Артър Хейли
Живот по върховете (7)

7.
Почитаемият Харви Уоръндър

Краткият коледен отдих свърши, като че ли никога не го е имало.

В деня на Рождество Христово Хаудънови отидоха рано да вземат причастие. След като се върнаха, приемаха гости докато стана време за обяд. Повечето визити бяха официални, но дойдоха и няколко приятели на семейството. След обеда пристигнаха Лексингтънови и премиер-министърът и Артър Лексингтън се усамотиха за два часа, за да обсъдят приготовленията за Вашингтон. По-късно Маргарет и Джеймз Хаудън говориха по трансантлатическата линия с дъщерите, зетьовете и внуците си в Лондон. Те се бяха събрали да прекарат Коледата заедно. Докато всеки говори с всеки, измина доста време и като хвърли поглед на часовника Джеймс Хаудън си помисли, че е добре, че сметката ще бъде изпратена на зет му — заможен индустриалец. По-късно Хаудънови вечеряха тихо сами, след което премиер-министърът поработи в кабинета си, докато Маргарет гледаше филм по телевизията. Беше една тъжна, нежна история на Джеймз Хилтън. Казваше се „Довиждане, мистър Чипс“ и Маргарет с носталгия си припомни, че са я гледали със съпруга си през 30-те години. Сега звездата Робърт Донат, както и авторът бяха отдавна мъртви, а Хаудънови вече не ходеха на кино… В единадесет и тридесет тя каза лека нощ и си легна, а Джеймз Хаудън продължи да работи до един през нощта.

Денят на Мили Фрийдмън не беше толкова напрегнат, но беше и по-малко интересен. Тя се събуди късно и след известни колебания отиде на църковна служба, но не взе причастие. След обяда нае такси и отиде до дома на една бивша приятелка от Торонто, която след омъжването си живееше в Отава и беше поканила Мили за обяд на Коледа. В къщата имаше няколко малки деца и след малко разговорът се завъртя около неизбежните, скучни теми — за отглеждане на децата, къщната работа и кое колко струва. За пореден път Мили се увери, че чарът на така наречената домашна атмосфера не й действува. Тя предпочиташе своя уютен апартамент, независимостта си, а също така работата си и отговорностите, които харесваше. След това си помисли: може би остарявам и се вкисвам. Тръгна си с облекчение. Съпругът на приятелката й я откара вкъщи. По пътя направи няколко плахи опита да я сваля, но тя твърдо ги отблъсна.

През целия ден доста често си мислеше за Брайън Ричардсън, чудейки се какво ли прави и дали ще й позвъни. Когато той не се обади, разочарованието й беше много голямо.

Здравият смисъл предупреждаваше Мили да не хлътва. Тя си припомни, че е женен и че между тях едва ли би могла да възникне трайна връзка, помисли си и за собствената си уязвимост… но видението беше натрапчиво, мечтите изтласкаха разума, ехото от нежно произнесените думи: „Искам те, Мили, не знам как иначе да ти го кажа, освен че те искам…“. А накрая остана мисълта, която събуждащият се ден беше превърнал в мечтателен и прелестен спомен.

Брайън Ричардсън работи яко на Коледа. Напусна апартамента на Мили в ранната утрин и след четиричасов сън будилникът го събуди. Забеляза, че Елоиз не се е прибирала през цялата нощ — факт, който не го учуди. След като си направи закуска, отиде с колата до седалището на партията на Спаркс стрийт. Там остана през по-голямата част от деня, разработвайки в детайли общия план на кампанията, която бяха обсъждали с премиер-министъра. Тъй като в сградата бяха само той и портиерът и никой не го прекъсваше, успя да отхвърли голяма част от работата. Във все още празния си апартамент се върна с чувството на задоволство. На няколко пъти през деня с учудване се беше хванал, че се отвлича по спомена за Мили от предишната нощ. На два пъти се беше изкушавал да й позвъни, но вътрешното му чувство за опасност го спря. В края на краищата всичко бе едно мимолетно приключение, на което не биваше да се отдава прекалено сериозно внимание. Вечерта почете малко и си легна рано.

