Роже Борниш
Полицейска история (16)

15.

Нюс наистина се чувстваше много нещастен. Липсата на удобства на улица „Биша“ му тежеше, а на неговата възраст от това спане на дюшек на пода го боляха кокалите. Разбира се, той се радваше, че отново са заедно с Емил, но се и безпокоеше. Не заради приятелката си Ивон, скрита в Оверн, а за двете си кучета, боксерите, които му липсваха. Той обикаляше, окаян, тясното апартаментче на улица „Биша“ и непрестанно се питаше какво ще стане с тях. Естествено „зетят“, на Емил, Изпъчения, се бе заклел, че ще ги наглежда, ще им носи храна и ще ги разхожда. Но Нюс знаеше, че Изпъчения не може да им даде тая любов, от която кучетата толкова се нуждаят.

— Повръща ми се от теб и твоите помияри, които точат лиги навсякъде! — измърморва Изпъчения отегчено и поставя картите си на масата.

— Ти не можеш да разбереш, Пол! Едно куче колкото е по-едро, толкова е по-гальовно.

Седнали в дъното на едно бистро в съседство с номер 57 заедно с Декер, те играеха на покер.

— Ама знаеш ли, че си напълно оглупял с твоите псета? — продължава Изпъчения. — Купувам им месо без тлъстина, варя им каши и зеленчуци, поя ги с минерална вода. Всяка вечер ги разхождам по един час. Какво искаш повече? Да ги заведа на кино или в публичен дом?

— Не им даваш любов! — въздъхва Нюс. — А едно куче без любов е като цвете без вода.

— Добре — отвръща Изпъчения, — следващия път ще ги полея.

— Толкова ми се иска да ги видя! Какво ли не бих дал, за да ги погаля!

— Ти да не откачаш бе! При всички тия ченгета, дето шетат наоколо…

Но любовта на Нюс се оказа по-силна от всичко. И заради кучетата си той допусна сериозна грешка. Увери се, че камионетката на ченгетата, за която му беше казал Изпъчения, е изчезнала. Тогава купи най-хубавото месо и захарни бисквити и отиде в дома си съвсем сам.

Когато излезе, вече не беше сам. На известно разстояние го следваше един мъж — инспектор от оперативната бригада, който случайно минаваше оттам и го позна. Като стилна до улица „Биша“, той позвъни на шефа си, комисаря Кло.

Малко по-късно една камионетка, натъпкана с въоръжени полицаи, паркира близо до номер 57.

Нощта се е спуснала. В кухнята Сюзан Фуро приготвя вечерята. На масата Декер, Нюс и Бюисон мълчаливо отпиват от мастиката. От няколко дни отношенията между Роже и Емил са изострени до крайност, те едва сдържат омразата си един към друг. Всичко започна точно на 22 септември, когато Франсис Кайо пристигна лъчезарен на „Биша“. Той си разкопча шлифера, пъхна ръка в джоба на панталона си и извади един пръстен с диаманти, който постави на масата внимателно, сякаш беше яйце.

— Откъде го измъкна? — попита недоверчиво Бюисон.

— Познайте, шансът ви е едно на хиляда! — отвърна Франсис и се отпусна на един стол. — Представете си, преди малко отивам да пийна една чашка в „Пайот“ и собственикът ме вика, подава ми пръстена и ми казва: „Вземи, оная нощ сте го забравили в тоалетната.“ Разбирате ли? Само като си помисля как подозирахме Анри, че го е чопнал!

Декер пребледня. Бюисон остана невъзмутим. Предишната вечер, под претекст, че ще крадат картини в един замък, той беше завел Рюсак в гората Ла Фей и Декер бе присъствувал на екзекуцията му.

Когато Франсис си тръгна, Роже се нахвърли върху Емил, без да си мери думите, и Нюс трябваше да се намеси, за да въдвори ред. Но от този ден двамата мъже се гледат без сянка от приятелски чувства.

 

 

Сюзан отваря прозореца и протяга ръка в мрака, за да изцеди салатата. Изведнъж погледът й е привлечен от малките снопчета светлина от джобни фенерчета, които обхождат двора. Тя веднага се обръща:

— Изчезвайте! Ченгетата!

Нюс и Декер първи се хвърлят към вратата, но на площадката вече отекват стъпки. Емил се спуска към прозореца и го прекрачва. Застанал на перваза, той се подвоумява. Намира се на третия етаж. Пред него, на около пет метра по-долу, проблясва водосточната тръба на отсрещната сграда. Възпира го мисълта, че ако не успее да се хване за нея, ще стане на кайма.

До слуха му достигат два силни удара по вратата и думите: „Полиция, отворете!“

И тогава Емил скача. Летенето във въздуха е невероятно кратко, но на него му се струва цяла вечност.

Пръстите му се удрят във водосточната тръба. Въпреки болката, те се вкопчват в нея с нечовешка сила. Ударът е толкова силен, че той има чувството, че ръцете му се откъсват от раменете. Но продължава да стиска. С ужас усеща, че улукът поддава под тежестта му. Накрая той престава да се клати. В нощната тишина Емил дочува откъслечни думи и олелия от апартамента на Сюзан. Тогава той предпазливо се вдига на мускули и опира гърди на покрива.

С плувнало в пот чело си поема дъх, след това приближава единия си крак, после и другия до улука. С котешка пъргавина се прехвърля на покрива и се скрива зад един висок комин. Тъкмо е стигнал до него, когато сноп светлина започва да шари по керемидите към мястото, където се е скрил, и един разочарован и сърдит глас промърморва в мрака:

— Мътните да го вземат! Преди малко беше тук. Не може да е скочил, нали?

Цяла нощ полицаите сноват, претърсват всичко, обискират апартаментите, всяко кътче, фенерчетата им прорязват мрака. Чак в ранни зори се разотиват.

Скрит зад комина, Емил изчаква още един час. После, пак по покривите, се добира до една съседна сграда, чийто вход гледа към Ке дьо Жемап. Той счупва стъклото на едно таванско прозорче, скача в мансардата, изкъртва вратата и слиза на улицата. Един рибар съсредоточено наблюдава въдицата си, потопена в канала Сен Мартен. Емил най-спокойно се отправя към площад „Репюблик“ и хлътва във входа на метрото.

Така в последния момент Емил се спасява благодарение на сигнала за тревога.