

— Слушай, ако искаш нещо, потърси ме. Ще уредя да те откарат на улица „Сосе“.

Странно пламъче проблясва в погледа на Декер. Лесно е да се отгатнат мислите му. Отсега нататък в мрака на килията той ще напряга въображението си, за да измисли как да използва преместването си от „Санте“ и да избяга, както беше направил в затвора „Клерво“.

Излизам от „Санте“. Утре ще отида във Френ да разпитам Нюс.

Убийството на Рюсак е изяснено, но двама души са все още на свобода: Емил Бюисон, когото никога не съм виждал — другите полицаи са в същото положение, и този Франсис, чиято самоличност трябва да установя, защото зная, че може да ме отведе до убиеца.