Артър Хейли
Живот по върховете (8)

8.
Едгар Крамър

За тридесетте и шест часа, прекарани във Ванкувър, Едгар С. Крамър стигна до две заключения. Първото бе, че в отдела на Западния бряг на министерството по въпросите на гражданството и имиграцията няма проблем, с който той не би могъл да се справи с лекота. Второ, стана му ясно, че състоянието на едно лично и неприятно физическо страдание постоянно се влошава.

В квадратния, функционално обзаведен кабинет на втория етаж на разположеното на брега здание на отдела по имиграция Едгар Крамър обмисляше и двете теми.

Крамър беше сивоок, сух мъж, наближаващ петдесетте. Косата му беше вълниста, кафява и разделена на път по средата. Носеше очила без рамки. Притежаваше пъргав логически ум, който вече го беше издигнал от едно скромно начало.

Той беше женен, без деца. Жена му не бе красива и управляваше домакинството и дома им с безцветна ефективност. Тя вече беше тръгнала на лов за квартира в онези райони на града, за които бе решила, че са представителни и следователно съответствуват на служебното положение на съпруга й.

Сред висшето чиновничество Едгар С. Крамър беше един от избраниците. Отличаваше се до голяма степен със способностите си, но така също и с умението си да бъде забелязван за придвижване по служебната стълбица. В отдела по имиграция на него гледаха като на човек, способен да урежда различни проблеми. С увереност можеше да се каже, че след няколко години, през които щяха да настъпят промени — издигания, пенсионирания, той щеше да стане заместник-министър.

Едгар Крамър беше напълно наясно с благоприятната позиция, в която се намираше и непрекъснато търсеше начини да я затвърди и подобри. Беше доволен от временното си назначение във Ванкувър и особено от факта, че лично министърът беше одобрил избора и щеше да следи резултатите. Дори само заради тази причина персоналният проблем, които го мъчеше, не можеше да бъде по-ненавременен.

Казано просто, проблемът се състоеше в следното: Едгар Крамър трябваше да уринира с дразнеща и унизителна честота.

Урологът, при който преди няколко седмици го беше пратил личният му лекар, обобщи случая по следния начин: „Мистър Крамър, страдате от увеличение на простатната жлеза и преди да се оправи, състоянието ви ще се влоши“. Специалистът описа неприятните симптоми: често уриниране през деня, струята ще е слаба, през нощта ще има така наречената никтурия — нужда да се облекчи, прекъсваща съня му, в резултат на което на следващия ден ще се чувства уморен и раздразнителен.

Беше попитал колко дълго ще трае това и урологът със съчувствие отвърна: „Боя се, че ще минат две или три години преди да настъпи времето, когато хирургическата намеса ще има ефект. Щом дойде този момент, ние ще направим един разрез, който ще облекчи нещата.“

Това беше слабо утешение. Още по-потискаща беше мисълта, че началниците му можеше да научат колко рано е започнал да страда от старческа болест. След всичките му усилия — години на труд и старание, когато целта вече се виждаше, той се страхуваше дори да помисли какво щеше да се случи ако наистина узнаеха.

Мъчейки се поне за малко да се отвлече от проблема, той се върна към няколкото листа хартия, подредени на бюрото пред него. На тях с акуратен, четлив почерк беше записал действията, които беше предприел откакто бе пристигнал във Ванкувър, както и онези стъпки, които планираше.

Като цяло намираше, че регионалното управление работи добре и в него цари ред. Някои от процедурите обаче се нуждаеха от ревизия, налагаше се да затегне дисциплината, а вече беше успял да направи и една промяна.

Това стана вчера на обяд, когато проверяваше охраната на затворниците в килиите — хора, влезли нелегално в страната, унило очакващи да бъдат депортирани отвъд океана. За негово неудовлетворение, храната, макар и вкусна, не беше топла и количеството й не съответстваше на това, което му бяха сервирали преди това в бюфета за персонала. Фактът, че някои от хората, които щяха да бъдат депортирани, живееха по-добре, отколкото когато и да било в живота си, а други може би щяха да гладуват след няколко седмици не можеше да бъде оправдание. Правилата за отношението към затворниците бяха конкретни и Едгар Крамър изпрати да доведат главния готвач, който се оказа огромен мъж, възвишаващ се като кула над дребничкия, сух управител. Крамър, който не се впечатляваше от габаритите на другите, го смъмри така остро, че беше сигурен, че отсега нататък храната на затворниците щеше да бъде приготвяна много внимателно и щеше да им бъде сервирана гореща.

Сега се замисли за дисциплината. Сутринта в общите канцеларии няколко души закъсняха и освен това беше забелязал известна небрежност във вида на някои от униформените офицери. Самият той държеше много на облеклото си — тъмните му костюми на тънко райе винаги бяха добре изгладени и от горното джобче се подаваше бяла кърпичка, затова очакваше и от подчинените си да поддържат същия външен вид. Започна да пише бележка, но с неудоволствие забеляза, че отново чувствува нужда да се облекчи. Сверката с часовника му показа, че от последния път бяха минали едва петдесет минути. Реши да не ходи… ще си наложи да чака… Опита да се концентрира. След това въздъхна обречено, стана и излезе от кабинета.

Когато се върна, младата стенографка, която щеше да му бъде секретарка, го чакаше в кабинета. Крамър се запита дали момичето е забелязало колко пъти влиза и излиза, въпреки че беше използвал вратата директно към коридора. Разбира се, винаги можеше да се намери оправдание, че отива някъде из сградата… Може би скоро ще му се наложи да скалъпи нещо… Трябва да измисли няколко начина за разсейване на подозренията.

— Един джентълмен иска да ви види, мистър Крамър — съобщи момичето. — Някой си мистър Алън Мейтлънд. Казва, че е адвокат.

— Добре — каза Крамър. Свали очилата си, за да ги избърше. — Моля, поканете го.

Алън Мейтлънд беше вървял пеша половин миля от кантората си до крайбрежната улица и бузите му се бяха зачервили от студения вятър. Не носеше шапка, само едно леко палто, което свали щом влезе в сградата. В ръката му имаше куфарче за документи.

— Добро утро, мистър Крамър — каза Алън. — Благодаря ви, че ме приехте, без да имам предварително определена среща.

— Аз съм държавен служител, мистър Мейтлънд — каза Крамър със своя коректен, педантичен глас. С учтива, служебна усмивка том посочи на Алън да седне и сам седна зад бюрото си. — Вратата на моя кабинет е винаги отворена, когато има нужда. Какво мога да направя за вас?

— Може би секретарката ви каза — отвърна Алън. — Аз съм адвокат.