 

 

Коледа бе свършила.

Беше 11 часа сутринта на 26 декември.

— Мистър Уоръндър се появи и може да дойде, ако искате да го видите — съобщи Мили Фрийдмън, носейки поднос с кафе. Тя беше влязла във вътрешния кабинет на премиер-министъра веднага след като оперативният му помощник излезе оттам. Оперативният помощник беше един честен и амбициозен, финансово независим младеж на име Елиът Прауз. Цяла сутрин той беше влизал и излизал, получавайки разпореждания и докладвайки за изпълнението им заедно с постоянния поток от посетители, които имаха назначен час. Мили знаеше, че доста голяма част от тази дейност е свързана с предстоящите разговори във Вашингтон.

— Защо ще искам да го видя? — Джеймз Хаудън леко раздразнен вдигна поглед от папката, която четеше — една от многото на бюрото му с ярко отпечатан гриф „Строго секретно“ и с информация за междуконтиненталната отбрана. Военните работи никога не бяха интересували особено Джеймз Хаудън и даже сега трябваше да напряга вниманието си, за да запомни фактите. От време на време тъжно си мислеше колко малко време може да се отдели на проблемите, свързани със социалните грижи, а някога именно заради тях навлезе в политиката.

Наливайки кафе от алуминиева кана-термос, Мили отговори спокойно:

— Разбрах, че сте търсили мистър Уоръндър преди Коледа и той не си е бил вкъщи.

Тя добави обичайните четири бучки захар и много сметана, след което постави внимателно чашката пред премиер-министъра заедно с малък поднос с шоколадови бисквити.

Джеймз Хаудън остави настрана папката, взе една бисквита и отхапа от нея.

— Тези са по-добри от предишните — каза той одобрително. — Имат повече шоколад.

Мили се усмихна. Ако Хаудън беше по-малко разсеян, може би щеше да забележи, че тая сутрин тя е в необикновено ведро настроение и че е облечена в кафяв туидов костюм със сини нишки и блуза в мек син цвят, които много й отиваха.

— Спомням си — вярно, че звъних, — каза премиер-министърът след известна пауза. — Има някакъв имиграционен проблем във Ванкувър — и добави с надежда: — Може би вече се е решил от само себе си.

— Боя се, че не е — каза Мили. — Мистър Ричардсън позвъни тази сутрин, за да ви напомни — тя погледна в бележника си. — Той ме помоли да ви кажа, че темата много оживено се обсъжда на Запад и източните вестници също започват да проявяват интерес — тя пропусна да каже, че Ричардсън беше добавил топло: „Ти си чудесна, Мили. Непрекъснато мисля за това и скоро ще ти се обадя“.

— Мисля, че ще е по-добре, ако се видя с Харви Уоръндър. Виж вмъкни го някак в графика. Десет минути ще са достатъчни.

— Добре — каза Мили. — Мисля, че ще успея още тази сутрин.

— Има ли голяма опашка отвън? — попита Хаудън, отпивайки от кафето си.

— Нищо, което да не може да почака — поклати глава Мили. — Някои от спешните въпроси препратих към мистър Прауз.

— Добре — кимна одобрително премиер-министърът. — Отпращай към него колкото се може повече през следващите няколко седмици.

От време на време, дори в този момент, в него се появяваше едно странно носталгично чувство към Мили, въпреки че физическото желание много отдавна беше угаснало. Понякога се чудеше как изобщо се беше случило всичко… историята между тях, силата на неговите собствени чувства тогава. Разбира се, роля тук беше изиграла самотата, която един член на парламента от задните скамейки винаги изпитваше в Отава; чувството за празнота; малкото неща, които имаше да върши през периода, когато парламентът заседаваше. И по това време Маргарет доста често отсъстваше… Но сега всичко му изглеждаше толкова далечно.

