Роже Борниш
Полицейска история (14)

13.

— Господин комисар? Борниш е на телефона.

— А-а, къде се мотаете?

— Пред Съдебната палата съм, шефе. Исках да ви предупредя, че ще се забавя. Трябва да се върна в съдебната лаборатория за резултатите от изследването на куршума.

— Какъв куршум?

— Знаете какъв, този, който намерихме в черепа на Рюсак.

— Да, вярно. Е, не се бавете много, драги.

Дебелият затваря телефона. Връщам се на бара на „Кафе дю Пале“, където, четейки вестника, изгълтвам едно кафе с мляко и две кифлички и тутакси ги усещам в стомаха си като две тухли. След двайсет минути съм в балистичния отдел.

Мъжът в бяла престилка става и се отправя безшумно с гумените си подметки към една дълга маса. Разравя куп папки, изважда една и идва при мен.

— Официалният доклад още не е готов — казва той лениво. — Чак след петнайсетина дни, затрупани сме с работа.

Поставя папката върху нещо като тезгях, отваря я и продължава:

— Твоят куршум е от П 38. Същото оръжие, от което бяха намерени гилзи и куршуми след стрелбата в ресторант „Арбоа“. Увеличените снимки изключват всякакво съмнение — резките от дулото са съвсем еднакви.

И наистина установявам, че броят, размерите и наклонът на драскотините са същите.

— Схващам — отвръщам аз, — смъртоносният изстрел е дело на онзи, дето е стрелял по мотоциклетистите.

— Е, не бързай толкова — казва мъжът в бялата престилка, — не съм казал такова нещо. Само уточнявам, че става дума за едно и също оръжие. На теб остава да му прикачиш собственик, това ти е занаятът, драги мой.

 

 

Не мога да разбера Управата. След като щеше да й бъде по-лесно да събере под един покрив архивите на Следствената полиция, тя се постара да ги пръсне навсякъде, в най-отдалечените сгради, в най-забутаните места. Ето защо отделът, който се занимава с жилищата под наем и наблюдава плаващото население в района на Париж, като по този начин помага на останалите полицейски служби да спипват злосторниците, отседнали в пансионите, се е приземил на четвъртия етаж на гарнизона в Сите, със стълбище Д.

Разбира се, поради непрекъснатото сноване на дошлите за справка, дотам водят два асансьора. Естествено е и че тези асансьори през повечето време са в ремонт и тази сутрин аз, както и всички други, трябва да пусна в движение крайниците си.

В себе си нося няколко празни бланки на Държавна сигурност с печата на моя отдел. Попълвам грижливо името и данните на Рюсак и ги предавам на дангалака с щръкнали кучешки зъби, курдисан като дявол на пружина зад едно гише, на което се мъдрят два старинни телефона. Той поглежда написаното и зъбите му лъсват:

— Бързо ли е?

— Да. Единият е текущ, а другите два са за шест месеца и една година. Може ли? Разследвам едно престъпление…

— Хич не ме е еня. Хайде, ела…

Архиварят се навежда, вдига резето на вратичката и аз влизам след него в прашното му царство.

„Текущият“ — това са справките, които се правят веднага, често по телефона, а понякога писмено, в досиетата от последното тримесечие, където по азбучен ред са подредени фишовете на пристигналите. Това позволява да се направи бързо справка за пътниците, отседнали за една нощ. За шест месеца и една година трябва да се прегледат две до четири папки, от които тук-там се подават зелени картони — това са фишовете на поставените под наблюдение.

Със сръчността на фокусник архиварят плъзва пръсти по фишовете в кутията.

— Тук няма нищо — отсича той. — Сигурен ли си в правописа на името?

Той се навежда над тях, присвива очи, връща се към кутията, която отново пъхва в отделението.

— Сега ще видим и другите.

Продължава да рови в по-старите кутии и изважда два фиша на Рюсак, които явно не са поставени на мястото им.

— Ето го твоя човек.

Пъхва ми под носа двата фиша, попълнени с почерк на първокласник, с нечетлив подпис и без посочена професия. Записвам си адресите — улица „Прешьор“ 10 и улица „Сен Дьони“ 17, както и датите на пристигане, които по-късно ще ми помогнат да проверя в полицейските регистри на хотелите дали Рюсак е бил сам или не по време на престоя си.

Архиварят прибира фишовете:

— Съмнителни хотелчета — презрително процежда той. — Бих се учудил, ако научиш нещо особено там.

Разравя още една кутия и нервно я пъхва обратно в отделението.

— Каква бъркотия — промърморва той. — Добре че уволниха някои хора.

Гледам го с недоумение, докато се връщаме в антрето.

— Ами да — обяснява той, — един ден се разбра, че в кенефа се търкалят парчета фишове. Започнахме да наблюдаваме служителите. И хванахме на местопрестъплението един колега, който често го болеше корем; за да не подрежда фишовете, които му даваха да сортира, тоя мръсник ги изхвърлял по десет, по десет в клозетната чиния. Е, какво искаш, докато в архива изпращат за наказание, ще има такива номера!

 

 

От проверките в двата хотела не излезе нищо. С Идоан прекарваме част от следобеда в умуване с кого е живял Рюсак. Седнали един срещу друг, правим списък на стари адреси, измъкнати от досието му, и си ги разпределяме. След това всеки тръгва по задачи, да разпитва портиерите. Изтощителна и съсипваща работа. И безполезна. Но се налага да я вършим, защото всичко трябва да се провери.

Вечерта, докато Марлиз приготвя вечерята и се бори с готварската печка, аз мълчаливо седя на един стол. Отеклите ми крака киснат в леген.

Напрягам си мозъка да открия кой е използвал този П 38. Бюисон? Някой от съучастниците му? И изобщо защо са ликвидирали Рюсак?

От всички тези въпроси, които си задавам, не мога да отговоря на нито един.