— Да — кимна Крамър. Млад и неопитен, помисли си той. Беше виждал много адвокати, с неколцина от тях бяха кръстосвали саби. Повечето не му бяха направили голямо впечатление.

— Преди няколко дена прочетох за вашето назначение и реших да изчакам пристигането ви — Алън внимаваше какво и как говори, не искаше да настройва дребния човек срещу себе си, защото знаеше, че доброжелателството може да се окаже важно. Отначало искаше веднага след Коледа да се обърне от името на Анри Дювал към отдела за имиграция. Но след като прекара целия ден в четене на имиграционния закон и на юридическите прецеденти, прочете във вечерните вестници на 26-ти краткото съобщение, че отделът по имиграция е определил нов началник на управлението във ванкувърския регион. Поговори с партньора си Том Люис, който също беше провел няколко дискретни проучвания и двамата решиха да почакат новоназначения ръководител, независимо от загубата на няколко ценни дни.

— Е, аз пристигнах. Вероятно ще ми кажете защо сте ме чакали — Крамър изкриви лицето си в усмивка. Той реши, че ако може наистина ще помогне на този новак-адвокат, особено ако младежът прояви готовност да сътрудничи с отдела.

— Действам от името на клиент — каза приветливо Алън. — Името му е Анри Дювал и в момента е задържан на борда на един кораб — м.к. „Вастервик“. Искам да ви покажа пълномощното си — отваряйки ципа на куфарчето си, той извади лист хартия — екземпляр от договора за наемане на адвокат; който пътникът без билет беше подписал при техния първи разговор и го сложи на бюрото.

Крамър прочете внимателно документа, след което го постави обратно. При споменаването на името Анри Дювал той леко се беше намръщил. Вече малко по-внимателно запита:

— Ако разрешите, бих искал да ви запитам, мистър Мейтлънд, от колко време познавате клиента си?

Въпросът беше доста необичаен, но Алън реши да го приеме спокойно. Във всеки случай Крамър изглеждаше приятелски настроен.

— Познавам клиента си от три дни — отговори той бодро. — Всъщност за първи път прочетох за него във вестниците.

— Аха — Едгар Крамър доближи върховете на пръстите си над бюрото. Това беше любимият му жест, когато обмисляше нещо или когато беше затруднен. Той, разбира се, беше получил пълен доклад за инцидента с Дювал още при пристигането си. Заместник-министърът, Клод Хес, му беше казал за мнението на министъра, че случаят трябва да бъде третиран с абсолютна прецизност и Крамър беше удовлетворен, че именно така е и направено. В този смисъл и предния ден беше отговарял и на въпросите на ванкувърските вестници.

— Може би не сте видели статиите във вестниците — Алън отвори отново куфарчето си и бръкна вътре.

— Не си правете труда — Крамър реши да се държи приятелски, но твърдо. — Видях една от тях. Но ние тук не разчитаме на вестниците. Виждате ли, — усмихна се леко той, — аз вече прегледах официалните документи, които ние считаме за малко по-важни.

— Досието на Анри Дювал едва ли е голямо — каза Алън. — Доколкото разбрах, никой официално не е проучвал случая…

— Прав сте, мистър Мейтлънд. Много малко е правено, защото позицията е пределно ясна. Личността на кораба няма статус, няма документи и очевидно няма гражданство в някоя държава. Ето защо в рамките на своите пълномощия ние не можем да го разглеждаме като имигрант.

— Тази личност, както вие го нарекохте — каза Алън — няма гражданство по доста необичайни причини. Ако сте прочели статията във вестника, сигурно знаете за това.

— Знам, пресата е описала нещичко — отново слаба усмивка. — Но когато човек има толкова опит, колкото имам аз, знае, че вестникарските истории и реалните факти не са едно и също нещо.

— Аз също не вярвам на всичко, което чета — Алън забеляза, че появяващата се и изчезваща усмивка и отношението на другия започваха да му действат на нервите. — Единственото, за което моля — и заради което съм тук е да се проучи случаят малко по-подробно.

— Казвам ви, че всякакво по-нататъшно проучване е безсмислено — този път в гласа на Едгар Крамър прозвуча подчертана студенина. Той почувства, че е раздразнен, може би като резултат от умората — през нощта беше ставал няколко пъти и сутринта, когато се събуди, съвсем не се чувстваше отпочинал. — Личността, за която говорим, няма никакви юридически права в тази страна — продължи той, — нито има някакви шансове да ги получи.

— Той е човешко същество — настоя Алън. — Това нищо ли не значи?

— По света има много човешки същества и някои от тях имат по-малко късмет от другите. Моите задължения са да се занимавам с тези, които попадат под действието на членовете на имиграционния закон. А Дювал не влиза в тяхното число — с този млад адвокат, помисли си Крамър, определено няма да можем да сътрудничим.

— Аз моля — каза Алън, — за формално слушане по имиграционния статус на клиента ми.

— А аз — каза твърдо Едгар Крамър, — отказвам да направя това.

Погледите на двамата се кръстосаха и в тях за пръв път се появиха наченки на неприязън. Алън Мейтлънд имаше чувството, че се е изправил пред непроницаема стена от самодоволство. Едгар Крамър виждаше пред себе си нахакана младост и неуважение към властта. Освен това бе започнал да го тревожи нов позив за уриниране. Странно беше, разбира се, че е толкова скоро. Но беше забелязал, че умствените напрежения понякога имаха този ефект. Той си заповяда да игнорира желанието. Трябваше да издържи… да не се предава…

— Не можем ли да намерим някакво приемливо решение? — Алън се чудеше, дали не е бил прекалено рязък; трябваше да се пази от случайни грешки. Сега той молеше — и се надяваше, че е убедителен. — Бихте ли ми направили услугата да се срещнете с този човек, мистър Крамър? Мисля, че той ще ви направи впечатление.

— Дали ще ми направи впечатление или не — поклати отрицателно глава другия, — няма абсолютно никакво значение. Моята работа е да обслужвам закона, така както той повелява. Аз не правя законите и не аз одобрявам изключенията от тях.

— Но вие можете да дадете препоръка.

Да, помисли си Едгар Крамър, мога. Но нямаше никакво намерение да го стори, особено в този случай със сантиментален привкус. А що се отнася до личното му участие в интервю с някакъв кандидат-имигрант, то сегашното му положение го поставяше високо над такава възможност.