— Има още нещо и ми е неприятно да ви занимавам с него — каза колебливо Мили. — Имате писмо от банката. Още едно напомняне, че сте превишили сметката.

Откъсвайки се от мислите си, Хаудън каза мрачно:

— Боях се, че скоро ще дойде.

Както и преди три дни, когато Маргарет беше повдигнала темата, той възнегодува срещу нуждата да се занимава с въпроси от този род в такова време. Предполагаше, че сам си е виновен. Знаеше, че е достатъчно да спомене само една дума сред неколцина богати поддръжници на партията и щедри американски приятели, и парите щяха да потекат тихо и обилно, без да има прикрепени визитни картички към тях. Преди него други премиер-министри го бяха правили, но Хаудън винаги беше отказвал по принцип, от чувство за гордост. Животът му, помисли си той, беше започнал с милостиня като сираче и сега не искаше да приеме, че след толкова успехи, отново зависи от чужди подаяния.

Припомни си загрижеността на Маргарет за скоростта, с която се топяха скромните им спестявания.

— По-добре позвъни в Монреал Тръст — поръча той. — Разбери дали мистър Медъкс може да дойде да си поговорим.

— Помислих си, че ще поискате да се срещнете с него, така че проверих — отговори Мили. — Свободен сте само утре в късния следобед и той ще дойде тогава.

Хаудън кимна одобрително. Винаги беше благодарен на Мили за ефективните й усилия да му пести време.

Беше изпил кафето си — обичаше го парещо горещо, сладко и с много сметана. Мили напълни отново чашата му.

Накланяйки назад тапицираното си с кожа меко кресло, той се отпусна, наслаждавайки се на един от малкото спокойни моменти през този ден. След десет минути отново щеше да бъде напрегнат и зает, диктувайки едно темпо на работа, на което екипът му трудно издържаше. Мили знаеше това и с годините се беше научила да си отдъхва в тези паузи. Знаеше, че Джеймз Хаудън няма нищо против. Сега той каза небрежно:

— Прочете ли разшифрованата стенограма?

— На Комитета за отбрана?

Взимайки си още една шоколадова бисквита, Хаудън кимна.

— Да — каза Мили, — прочетох я.

— Какво ти е мнението?

Мили се замисли. Въпреки че въпросът прозвуча обикновено, тя знаеше, че от нея се очаква искрен отговор. Веднъж Джеймз Хаудън й се беше оплакал: „половината от времето се мъча да разбера какво мислят хората; те не ми казват истината, а това, което мислят, че аз искам да чуя“.

— Чудя се, как ще се съхраним като канадци — каза Мили. — Ако това се осъществи — имам предвид Съюзния пакт. Не мога да си представя, че е възможно след това нещата да си останат постарому.

— Не, аз също не си го представям — каза Хаудън.

— Добре, тогава няма ли с това да започне асимилирането ни? Докато един ден станем част от Съединените щати, докато не се простим окончателно с независимостта си.

Даже когато задаваше въпроса си, Мили все се чудеше, дали въпросът е чак толкова съдбовен. Какво представляваше в действителност независимостта, освен една илюзия, за която хората говорят? Никой не беше истински независим и никога нямаше да бъде. Същото важи и за нациите. Тя се замисли какво ли би казал Брайън Ричардсън; искаше й се да поговори с него за това.

— Възможно е да бъдем погълнати или за известно време да изглежда така — каза бавно Хаудън. — Възможно е също след една война да се окаже точно обратното — той замълча, лицето му беше замислено, след това продължи. — Нали знаеш, Мили, войните имат способността да променят нещата; те изтощават нациите, смазват империите и понякога тези, които си мислят, че са победили, се оказват победени. Рим е един пример. Така е било и с други в различни епохи: филистяните, гърците, Испания, Франция, Британия. Същото може да се случи и с Русия или със Съединените щети — или с двете, при което Канада ще се превърне в суперсила — той спря, след това добави: — Хората често допускат грешката да мислят, че големите исторически промени се случват в други времена, а не в тяхното.

