Роже Борниш
Полицейска история (11)

10.

Ресторант „Арбоа“ е сред най-изисканите заведения в квартал „Етоал“. Украсата му е пищна — една смесица от пана, колони, мраморни имитации, позлатени орнаменти, статуи и килими. Сервитьорите се движат внимателно и безшумно между масите с клиенти, принадлежащи към международното висше общество. Под светлината на полилеите скъпоценностите на жените проблясват при всяко тяхно движение.

Това е ресторантът, който Емил Бюисон е избрал, за да си устрои изискана вечеря и да отпразнува, подобно самотен властелин, своето бягство. Тъмносиният костюм с вталено сако, купен на другия ден след бягството, след някои поправки му стои великолепно и той го носи с изискана непринуденост. Облеклото му е подбрано с безупречен вкус — черни обувки и чорапи, шапка с периферия, също черна, бяла риза, тъмносиня копринена вратовръзка.

Вечерта на 8 септември той влиза, достолепен като преуспяващ нотариус, в ресторант „Арбоа“. Посреща го метрдотелът и го настанява на една маса в дъното на салона, с обичайния церемониал. Той спокойно си слага очилата и внимателно проучва менюто, след това избира виното. По въпросите и забележките му метрдотелът и сервитьорът за вината разбират, че пред тях стои познавач. Той се храни бавно, наслаждавайки се на тази първа вечер на свобода. Никой не го заглежда. Мислят го за богат провинциалист, минаващ през Париж, който използва престоя си, за да опита вкусните ястия. Никой не забелязва, че дребният мъж записва нещо в бележника си със ситен четлив почерк.

На другия ден Бюисон се събужда в отлично настроение. Докато Сюзан Фуро му оправя леглото, изтупва дюшеците на мъжете и сгъва чаршафите и завивките, Емил, тътрейки пантофите си, отива в кухнята да се присъедини към Нюс, Декер и Рюсак, които закусват. С очи, подути от сън, той сяда на почетното място. Дори когато се храни, Емил е начело. Сюзан изоставя домакинската си работа, за да му поднесе салам, пастет, лук, скилидка чесън, сирене, бутилка „Бордо“ и чаша кафе. Емил лакомо поглежда закуската и започва да се храни. Той яде бавно, поднасяйки с ножа храната към устата си. Предпочита селските пикантни закуски, които ти засищат стомаха, пред закуските на гражданите с техните филийки, намазани с конфитюр.

Той е наченал сиренето, когато Нюс запалва цигара „Голоаз“ и нарушава мълчанието:

— Емил, ние сме без пукната пара. Скоро над тенджерите ще се развее черно знаме.

Без да спира да дъвче, Бюисон шеговито отвръща:

— Май че Рено търси работници. Трябва да се поинтересувате.

При тези думи тримата мъже се усмихват. Те добре познават Емил и разбират, че щом се шегува, значи е намислил нещо.

— Снощи си направих бомбастично угощение — продължава Бюисон. — Стриди, за които можеш да се закълнеш, че са току-що уловени, стек с черен пипер, само като си помисля за него, ми потичат лигите. А сирената — знаете, че съм познавач — бяха превъзходни. Искаше ми се да плюскам повече, но за съжаление в пандиза стомахът ми се е свил.

— Колко тъжно — забелязва Декер, — ще ни разплачеш.

Бюисон леко въздъхва, после мълчаливо става, изчезва в стаята си и след малко се връща с бележника си, който поставя на масата.

— Ето какво — казва той. — Докато се тъпчех като буржоа, огледах мястото. Тук съм отбелязал — продължава той, потупвайки тефтерчето си — разположението на масите, броя на обслужващите. Поразпитах тук-там и научих, че аварийният изход е откъм кухнята, значи достатъчно далеч, няма от какво да се боим.

Емил млъква, запалва си цигара, изпуска дима, после оглежда тримата мъже, които го слушат внимателно, предполага, че те пресмятат рисковете на авантюрата.

— Опасно е — проговаря накрая Нюс. — Даваш ли си сметка, такъв удар близо до „Етоал“, където гъмжи от ченгета?

— Именно. Тъкмо защото е опасно, трябва да успеем. На никой няма да му мине през ум, че едни бандити, преследвани от полицията, ще се наврат в устата на вълка. Не ви карам насила да идвате, но за мен всичко е решено — тази вечер отново съм в ресторанта. Не за да плюскам, а за да обера клиентите. Повярвайте, струва си труда. Хората, които вечерят там, са червиви от мангизи, пръстени и колиета, приличат на подвижни сейфове за бижута.

— Идвам с теб — казва Декер.

— И аз — съгласява се Нюс.

— Аз също — присъединява се Рюсак.

— Добре — отвръща Бюисон и става, — следобед ще идем на улица „Льосюйор“ да огледаме още веднъж мястото и да пресметнем колко време ще ни е нужно. Роже, ти ще отидеш тази сутрин при Франсис да му кажеш.

— Мислиш ли, че ще се навие? — пита Рюсак.

— Сто на сто. Освен това ще му помогнеш да задигнете някоя бричка.

 

 

Часът е двайсет и два. Четирима мъже спокойно влизат в претъпкания ресторант.

Към тях с мазна усмивка се отправя метрдотелът.

— Господата имат ли запазена маса?

Усмивката му в миг замръзва, след това изчезва и лицето му се изкривява от страх. Четиримата клиенти едновременно разтварят шлиферите си и изваждат оръжията. Погледът на метрдотела се плъзга от дребния мъж, насочил към него питон 38, който му се струва познат отнякъде, към съучастниците му. И той бавно отстъпва назад, разтърсван от мъчителни тръпки, без да може да потисне ужаса си.