Някога, разбира се, той беше провеждал множество такива интервюта — отвъд океана, след войната, в разнебитените държави на Европа… Подбираше имигранти за Канада и отхвърляше други по същия начин (както беше чул веднъж някой да казва), по който човек избира най-добрите кучета от кучкарник. В ония дни мъже и жени бяха готови да продадат душата си за една имигрантска виза и понякога го правеха. Имиграционните чиновници бяха подложени на много изкушения и някои се поддадоха. Но той самият никога не беше изпитвал и най-малкото колебание — и въпреки, че задачата не му харесваше много — предпочиташе административната дейност пред работата с хора, беше работил добре.

Известен беше като строг чиновник, защитаващ зорко интересите на страната си, одобряващ само имигранти, които отговарят на високи изисквания. Често се чувстваше горд, като мислеше за тези хора… будни, трудолюбиви, медицински годни… на които беше разрешил да отидат в страната.

За разлика от някои други, никога не беше го измъчвала мисълта за тези, нестандартните, които беше отхвърлил.

Мислите му бяха прекъснати.

— Аз не моля да разглеждате клиента като имигрант, поне не за сега — каза Алън Мейтлънд. — Това, което искам, е само най-първия етап — изслушване вън от кораба на молба за имигриране.

Едгар Крамър чувстваше нарастващото налягане в пикочния си мехур въпреки че беше решил да го игнорира. Разяри го и допускането на другия, че той ще се хване на този стар и елементарен адвокатски трик.

— Много добре разбирам за какво молите, мистър Мейтлънд — отговори той рязко. — Вие молите отделът официално да признае този човек и след това официално да отхвърли молбата му, така че след това вие да можете да предприемете законни стъпки. След това докато вие преминете през цялата процедура на апелиране — без съмнение възможно най-бавно, корабът ще отплува, а вашият така наречен клиент ще остане тук. Нали нещо подобно имате наум?

— Честно казано да — отвърна Алън. Той се ухили. Именно такава беше стратегията, която бяха планирали заедно с Том Люис. И сега, след като я бяха разкрили, нямаше смисъл да отрича.

— Точно така! — тросна се Крамър. — Готови сте да си позволите евтини юридически трикове! — той игнорира приятелската усмивка и вътрешния си глас, който му казваше, че лошо се справя със случая.

— Искам само да отбележа — каза тихо Алън Мейтлънд, — че според мен нито е евтин, нито е трик. Имам още един въпрос. Защо казахте „така наречен клиент“?

Това вече беше прекалено. Гризящото го физическо неразположение, нервността, породени от натрупаната умора през седмиците и нощите се съчетаха в отговор, който тактичният и обигран в дипломацията Едгар Крамър никога не би си позволил. Болезнено възприемаше и младежкото, напиращо здраве на младия мъж срещу него.

— Отговорът би трябвало да е напълно очевиден — забеляза той ядосано, — така както е очевидно за мен, че вие сте приели този абсурден и безнадежден случай с единствената цел да привлечете върху себе си общественото внимание.

В следващите няколко секунди в малката, квадратна стаичка цареше мъртва тишина.

Алън Мейтлънд почувства как гневът накара кръвта да залее лицето му. В един момент на безразсъдство помисли да удари по-възрастния мъж от другата страна на бюрото.

Обвинението беше напълно неоснователно. Той беше далеч от мисълта да ухажват общественото мнение, дори заедно с Том Люис бяха обсъждали начините да го избягнат, тъй като и двамата смятаха, че прекаленото внимание на пресата би могло да попречи на юридическите действия в полза на Анри Дювал. Това беше и една от причините да пристигне без много шум в отдела по имиграция. Даже искаше да предложи за известно време да не се правят изявления за вестниците.

Погледът му срещна очите на Едгар Крамър. В погледа на чиновника се четеше силно и странно умолително напрежение.

— Благодаря ви, мистър Крамър — каза бавно Алън. Изправяйки се, той си взе палтото и мушна куфарчето под мишница. — Много ви благодаря за предложението, от което възнамерявам веднага да се възползвам.

 

 

Три дена след коледните празници ванкувърския „Поуст“ задържа на страниците си историята за Анри Дювал — бездомника. В по-малка степен същото бяха сторили и другите два вестника в града — следобедният конкурент „Колънист“ и по-умерения сутрешен „Глоуб“. Те бяха по-скептично настроени, тъй като именно „Поуст“ беше открил първи случая.

Но сега изглеждаше, че историята ще заглъхне.

— Ние изсвирихме цялата гама, Ден, и предизвикахме голям интерес, но никакви действия. Така че дай да я забравим, докато корабът не отплува след няколко дена. Тогава може да напишем едно носталгично материалче за тъжния, млад момък, които отплува към залеза.

Беше 7.45 сутринта в новинарската стая на „Поуст“. Говореше Чарлз Улфенд, дневния редактор за градски новини, а слушател му беше Ден Орлиф. Говорещият литературно и винаги спокойно Улфенд, за чийто ум казваха, че работел като компютър, беше повикал с пръст Ден, докато подреждаше материалите за броя.

— Каквото и да казваш, Чак — вдигна рамене Орлиф, — аз продължавам да мисля, че трябва да й дадем още един ден.

Улфенд изгледа другия въпросително. Той ценеше преценката на Орлиф, който беше стара лисица, но имаше някои други проблеми, които трябваше да бъдат разгледани. Днес една нова местна новина набираше скорост и щеше да бъде водеща в следобедното издание, а за нея трябваха още няколко репортери. Някаква туристка беше изчезнала в Маунт Сеймър в непосредствена близост до града и спасителната група не бе успяла да я намери досега, въпреки че положи големи усилия. Всичките три вестника следяха търсенето отблизо. Надигаше се съмнението, че съпругът на жената играе някаква мръсна игра. Главният редактор вече беше пратил тази сутрин на Улфенд бележка, в която пишеше: Дали Дейзи е паднала и някой я е бутнал? Ако е жива, трябва да се доберем до нея преди мъжа й. Улфенд си мислеше, че най-добрият кандидат за планината е Ден Орлиф.

— Ако съм сигурен, че нещо важно ще се случи в историята с пътник без билет, щях да се съглася — каза Улфенд. — Но нямам предвид просто една нова гледна точка.

— Знам — съгласи се Ден. — Има нужда от свеж, човешки интерес, който да даде резултат. Ех, ако можех да го гарантирам.

— Ако можеше, щях да ти дам още един Ден — каза Улфенд. — В противен случай те включвам в тази история с търсенето.

— Давай — одобри Ден. Той знаеше, че Улфенд, за когото беше работил дълги години, го проверява. — Ти си шефът, но знай, че другата история е по-добра.