Другото си предположение Хаудън премълча. Премиер-министърът на Канада щеше да има повече влияние в един съюз, отколкото при пълна независимост. Той можеше да стане един посредник с непрекъснато нарастващи авторитет и влияние. И накрая — ако нему бъде определена тази роля — той можеше да използва авторитета си за благото на страната. Най-важното, ключът към властта, бе никога да не позволи да се прекъсне последната нишка от суверенитета на Канада.

— Разбирам, че е важно да се преместят на север ракетните бази — каза Мили, — и разбирам какво искате да кажете със запазването на зърнопроизводителните райони от радиоактивно замърсяване. Но това означава, че ние вървим към война, така ли?

Трябва ли да изповяда собственото си убеждение в неизбежността на войната и необходимостта за подготовка към нея в смисъл на оцеляване? Хаудън реши да не го прави. Това беше тема, която той трябваше да заобикаля, когато се изказва пред публика и можеше да привикне отсега.

— Ние правим избор, Мили — каза той внимателно, — и можем да избираме дотогава, докато изборът все още има смисъл. От гледна точка на нашите убеждения това е единственият възможен избор. Но съществува изкушението да го отложим, да избегнем вземането на решение; да седим и да чакаме някои неприятни истини да ни отминат — той поклати отрицателно глава. — А това вече е невъзможно.

— Няма ли да е трудно да се убедят хората? — попита тя загрижено.

— Предполагам — усмихна се мимолетно премиер-министърът. — Може да се наложи и тук да дадем някои жертви.

— В такъв случай — каза Мили, — ще се опитам да въведа известен ред в тях.

Произнасяйки тези думи, тя почувствува надигаща се вълна от възбуда и възхищение от този човек, когото през последните години бе видяла да достига толкова много, а сега се готвеше, да поеме на плещите си още повече. Това не беше старото тревожно чувство, което бе имала някога, а нещо по-дълбоко — прииска й се да го предпази, да го защити. Почувствува с удовлетворение, че е нужна.

— Винаги си въвеждала реда в нещата, Мили — каза тихо Джеймз Хаудън. — Това винаги е значило много за мен.

Той постави чашата с кафе — сигнал, че почивката е свършила.

Четиридесет и пет минути по-късно, след като се бяха състояли три срещи, Мили въведе в кабинета почитаемия Харви Уоръндър.

— Седни, моля — гласът на Хаудън беше студен.

Министърът по въпросите на гражданството и имиграцията отпусна високото си, едро тяло в стола пред бюрото и се размърда с неудобство.

— Виж какво, Джим — каза той, опитвайки се да поразчупи леда — ако си ме извикал, за да ми кажеш, че съм се държал като глупак онази вечер, нека аз първи да си го призная. Да, държах се глупашки и ужасно съжалявам за това.

— За нещастие — каза язвително Хаудън, — малко е късно за съжаление. И освен това, ако си решил да се държиш като градския пияница, приемът на генерал-губернатора не е на мястото, откъдето трябва да започнеш. Вече, предполагам, знаеш, че историята се е разнесла на другия ден из цяла Отава — отбеляза с неодобрение, че костюмът на посетителя му се нуждае от гладене.

Уоръндър избягваше да погледне в ярко блестящите очи над орловия нос на премиер-министъра.

— Знам, знам.

— Всеки ще ме разбере, ако поискам оставката ти.

— Надявам се, че няма да направите това премиер-министре. Искрено се надявам.

Харви Уоръндър се беше наклонил напред. При това движение се видя, че по плешивината на черепа му бяха избили капчици пот. Хаудън се зачуди дали във фразата и в тона има скрита заплаха. Трудно беше да се прецени.