Бюисон пристъпва напред и извиква с мощен глас:

— Ставай! Всички до стената!

В салона се възцарява тягостна тишина. Окаменели от страх, клиентите изпълняват заповедта един след друг, вперили погледи в четиримата нападатели. Те знаят, че и най-малкото подозрително движение ще предизвика стрелба и покорно се нареждат до стената, готови да се подчиняват най-безропотно. Всички тези мъже и жени крият малодушието си зад твърдото убеждение, че е много глупаво, дори непростимо, да предизвикваш смъртта, когато си богат и се радваш на добро здраве.

Всеки от бандата си знае ролята. Роже Декер е на кормилото в колата със запален двигател. Франсис Кайо пази с автомат на входната врата, Нюс наблюдава кухнята, за да попречи на някой по-куражлия готвач да даде тревога. Рюсак е насочил пистолета към клиентите и сервитьорите. А Бюисон, стиснал оръжието в лявата си ръка, започва обира с ледено спокойствие.

Мъжете не се правят на смелчаци. Те гледат да излязат колкото се може по-бързо от това унизително положение в очите на съпругите им и без да им мигне окото, изваждат портфейлите, свалят часовниците си, изпразват джобовете си до последната стотинка. Жените са ужасени и в същото време възхитени, че участват в толкова вълнуващо, разтърсващо и опасно събитие. С престорено безразличие свалят скъпоценностите, колиетата, обиците си. За кратко време джобовете на бандитите се издуват от плячката.

Когато стига до последната си жертва, Бюисон установява, че нещастницата, въпреки усилията си, не е успяла да свали пръстена с диамант, голям колкото маслина.

— Не дърпайте, госпожо, ще се нараните — казва той учтиво. — Елате с мен в тоалетната, малко сапун и пръстенът ще излезе.

Той рязко я дръпва за ръка и я отвежда. След по-малко от две минути се връща доволен. Блъска жената към стената и с няколко скока се озовава пред касата. Изпразва съдържанието й в джобовете на сакото си и оглежда всичко, за да се увери, че не е пропуснал някого.

— Тръгвайте — заповядва той.

Повтаря заповедта си още веднъж заради Рюсак, който не може да се откъсне от една купа с хайвер, която лакомо лиже. Погледът на Емил става строг и питонът 38 се насочва към Рюсак, който грабва купата и хуква към вратата. Нюс вече е излязъл. Рюсак минава покрай Кайо, който прикрива отстъплението:

— Мърдай, Франсис! — извиква той. — Изчезваме! Той не подозира какви неприятни последствия ще имат за него тези думи.

 

 

В Министерството на вътрешните работи на площад „Бово“ съобщението за обира в ресторант „Арбоа“ отеква като бомбена експлозия. Директорът на Кабинета тутакси свиква началниците на всички полицейски служби, за да им предаде възмущението на министъра, научил за тази нова победа на бандитизма.

Първите сведения, събрани от кварталния участък, гласят, че главатарят на бандата е дребен, с черни коси и очи. Макар че нападателите са действали с мълниеносна бързина, те все пак са останали в ресторанта около десетина минути и жертвите са имали възможност да ги разгледат. Ето защо описанието на бандитите е подробно, а освен това се знае и името на един от тях — Франсис — произнесено от негов съучастник.

Дебелия е в състояние да ни разкаже подробно за обира на „Етоал“ благодарение на телекса, който ПП е изпратила до Министерство на вътрешните работи. Освен това той е уредил всеки ден да му се доставят, разбира се — тайно, копия от докладите, които колегите от Префектурата ежедневно изпращат на площад „Бово“. Благодарение на тази хитрост ние от улица „Сосе“ сме в течение на всички случаи, с които се занимават съперниците ни.

В осем часа сутринта Идоан и аз се озоваваме в кабинета на Вийошен, който не скрива задоволството си, когато научава, че Кло, Пино и хората им са вече гроги.

След като ни разказва подробностите около обира, Дебелия запалва цигара. С притворени очи той издухва към тавана кръгчета дим. После отново ни поглежда.

— Безспорно обирът е дело на Бюисон. Отличителните белези са негови, негов е и начинът на действие. Ако не беше престъпник, щях да му се възхитя. Шест дни след бягството си тоя тип е успял да организира банда и отново се е захванал за работа. И то каква работа, господа! Още не се знае точно сумата, която е била задигната, но тя може би възлиза на десетки милиони франкове.

Свидетелите са споменали някой си Франсис. Разчитам на вас да го откриете. Според мен той е стар приятел на Бюисон, съкафезник от Троа, Клерво или „Санте“. Там не може да има купища Франсисовци! Сигурно е някой закоравял престъпник, щом работи с Емил. А другите съучастници? Ще се помъчим да ги открием, но мога да се обзаложа на всичко, че Нюс е в играта. Помислете само — той е брат на Бюисон, а на всичко отгоре и опасен гангстер като него. Откакто е избягал, Бюисон е неоткриваем. Както виждате, има още да си поблъскаме главата, но ще успеем, сигурен съм.

Дебелия млъква, смръщил вежди, и загасва цигарата си. После поставя ръка върху бележките, разхвърляни по бюрото му, и продължава:

— Тия Бюисонови са опасни твари, не се спират пред нищо, нямат милост. В тяхното положение това е естествено. Те не могат да се надяват на никакво снизхождение от страна на правосъдието. Особено Емил, него го чака гилотината. Той вече върви към нея. Така не може да си запази живота и свободата само като оставя трупове след себе си.

Изведнъж Дебелия става сериозен. Той се навежда над бележките си, прочита ги тихичко и накрая казва:

— Сега ще ви разкажа какво се е случило след обира. Ще видите колко опасни могат да бъдат тия хора.