Около тях, с идването на дневната смяна, редакцията оживяваше. Заместник-главният редактор зае мястото си до бюрото на редактора от местната хроника. В другия край на стаята, на бюрото за главните новини, през един отвор започнаха да спускат материали към секретарката, който се намираше три етажа по-надолу. Вестникът набираше бавно, но стабилно темпо, което щеше да се ускорява през няколко върхови момента, когато настъпваха съответните срокове за предаване на броя.

— Аз също съм разочарован — каза замислено редакторът. — Наистина мислех, че нещо ще се случи с твоя пътник без билет. Проверихме човека, кораба, общественото мнение — започна да огъва пръсти — хората от имиграционния отдел — нищо; телеграфирахме в ООН — щели да разгледат случая, но Господ знае кога, а в това време аз трябва да издавам вестника, какво още?

— Надявах се — каза Ден, — че някой човек с влияние може да се намеси, за да му помогне.

Едно забързано момче-куриер сложи на бюрото на редактора още неизсъхналите от печатарско мастило коректури на вече готови страници.

Улфенд замълча. Зад голямото чело острият му ум преценяваше всички за и против.

— Добре — каза той решително, — давам ти още двадесет и четири часа. Това означава цял ден, в който трябва да намериш един момък на бял кон.

— Благодаря ти, Стю — Ден Орлиф се ухили, обърна се и вече през рамо добави: — В планината сигурна е студено.

Тъй като нямаше конкретни задачи, той си отиде у дома за една късна закуска с жена си Нанси, след което закара шестгодишната си дъщеря Пети в училище. Когато се върна в центъра и паркира пред зданието на отдела за имиграция часът беше вече десет.

Нямаше причина да идва тук. Беше интервюирал Едгар Крамър предния ден и не беше получил нищо повече от няколко безцветни, официални заявления. Но все пак изглеждаше логично да започне оттук.

— Търся един мъж на бял кон — каза той на младото момиче, което изпълняваше длъжността секретарка на Едгар Крамър.

— Той тръгна нататък — посочи тя. — Отиде в дебело тапицираната стая в лудницата.

— Често съм се чудил — забеляза Ден, — как така днешните момичета успяват да са толкова секси и едновременно с това толкова интелигентни.

— Хормоните ми имаха висок коефициент на интелигентност — отвърна му тя. — И освен това мъжът ми ме научи на куп отговори.

Ден въздъхна.

— Ако сме приключили с този клоунски диалог — отряза момичето, — да ви кажа, вие сте вестникарски репортер и искате да видите мистър Крамър, но точно сега той е зает.

— Не мислех, че сте ме запомнили.

— Не съм — усмихна се нахално момичето. — Просто човек веднага разпознава репортерите. Обикновено имат вид като че ли ей сега ще се гътнат.

— Този специално още не се кани — каза Ден. — Всъщност ако не възразявате, ще почакам.

— Съдейки по звуците, няма да е дълго — отбеляза се момичето.

Тя кимна към затворената врата на кабинета на Едгар Крамър.

Ден чу повишени, резки гласове. Изостреният му слух улови думата „Дювал“. Няколко минути по-късно Алън Мейтлънд изскочи оттам, лицето му беше зачервено.

Ден Орлиф го настигна на главния вход на зданието.

— Извинете — каза той, — мисля си дали нямаме общи интереси.

— Едва ли — отвърна рязко Алън, продължавайки да върви. Ярост бушуваше в гърдите му — закъсняла реакция след предишното спокойствие.

— Не го вземайте толкова навътре — крачейки редом с него, Ден посочи с глава към сградата, от която току-що бяха излезли.

— Аз не съм от тях. Журналист съм — той се представи.

— Съжалявам — Алън Мейтлънд се поспря на тротоара. Пое дълбоко въздух и се усмихна малко глупаво. — Бях готов да избухна, а вие се оказахте пред мен.

— Винаги на вашите услуги — каза Ден. Той вече беше успял да отбележи куфарчето и връзката с инициалите на Университета на Британска Колумбия. — Днес е щастливия ми ден. Вие може би сте адвокат?

— Съм.

— И защитавате някой си Анри Дювал.

— Да.

— Може ли да поговорим някъде?

Алън Мейтлънд се поколеба. Едгар Крамър го обвини, че търси гласност и ядосаният отговор на Алън беше, че сега така и ще направи. Но адвокатският му инстинкт да избягва изявления за пресата го възпираше.

— Няма да го записвам — каза Ден Орлиф тихо, — нещата не вървят добре, нали?

— Това съвсем не го записвайте — направи гримаса Алън, — по-зле не може да бъде?

— В такъв случай — запита Орлиф — какво имате да губите — вие или Дювал?

— Нищо, предполагам — каза бавно Алън. Това е самата истина, помисли си той; нямаше нищо за губене, а можеше нещо да се спечели. — Добре — продължи той. — Да отидем да пием по едно кафе.

— Имам чувство, че денят ще е добър — отбеляза Ден Орлиф с нотка на самодоволство. — Между другото, къде сте вързали коня си?

— Кон ли? — зяпна, недоумяващо Алън. — Дойдох пеш.

— Не ми обръщайте внимание — сконфузи се Ден. — Понякога ме избива на чудачества. Да се качим на колата ми.

След един час, пиейки четвърта чаша кафе, Алън Мейтлънд прокоментира:

— Питахте ме доста неща за самия мен, но Дювал със сигурност е по-важен.

— Днес — не — поклати категорично глава Ден Орлиф. — Днес сензацията сте вие — той погледна часовника си. — Само още един въпрос и трябва да бягам да пиша.

— Питайте.

— Не ме разбирайте погрешно — каза Ден. — Но защо в един град като Ванкувър с всичките му големи имена и юридически таланти вие сте единственият, който поиска да помогне на този млад момък?

— Честно казано и аз се чудя.

 

 

Зданието на ванкувърския „Поуст“ беше мрачна тухлена постройка.

Отпред се помещаваха канцелариите, отзад беше печатницата, а над тях като къс, прав палец се издигаше редакторската кула. Десет минути след като се беше разделил с Алън Мейтлънд, Ден Орлиф паркира внушителния си форд на отсрещната страна на улицата при колите на другите редакционни работници. Взе асансьора в кулата, влезе в шумната вече стая и седна на едно празно бюро да пише.

Началото му се удаде лесно.

Разярен млад ванкувърски адвокат се готви като Давид да убие Голиат.

Това е Алън Мейтлънд, 25 годишен, роден във Ванкувър и завършил Юридическия факултет в Университета на Британска Колумбия.

Неговият Голиат е канадското правителство — и по-точно отделът за имиграция.

Чиновниците от отдела непреклонно отказват да обърнат внимание на молбата „пуснете ме“ на Анри Дювал, младият „човек без страна“, в момента затворник на кораба във ванкувърското пристанище.