— Ако мога да добавя нещо — каза меко Уоръндър, усмихвайки се, — той беше възстановил част от обичайната си самоувереност — това е „graviora quaedam sunt rernedia periculis“, което в свободен превод на Вергилий звучи така: „Някои средства са по-лоши от опасностите“.

— Някъде имаше и едно изречение за рева на магаре — отряза го гневно Хаудън. Класическите цитати на другия винаги го изкарваха от нерви. Сега премиер-министърът продължи със стиснати устни. — Искам да кажа, че бях решил да не предприемам други действия, освен да те предупредя. Надявам се, че не ще ме предизвикаш да променя решението си.

Уоръндър се изчерви, след това вдигна рамене.

— Останалото е мълчание — промърмори той тихо.

— Всъщност повиках те да си поговорим за последния имигрантски случай във Ванкувър. Мисля, че това е една от ония потенциално рискови ситуации, които настоявах да избягваме.

— Ах — очите на Харви Уоръндър заблестяха заинтригувано. — Имам пълен доклад за този случай, премиер-министре и мога да ви кажа всичка за него.

— Не искам нищо да ми казваш — каза нетърпеливо Джеймз Хаудън. — Твоя работа, е да се разпореждаш в министерството си. Във всеки случай аз имам по-важни въпроси, с които се занимавам — погледът му се плъзна към отворените папки с материали за междуконтинентална защита, искаше час по-скоро да се върне към тях. — Настоявам случаят да бъде уреден и да изчезне от страниците на вестниците.

Веждите на Уоръндър се повдигнаха.

— Не си ли противоречиш? Веднъж ми казваш да си управлявам министерството, а веднага след това да уредя един случай…

Хаудън го прекъсна ядосано.

— Казвам ти да следваш политиката на правителството — моята политика: а тя е да се избягват спорните случаи, особено сега, когато ни предстоят избори през следващата година — той се поколеба, — и когато и други неща се задават. За всичко това говорихме миналата вечер — и добави хапливо, — или може би не си спомняш?

— Не бях толкова пиян — сега в гласа на Харви Уоръндър прозвуча гняв. — Казах ти тогава какво мисля за така наречената имиграционна политика и оттогава нищо не се е променило. Или ще приемем една нова, честна имиграционна политика, която ще узакони това, което правим ние и всички правителства преди нас…

— И какво да узакони?

Джеймз Хаудън се беше изправил зад бюрото си. Поглеждайки го, Харви Уоръндър каза тихо и напрегнато:

— Дискриминационната политика, която водим.

— И защо не, това си е нашата страна, нали? Да узаконим бариерите за цветнокожи, да има расови квоти, да забранява влизането на негри и ориенталци. Винаги сме го правили и няма защо да го променяме. Нека законът признае, че искаме англосаксонци и че се нуждаем от определен брой безработни. Нека предвижда фиксирана квота за италианците и всички останали и средства за контрол върху процента на католиците. Стига сме молили. Да създадем един честен имиграционен закон, който да описва нещата така както са. Нека престанем да имаме едно лице за пред Организацията на обединените нации, където дружим с цветнокожите, и друго лице за вкъщи…

— Ти с всичкия си ли си? — невярващ запита шепнешком Джеймз Хаудън. Беше се втренчил в Уоръндър. Разбира се, помисли си той, понамекна нещо подобно на приема в Гавърнмънт хауз… но той бе допуснал, че е под влияние на алкохола… След това си спомни думите на Маргарет: „Понякога си мисля, че Харви не е съвсем наред“.

Харви Уоръндър дишаше тежко, ноздрите му трепереха.

— Не — отговори той, — аз не съм луд, просто съм уморен от проклетото лицемерие.

— Честността е хубаво нещо — каза Хаудън. Гневът му беше започнал да се уталожва. — Но това е вид политическо самоубийство.

