Роже Борниш
Полицейска история (15)

14.

Високи твърди гърди, полюшващи се бедра, дълги потръпващи крака, ангелско лице и руси, късо подстригани коси — това е Маги. Била е помощничка на една модистка, после й омръзнало да работи, да прахосва здравето и красотата си срещу нищожно заплащане. И така попаднала на улица „Блондел“, по най-баналния възможен начин. На една неделна забава се запознала с някакво момче. Много красиво. С нежни ръце, недокоснали груба работа — сутеньор. Животът на Маги се променил. Минала през различни „закрилници“. До деня, в който овладяла занаята и започнала да работи за своя сметка.

Разбира се, случва се, покорена от някой нов любовник, да се откаже от част от доходите си, но в рамките на допустимото.

Маги е от моите доносници. Мисля, че ако Рюсак е имал приятелка, тя непременно е била проститутка. Маги би могла да я знае, във всеки случай това е една възможност и аз трябва да я използвам. Решавам да поговоря с моята приятелка, която се подвизава на тротоара.

Пристигам малко след четиринайсет часа. Под синьото небе улица „Блондел“ оживява. Шляят се минувачи, които оглеждат внимателно групичките проститутки, изложили на показ прелестите си.

Маги е на улицата. Погледът ми отначало се спира на яркозелената й пола, къса и цепната, след това се плъзга по впитата и блуза — червена на бели точки, щедро разтворена на гърдите й. Тя пуши предизвикателно, изпъчена, сигурна в себе си. Щом ме вижда, ми смигва и надава бойния си вик:

— В обятията на Маги всякакви грижи изчезват. Ще се качиш ли?

Кимвам утвърдително. Влизам след нея в хотела, чиято управителка е Люлю Скаридата. Качваме се по тясната стълба, увиснала във въздуха, третото стъпало се разлюлява под краката ми. Залитам.

— Тая ваша стълба е съвсем прогнила — казвам аз.

— Ще ти обясня, милото ми ченге.

Продължаваме да се изкачваме. На петдесет сантиметра от очите ми е извивката на бедрата й. Виждам очертанията на закръгления й стегнат задник, който е опънал тънката пола. Преглъщам слюнката си, раздразнен и възбуден.

Маги веднага ме усеща, защото мръсницата тутакси започва да се кълчи още повече, поклащайки силно бедра като красива каравела, носена от бурята. Тя се обръща, усмихва се и пита:

— Харесва ли ти?

— Много.

Камериерката ни отваря една стая, оправя леглото и поставя кърпа на умивалника. После тръгва към вратата, но аз я спирам:

— Донесете два коняка. Двойни.

Двамата с Маги спираме дотук. Тя е седнала на леглото, а аз стоя прав срещу нея. Гледаме се, докато чакаме питието. От време на време тя кръстосва крака, при което се виждат гащите й, гледа ме изпитателно право в очите. Прекарваме така известно време. Маги се опитва да ме привлече до себе си, а аз се боря с изкушението — и така, докато камериерката се връща. Плащам сметката, очевидно не много щедро, защото по лицето й не пробягва и сянка от усмивка. За нея аз съм просто още един глупак и най-вече голтак. Тя излиза, затваря вратата и стъпките й заглъхват по коридора.

Погледът ми се плъзга по зелените тапети, подобни на поляна, осеяна с увехнали и избелели червени рози:

— Дълго ли ще съзерцаваш пейзажа?

Обръщам се. Маги е разкопчала блузката си и се е изтегнала на леглото с ръце, скръстени под главата.

— Дошъл съм да говоря с теб.

— Така си и мислех. Можем да говорим и в леглото. Хайде, ела при мен, няма да те изнасиля.

Вземам двете чаши, подавам й едната и сядам на ръба на леглото. Казваме си „наздраве“.

— Какво искаш да знаеш, скъпо мое ченге?

Поглеждам Маги, отпивайки от коняка.

— Слушай — казвам, поставяйки тумбестата чанта на нощното шкафче. — Трябват ми сведения за един тип, който се е казвал Анри Рюсак.

— Казвал се е?