Алън Мейтлънд сега е адвокат на Анри Дювал. Скитникът, който няма приятели, вече почти се беше простил с надеждата да получи правна помощ, но Мейтлънд доброволно му предложи услугите си. Предложението бе прието с благодарност.

Ден напечата „следва“ и извика:

— Страница!

Той измъкна листа от машината, момчето-куриер го грабна и го отнесе на бюрото на редактора.

Автоматично погледна часовника. Беше 12:17 ч., до приключването на броя за местното издание оставаха шестнадесет минути. Крайният срок за местния брой беше най-важния за деня — това беше изданието с най-голям тираж и се доставяше по домовете. Това, което напишеше, довечера ще се чете в хиляди домове… топли, уютни домове, чийто обитатели се чувствуваха на сигурно място.

Читателите на „Поуст“ сигурно си спомнят, че този вестник беше първият, разкрил трагичното положение на Анри Дювал, който по странен каприз на съдбата не принадлежи към никоя нация. Преди около две години, отчаян той се качва нелегално на борда на един кораб. Оттогава до сега държава след държава отказват да го приемат.

Англия го прати в затвора, докато корабът му се намираше в пристанището. САЩ го приковаха с вериги. Канада не направи нито едното, нито другото, но затова пък твърди, че той не съществува.

— Давай още, Ден! — беше Стю Улфенд. Отново куриера. Той грабна страница от машината, докато Ден зареждаше нова.

Дали за младия Анри Дювал има някакъв шанс да бъде пуснат у нас? Могат ли юридическите постъпки да му помогнат?

По-възрастните и по-хладни умове казват „не“. Правителството и министърът по въпросите на имиграцията твърдят, че има власт, на която е безсмислено някой да се противопоставя.

Алън Мейтлънд не е съгласен. „На моя клиент се отказва основно човешко право — каза той днес — и аз възнамерявам да се боря за него“.

Той написа още три абзаца, в които цитираше мненията на Мейтлънд за Анри Дювал. Изразите му бяха ясни, точни и целенасочени.

— Продължавай, Ден! — отново беше редакторът за градски новини, но сега до Улфенд се беше появил и главният редактор. Историята с търсенето в планината се беше провалила — изчезналата жена се беше намерила жива, нямаше престъпление и съпругът й беше невинен. Трагедиите бяха по-живи новини, отколкото случаите с щастлив край.

Ден Орлиф печаташе със стабилно темпо, умът оформяше изреченията, а пръстите чевръсто ги следваха.

Независимо дали ще успее или ще се провали, при преследването на целта си Алън ще се надбягва с времето. Корабът на Дювал „Вастервик“ — океански трампови кораб, който може би никога няма да се върне тук, трябва да отплува след около две седмици. Той трябваше вече да е отплувал, но се задържа заради ремонт.

Сега беше нужна още малко предистория. Той я описа, възстановявайки събитията.

До лакътя му се изправи заместник-главният редактор.

— Ден, нямаш ли снимка на Мейтлънд?

— Нямаше време — той отговори, без да вдига глава. — Но той е играл футбол за университетския „Трай Спортс“.

— Добре!

 

 

12:23

Оставаха десет минути

Първото нещо, което ще се опитам да постигнем, е официално слушане на случая на Анри Дювал, каза Мейтлънд на „Поуст“. Помолих за такова слушане, тъй като считам, че това е акт на елементарна справедливост към него. Беше ми отказано категорично и, по мое мнение, отделът по имиграция действа така, сякаш Канада е полицейска държава.

По-нататък за самия Мейтлънд… След това — за обективност — повторение на изявленията, отразяващи позицията на отдела по имиграция, така както бяха направени от Едгар Крамър предишния ден… Отново за Мейтлънд — цитиране на оборването на тази позиция, след това описание на самия Мейтлънд.

Седнал зад машината, Ден Орлиф си представи лицето на младия адвокат, застинало в ожесточена гримаса, така както го бе видял тази сутрин, излизащ от кабинета на Крамър.

Този Алън Мейтлънд е един млад човек, нравещ дълбоко впечатление. Когато говори, очите му горят, брадичката му се издава решително напред. Изпитваш чувството, че той е от този тип хора, които човек би искал да са на негова страна.

Може би тази нощ на кораба в самотната си заключена каюта Анри Дювал изпитва същото чувство.

 

 

12:29

Времето го пришпорваше. Още няколко факта, нов цитат — готово. За последното издание щеше да разшири материала, но повечето хора щяха да прочетат това, което сега бе написал.

— Добре — главният редактор започна да нарежда на групата, събрана край бюрото на градския редактор. — Водеща статия все пак ще е намирането на жената, но я съкратете и до нея в горния ляв ъгъл дайте материала на Орлиф.

— Спортната редакция има снимка на Мейтлънд — докладва заместникът на градския редактор. — Главата и раменете, една колонка. Отпреди три години е, но е добра. Изпратих я долу.

— За последното издание направете по-добра снимка — заповяда главният. — Изпратете фотограф в кантората на Мейтлънд и във фона да се виждат книги по право.

— Вече го направих — отвърна троснато помощникът. Той беше мършав, нахакан младеж, понякога обидно съобразителен. — Предвидих, че ще искате книги по право, така че съм ги поръчал.

— Исусе! — изпъхтя главният редактор. — Вие, амбициозни копелета, ще ме съсипете. Как да давам заповеди, когато вие вече за всичко сте помислили? — мърморейки той се оттегли в кабинета си. Местното издание беше приключено.

Няколко минути по-късно преди броевете на „Поуст“ да тръгнат по улиците, едно резюме на статията на Ден Орлиф беше предадено по националната телеграфна агенция.

 

 

В късното утро Алън Мейтлънд все още не можеше и да предположи колко популярно ще стане името му не след дълго.

Разделяйки се с Ден Орлиф, той се върна в скромната си кантора, която бяха наели заедно с Том Люис. Тя беше разположена в края на деловия район на търговската част на града. Намираше се над група магазини и над италиански ресторант, от който често се донасяха миризмите на пица и спагети. Състоеше се от две стъклени кутийки и мъничка чакалня с два стола и стенографско бюро. Три сутрини в седмицата зад бюрото сядаше вдовица с майчински вид и срещу скромно заплащане извършваше малкото машинописна работа, която те имаха.

В момента Том Люис седеше на бюрото в чакалнята. Късата му набита фигура беше надвиснала над купената преди няколко месеца евтино, на старо, „Ундервуд“.

— Пиша си завещанието — каза бодро той, вдигайки поглед. — Реших да оставя мозъка си на науката.

Алън изхлузи палтото си и го окачи в стъклената килийка.

— Да не пропуснеш да си изпратиш съдебен иск и не забравяй, че половината ми принадлежи по договор.

— Защо не ме дадеш под съд, за тренировка? — Том Люис се завъртя настрани от пишещата машина. — Какво стана?

— Нищо хубаво — Алън лаконично предаде същината на разговора си в сградата на имиграцията.

Том потупа замислено брадичката си.

— Този човек — Крамър не е будала. Усетил е номерът със забавянето.

— Предполагам, че идеята не беше чак толкова оригинална — каза печално Алън. — И други биха се хванали за нея.

— В правото — каза Том — няма оригинални идеи. Само безкрайни мутации на старите. Е, сега какво? Да задействуваме ли План две?

— Не го въздигай в ранг на план. Това е най-дългия път и ние и двамата го знаем.

— Но ще го задействуваш ли?

— Да, ще го задействувам — Алън кимна бавно. — Дори само за да насоля този мистър Самодоволно-Ухилен Крамър — след това добави тихо. — О, как само искам да го смачкам в съда!

— Ето това е отношение! — ухили се Том Люис. — Нищо не стимулира живота така, както малко добродушна омраза.

Той сбръчка носа си и подуши.

— Човече божи! Чувстваш ли този сос за спагети!

— Подушвам го — каза Алън. — И ако продължаваш да ядеш тези манджи всеки обед само защото са близо до работата ни, след две години ще си тлъсто прасе.

— Това влиза в плановете ми — съобщи Том. — Това, което искам, е да имам огромна челюст и три брадички под нея — като адвокатите във филмите. Това страшно ще впечатлява клиентите.

Външната врата се отвори без почукване. Появи се една пура, последвана от набит мъж с остра брадичка, облечен във велурена винтяга, на главата с бутнато назад, смачкано бомбе. Носеше фотоапарат, а през рамото му беше преметнат ремъка на чанта. Говорейки, без да вади пурата от устата си, той попита:

— Кой, от вас, момци, е Мейтлънд?

— Аз — каза Алън.

— Искам да сни’а’, тря’а да бъ’зам, за после’ното е — фотографът почна да наглася апаратурата си. — Зас’тани п’ед кни’и по п’аво, Мейтлънд.

— Извинете ме, че питам — обади се Том, — но какво, по дяволите, става?

— А, да, — каза Алън — тъкмо се канех да ти кажа. Аз изплюх камъчето и мисля, че можеш да го наречеш План три.

 

 

Капитан Яабек обядваше, когато Алън Мейтлънд бе въведен в капитанската каюта на „Вастервик“. Както и предишния път в нея бе подредено и уютно, махагоновата ламперия светеше, а медните части бяха излъскани до блясък. На една малка квадратна масичка, спусната от стената и покрита с бяла ленена покривка, бяха сервирани блестящи сребърни прибори за един човек. Капитан Яабек ядеше от голяма чиния нещо, което приличаше на нарязани зеленчуци. При влизането на Алън той постави приборите и вежливо се изправи. Днес беше облечен в сив шевиотен костюм, но на краката му пак бяха старите старомодни чехли.

— Моля да ме извините — каза Алън. — Не знаех, че обядвате.

— Моля, нямам нищо против, мистър Мейтлънд — капитан Яабек покани Алън в едно от зелените кожени кресла и седна на мястото си на масата. — Ако не сте обядвали…

— Благодаря, вече го сторих.

Алън беше отклонил предложението на Том Люис да хапнат на обяд спагети, вместо това набързо изяде един сандвич с чаша мляко по пътя към кораба.

— Може и добре да сте направили — капитанът посочи с ръка към чинията. — На млад човек като вас вегетарианското ядене би могло да му се стори незадоволително.

— Вие вегетарианец ли сте, капитане? — попита учуден Алън.

— От много години. Някои считат, че е… — той се спря. — Как се казва на английски?

— Мания — каза Алън. След което му се поиска да не го е казвал толкова бързо.

Капитан Яабек се усмихна.

— Да, така го наричат понякога. Но не е вярно. Няма да имате нищо против, ако продължа…

— О не, моля Ви.

Капитанът започна да дъвче. След като хапна няколко пъти, той каза:

— Вегетарианството, сигурно знаете, мистър Мейтлънд, е по-старо от християнството.

— Не — отвърна Алън, — не знаех.

Капитанът кимна.

— Появило се е много векове преди него. Истинският последовател на вегетарианството смята, че животът е свещен. Ето защо всички живи същества имат право да му се наслаждават, без да се боят.

— Вие вярвате ли в това?

— Да, мистър Мейтлънд, вярвам.

Капитанът хапна още веднъж. Явно мислеше за нещо.

— Цялата работа, виждате ли, е много проста. Човечеството никога няма да живее в мир докато не преодолеем диващината, която цари между нас. Именно тази диващина е причината да убиваме другите същества, за да ги изяждаме и същият див инстинкт ни подтиква да се караме, да воюваме и накрая вероятно ще ни унищожи.

— Това е интересна теория — каза Алън. Той откри, че този норвежки шкипер непрекъснато го удивлява с нещо. Започваше да разбира защо Анри Дювал бе намерил повече доброта на борда на „Вастервик“, отколкото където и да е другаде.

— Както вие казвате, теория — капитанът си взе една фурма от чинията, която стоеше встрани. — И, уви, като всяка теория и тази си има недостатък.

— Какъв недостатък? — попита с любопитство Алън.

— Учените казват, че вече е факт, че растенията също могат да възприемат и чувстват — капитан Яабек сдъвка фурмата, след това акуратно избърса пръстите и устата се с ленена кърпа. — Казаха ми, мистър Мейтлънд, че съществува машина, която е толкова чувствителна, че чува предсмъртните викове на прасковата, когато я откъсват и белят. Така че в края на краищата вегетарианството нищо не постига, бивайки толкова жестоко към беззащитната зелка, колкото е и месоядния човек към кравата или прасето — капитанът се усмихна и Алън за момент си помисли, дали другият не го будалка леко.

По-рязко капитанът каза:

— Е, мистър Мейтлънд, какво можем да направим?

— Има едно, две неща, за които бих искал да поговорим — му рече Алън. — Но мисля, че и клиентът ми трябва да присъства.

— Разбира се — капитан Яабек прекоси каютата, натисна едно копче на стенния телефон и заговори рязко. Като се върна, каза сухо:

— Казаха ми, че вашият клиент помага при чистенето на трюма. Но ще дойде.