— Да. В минало свършено. Мъртъв е. Но преди да умре, тъй като е бил хубаво момче, в живота му сигурно е имало някоя женичка. Шансът да я открия веднага е едно на хиляда, но все пак се опитвам. Целта на посещението ми е проста — искам да знам дали някоя от твоите приятелки не се е срещала с моя мъртвец.

Маги се повдига на лакът, за да вземе чашата си, и при това движение едната й гърда се оголва. Тя изобщо не се смущава и отпива голяма глътка. В жълтеникавата светлина на стаята лицето й е изгубило безгрижния си израз.

— Познавам момичето, което е било с Анри. Това съм аз.

Гласът й е сериозен, почти тъжен и мен ме хваща яд, че така нехайно й съобщих за мъртвия. Маги е закопчала блузката си. Тя продължава:

— От няколко седмици насам не се бяхме виждали. Наскоро научих, че е организирал бягството на един или двама типа, не знам точно, от някаква болница, че е участвал в обира на някакъв ресторант и е имало престрелка по улиците. Сигурно си чел във вестниците, както всички.

Кимвам утвърдително.

— Да, четох.

— Това е всичко, което мога да ти кажа.

Тя отново поднася чаша към устните си.

Продължавам да я разпитвам:

— Но… Как научи това? Рюсак ли ти го каза?

Маги отпива една глътка и оставя чашата си.

— Казах ти, че от началото на тоя месец не съм се виждала с него. Разказа ми го една приятелка. Тя работеше с мен на улицата, но от известно време изчезна. Когато се върна, едва преди няколко дни, аз я попитах, ей така на шега, дали не е получила наследство. Тя ми отговори, че е наследила четири образа, които се криели в дома й. Двама братя, закоравели престъпници, един неин приятел, избягал от затвора, и Анри.

— А как се казва твоята приятелка?

— Сюзи… Ако предпочиташ — Сюзан Фуро.

— Има ли сутеньор?

— Е, почваш да искаш много от мен. Спомена ми за някакъв Роже, но не знам дали й е сутеньор. Това ли е всичко, което те интересува?

— Не, още един въпрос. Той е идиотски. Защо се клати третото стъпало? Нали каза, че ще ми обясниш?

Маги се усмихва. Тя гаврътва чашата си, преди да ми отговори.

— Когато стъпиш на третото стъпало, в кабинета на Люлю, където тя води счетоводството, се задейства един звънец. В този момент тя отваря една шпионка, невидима за клиента, и вижда кое момиче се качва в стаята. Тогава Люлю отбелязва в тетрадката си броя на клиентите на всяка от нас. Заради нейния процент, нали разбираш?

— Отлично, значи тя е стара сводница!

— Щом казваш. Всеки трябва да живее, нали?

— Добре — отвръщам аз, ставам и обличам сакото си. — Отивам в службата. Благодаря за сведенията. Маги, ако имаш неприятности, разбира се, дребни, знаеш ми телефона.

— Ясно, ченге. Ще ти се обадя.

Навеждам се над нея и я целувам. Гласът на Маги ме спира на вратата:

— Много ли се е мъчил Анри?

— Не, Маги. Умрял е, без да усети.

 

 

Установяването на самоличността на Сюзан Фуро се оказа детска игра. Достатъчно беше да прегледам архива на Отдела за борба с проституцията и наркоманията, за да науча, че живее на улица „Биша“ 57.

Но когато заставам пред сградата с олющена мазилка, чиито коридори се заплитат като лабиринт, разбирам, че сам няма да мога да постигна нищо. Има вътрешни дворове, забутани сумрачни кътчета и вечер тук прилича на истинско свърталище на злосторници. Стоя на автобусната спирка, която се намира почти срещу пътната врата, и си давам ясна сметка, че ако се повъртя тук, ще ме забележат. Ето защо решавам да се прибера в службата.

След като изслушва доклада ми, Дебелия ликува:

— Борниш, утре ще имате всичко необходимо, за да започнете наблюдение. Ще помоля директора да отпусне една камионетка като на вашите приятели от ПП. Ще идем всички заедно — Идоан, вие и аз. Този път са в ръцете ни. Ако ги изпуснем, значи сме царе на глупаците.

На другата сутрин в кварталната месарница научавам от вестник „Паризиен либере“, че се числя към царете на глупаците.