Няколко минути по-късно на врата се почука колебливо и Анри Дювал влезе. Беше облечен в покрит с маслени петна комбинезон и от него се носеше миризма на машинно масло. Резки от машинно масло имаше и по лицето му и по косата му, която се беше сплъстила и разрошила. Застана нерешително, в двете си ръце държеше плетена вълнена шапка.

— Добър ден, Анри, — каза Алън.

Младият пътник без билет се усмихна неуверено. Сведе поглед с неудобство към мръсното си облекло.

— Не се притеснявай — заповяда му капитанът — и не се срамувай от белезите на честната работа — след това добави, обръщайки се към Алън: — Боя се, че понякога някои се възползуват от добрата душа на Анри и му дават работа, която другите отбягват. Но той винаги я свършва с желание и добре.

При тези думи младежът се усмихна широко.

— Първо аз чисти кораб — съобщи той. — След това Анри Дювал. Двамата най-мръсни.

Алън се засмя.

Капитанът се усмихна горчиво.

— Това, което се говори за кораба ми, уви, е истина. Парите за поддръжка не стигат, екипажът е малък. Но що се отнася до нашия млад приятел, не искам животът му да премине в чистене на този кораб. Сигурно имате някакви новини, мистър Мейтлънд?

— Не са точно новини — отговори Алън. — Освен че отделът по имиграция отказа да приеме официално слушане по случая на Анри.

— Ах, — капитан Яабек вдигна ръцете си нетърпеливо. — Тогава, за кой ли път, нищо не може да се направи.

Очите на Анри Дювал, които бяха светили, се замъглиха.

— Не бих казал, че е точно така — каза Алън. — В същност искам да обсъдя с вас, капитане, един въпрос, затова и исках клиентът ми да присъствува.

— Да?

Алън чувствуваше, че двамата напрегнато го гледат. Трябваше внимателно да обмисли думите си. Трябваше да бъде зададен въпрос и се надяваше да получи точно определен отговор. Ако капитан Яабек отговореше правилно, това би позволило да се започне План две. Но думите и отговорът трябваше да дойдат от капитана.

— Когато идвах тук предишния път — каза внимателно Алън, — ви попитах дали вие като капитан на този кораб имате намерение да заведете Анри Дювал в отдела по имиграция и да поискате слушане на неговата молба за слизане. Тогава вашия отговор беше „не“ и причините, които вие изтъкнахте — Алън погледна в бележките, които беше водил — са, че сте твърде зает и мислите, че няма никакъв смисъл.

— Така е — каза капитанът, — спомням си, че говорихме за това.

Докато той говореше, погледът на Дювал се местеше ту към единия, ту към другия.

— Отново искам да ви попитам, капитане — каза тихо Алън. — Дали ще заведете моя клиент Анри Дювал в отдела по имиграция, за да поискате официално слушане.

Алън задържа дъх. Това, което искаше, беше повторението на предидущия отговор. Ако капитанът отново кажеше дори неволно „не“, независимо от причините, това технически би означавало, че Анри Дювал е затворник на борда на този кораб, намиращ се в канадски териториални води, подчиняващ се на канадските закони. И тогава на базата на писмената клетвена декларация имаше вероятност съдията да издаде разпореждане за довеждане на затворника пред съда. Това беше много тънък момент от закона — „дългия удар“, който бяха измислили с Том. Но нанасянето му зависеше от получаването сега на правилния отговор, за да може да бъде направена правдива писмена клетвена декларация.

Капитанът явно беше озадачен.

— Но вие току-що ни, казахте, че имиграционните власти са казали „не“.

Алън не отговори. Вместо това гледаше втренчено капитана. Изкушаваше се да обясни, да помоли за думите, които искаше да чуе, но това щеше да бъде нарушение на адвокатската етика. Наистина, разликата беше много тънка, но съществуваше и Алън я чувствуваше. Можеше само да се надява, че проницателният ум на другия…

— Добре — капитан Яабек се поколеба. — Може би вие сте прав и трябва всичко да опитаме. Може би в края на краищата, ще трябва да намеря време…

Не вървеше добре. Не беше това, което той искаше. Добронамереността на капитана окончателно затваряше единствената вратичка в закона, съвсем леко открехната, тя се затваряше. Алън стисна устни, на лицето му се изписа разочарование.

— Не е това, което искате? И въпреки това ме молите? — на лицето на капитана се изписа объркване.

Алън го погледна право в очите и влагайки нарочна официалност рече:

— Капитан Яабек, моята молба е в сила. Но трябва да ви предупредя, че ако не й обърнете внимание, аз си запазвам правото, в интерес на моя клиент, да предприема всякакви законни действия, които сметна за необходими.

По лицето на капитана бавно се изписа усмивка.

— Да — каза той, — сега разбирам. Вие трябва да вършите някои неща при определени условия, защото такъв е законът.

— И моята молба, капитане?

Капитан Яабек поклати глава, след което изрече тържествено:

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Прекалено много работа имам на този кораб в пристанището и не мога да си губя времето за безполезни пътници без билет.

До този момент веждите на Анри Дювал бяха сключени от напрежение, въпреки че явно бе разбрал много малко от това, което се говореше. Но при последните думи на капитана изражението му изведнъж стана учудено, а след това обидено. Почти, помисли си Алън, като на дете, което рязко и необяснимо е останало без родители. Още веднъж се изкуши да обясни, но реши, че и без това е отишъл твърде далеч. Протягайки ръка на Дювал, той каза:

— Правя всичко, което мога. Скоро ще дойда отново да те видя.

— Можеш да вървиш — каза строго капитанът на младия пътник без билет. — Върни се в трюма и си свърши добре работата!

Със сведен поглед и нещастен вид Дювал излезе.

— Виждате — каза тихо капитан Яабек, — аз съм и жесток.

Той извади лулата си и започна да я пълни.

— Не разбрах какво точно искате, мистър Мейтлънд, но се надявам, че направих всичко както трябва.

— Да, капитане — Алън се усмихваше. — Откровено казано, мисля, че направихте абсолютно всичко, което трябваше.

 

 

На края на дока беше паркирана една бяла MG-кабриолет. Гюрукът бе вдигнат. Когато откъм „Вастервик“ се зададе Алън Мейтлънд с вдигната яка срещу студения влажен вятър, духащ откъм океана, Шерън Деверукс отвори вратата на шофьора.

— Здравей, — каза тя — звънях в кантората ти и мистър Люис ми каза да дойда тук и да те чакам.

— Понякога — отвърна весело Алън — старият Том проявява истински разум.

Шерън се усмихна и на бузата, й се появи трапчинката. Тя беше без шапка, облечена в бежово палто и ръкавици в тон с него.

— Влизай — изкомандва тя — ще те откарам, където искаш.

Той обиколи от другата страна, опита се внимателно да намести дългото си тяло. При втория опит успя.

— Не е зле — каза одобрително Шерън. — Дядо веднъж опита, но така и не можахме да вкараме втория му крак.

— Е, — каза Алън, аз съм не само по-млад, но също и по-гъвкав от дядо.

С три бързи маневри Шерън обърна колата и те потеглиха, друсайки се по пристанищния път. MG-то беше малко, но удобно. Раменете им се докосваха и той усети същия парфюм, който му беше направил впечатление при последната им среща.

— Що се касае до гъвкавостта ти — каза Шерън, — онзи ден не я забелязах. Накъде?

— Обратно в кантората, предполагам. Има едно заклеване, което трябва да свърша.

— Защо не свършиш тук? Повечето думи ги знам.

— Аз знам такива думи, че е по-добре да не разиграваме сцената с онемялата брюнетка — ухили се той.

Тя обърна глава към него. Устните й бяха червени, пълни и леко разделени във весела дъга. Той отново почувствува елфическото у нея.

— Е, добре, значи е нещо свързано с правото — тя отново се обърна напред. В следващия момент направи рязък завой и той бе притиснат км рамото й. Усещането бе приятно.

— Писмена клетвена декларация — каза й той.

— Нали няма да нарушиш някое от своите старомодни правила, ако ми кажеш как вървят нещата? — попита Шерън. — Имам предвид човека от кораба.

— Все още не съм сигурен — каза сериозно Алън. — С имиграционните чиновници нищо не се получи, но ние го очаквахме.

— А след това?

— Днес се случи нещо… току-що. Може да се появи възможност — съвсем нищожна да представим случая в съда.

— Това ще помогне ли?

— Може и да не помогне, разбира се — той вече си бе задавал този въпрос на Шерън. Но проблемът беше такъв, че във всеки момент можеше да се направи само една стъпка и след това само се надяваш да се случи най-доброто.

— Защо искаш да стигнеш до съд ако това може и да не помогне?

Те се включиха в движението и ускориха, за да минат един светофар, който вече беше включил жълтото. В напречната улица се чу виенето на спирачки.

— Видя ли онзи автобус? — попита Шерън. — Мислех, че ще ни удари.

Те направиха рязък завой отначало наляво, след това надясно, заобикаляйки една цистерна с мляко и за малко щяха да ударят шофьора й.

— Има различни начини — каза Алън преглъщайки — и различни съдилища. Можеш ли да намалиш малко?

Шерън послушно намали от четиридесет на тридесет и пет мили в час.

— Разкажи ми за съда.

— Никога не може да се каже предварително какво доказателство ще се появи — каза Алън. — Понякога има неща, за които не можеш да чуеш по друг начин, освен в съда. Също някои важни тълкувания на закона. А в този случай има и една друга причина.

— Продължавай — настоя Шерън — много е интересно — скоростта им, забеляза Алън, отново се бе качила на четиридесет.

— Каквото и да правим — обясни той, — ние нямаме какво да губим. И колкото по-дълго протакаме нещата, толкова повече има шанс правителството да промени позицията си и да даде на Анри възможността да стане имигрант.

— Не знам дали това ще хареса на дядо — каза замислено Шерън. — Той се надяваше да направи от този случай голям политически въпрос. И ако правителството се предаде, няма да има за какво да се спори.

— Честно — изрече Алън, — въобще не ми пука какво иска дядо ти. Това, което ме интересува, е какво аз мога да направя за Анри.

Настъпи тишина. След това Шерън каза:

— Ти два пъти го нарече с малкото му име. Той харесва ли ти?

— Да — каза Алън. Забеляза, че говори убедено. — Той е един добър младеж, който през цялото време се е борил с живота. Не мисля, че някога ще стане президент или каквото и да е от този род, нито мисля, че ще забогатее, но искам да получи нещо от този живот. Ако това стане, това ще му е за пръв път.

Шерън погледна към Алън, виждайки профила му, след това отново се загледа напред. След малко попита:

— Знаеш ли какво?

— Не, кажи.

— Ако някога изпадна в беда — каза тя — бих искала, Алън, ти да си този, който ще ми помогне.

— Сега точно сме изпаднали в беда — каза той. — Може ли аз да карам?

Гумите изсвириха. MG-то спря.

— Защо? — попита Шерън с невинен вид. — Вече пристигнахме.

Смесеният мирис на пица и спагети не можеше да бъде сбъркан.

В кантората Том Люис четеше местното издание на ванкувърския „Поуст“. При влизането им той остави вестника.

— Съюзът на правистите, без съмнение, ще те лиши от адвокатски права — обяви той. — След като, разбира се, публично те острижат в Стенли Парк. Ти знаеш правилата за реклама.

— Я да видя — каза Алън. Той взе вестника. — Аз само казах това, което мислех. В този момент бях малко ядосан.

— Това — вметна Том, — си личи със страшна сила.

— Боже мой! — Алън разгърна първата страница. Шерън стоеше до нето. — Не мислех, че така ще изглежда.

— Предадоха го и по радиото — добави го Том.

— Но аз мислех, че ще се говори повече за Дювал…

— За да бъда абсолютно честен — каза Том, — трябва да си призная, че съм яркозелен от завист. Някак си, без даже да положиш някакво усилие, взе, че обсеби този изключителен случай, стана герой в очите на общественото мнение, а сега изглежда…

— О, забравих — прекъсна го Алън. — Това е Шерън Деверукс.

— Знам — каза Том. — Тъкмо до нея бях стигнал.

Очите на Шерън искряха от смях.

— Но, мистър Люис, в края на краищата във вестника се споменава и за вас. Написано е Люис и Мейтлънд.

— За тази подхвърлена троха вечно ще съм благодарен — Том си облече палтото. — О, между другото, излизам, за да се срещна с един нов клиент. Той има рибарски магазин, а също така, предполагам и проблем с договора си за наема. За нещастие няма кой да му наглежда магазина, така че аз трябва да отида при рибите. Не искате ли за вечеря хубави котлети от треска?

— Не за тази вечер, благодаря — поклати Алън глава. — Имам планове да заведа Шерън някъде.

— Да — каза Том — и аз си помислих, че ще сториш нещо такова.

— Трябва да поработя върху клетвената декларация — забеляза Алън, когато останаха сами. — Трябва да е готова, та да мога утре да се явя при съдиите.

— Може ли да помогна — попита Шерън, усмихвайки му се — трапчинката се появи и изчезна. — Аз мога и да печатам.

— Влизай тогава — каза Алън. Хвана я за ръка и я въведе в стъклената си кутийка.