— Откъде си сигурен, след като никой не го е изпробвал? Как можем да знаем дали хората не предпочитат да им се каже това, което вече знаят?

— Каква е алтернативата, която предлагаш? — попита тихо Джеймз Хаудън.

— Имаш предвид, ако не създадем нов имиграционен закон?

— Да.

— Тогава аз ще прилагам буквално този, който имаме — каза твърдо Харви Уоръндър. — Ще го прилагам без изключения, замазвания и без задни вратички, през които избутваме неприятните случаи, за да не попаднат в печата. Може би така ще стане ясно каква е истинската ситуация.

— В такъв случай — каза спокойно Джеймз Хаудън, — искам оставката ти.

Двамата мъже стояха един срещу друг.

— О, не — каза тихо Харви Уоръндър, — в никакъв случай.

Настъпи тишина.

— Би ли се изразил по-ясно — каза Джеймз Хаудън. — Имаш ли нещо предвид?

— Мисля, че знаеш.

Лицето на премиер-министъра остана твърдо, в погледа му се четеше неотстъпчивост.

— Думата, която казах, беше „ясно“.

— Добре, щом настояваш — Харви Уоръндър отново седна. След това каза делово, като че ли обсъждаха рутинни неща. — Ние имаме споразумение.

— Това беше много отдавна.

— В споразумението не беше предвиден срок на действие.

— Независимо от това то беше изпълнено.

Харви Уоръндър поклати упорито глава.

— Споразумението е безсрочно.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, измъкна един сгънат лист хартия и го подхвърли на бюрото на премиер-министъра.

— Прочети го и сам ще се убедиш.

Посягайки към листа, Хаудън почувствува, че ръката му трепери. Ако беше оригиналът, единственият екземпляр… Беше фотокопие. За момент изгуби контрол над себе си.

— Глупак!

— Защо? — лицето на другия беше каменно.

— Ти си направил фотокопие…

— Никой не знае какво е било копирано. Освен това аз стоях през цялото време там, до апарата.

— Фотокопията имат негативи.

— Негативът е у мен — каза спокойно Уоръндър. — Запазих го в случай, че ще ми трябват повече копия. Оригиналът също е на сигурно място — той посочи с ръка: — Защо не го прочетеш? Нали за това говорим.

Хаудън наведе глава и впери поглед в думите — прости, точни, написани с неговия почерк.

1. Х. Уоръндър се оттегля от лидерството, ще подкрепи Дж. Хаудън.

2. Племенникът на Х. Уоръндър (Х. О.Б.) да получи — телевизионен лиценз.

3. Х. Уоръндър влиза в кабинета на Хаудън — сам да си избере министерство (без външни работи и здравеопазването). Дж. Х. няма да освобождава Х. У. освен при недискретност, скандал. В последния случай Х. У. поема цялата отговорност, не въвлича Дж. Х.

Следваше датата — отпреди девет години — и изписаните инициали на двамата.

— Сам виждаш — каза тихо Харви Уоръндър, — всичко е точно както ти казах, споразумението няма срок.

— Харви — каза бавно премиер-министърът, — има ли смисъл да те убеждавам? Някога бяхме приятели… — умът му беше замаян. Едно копие в ръцете на някой репортер би се превърнало в инструмента на неговата екзекуция. Нямаше да има нито обяснение, нито маневри, нито, политическо оцеляване — само излагане и позор. Ръцете му се бяха изпотили.

Другият мъж поклати глава. Хаудън се почувствува като пред стена… безрадостна, непреодолима. Опита още веднъж:

— Всичко изпълних, Харви, ти получи своя пай и даже и повече. Какво искаш?

— Ще ти кажа! — Уоръндър се облегна напред на бюрото, гласът му премина в яростен, напрегнат шепот. — Остави ме! Нека да сторя нещо, което си струва, вместо непрекъснато да правя само компромиси. Може би ако ние пренапишем нашия имиграционен закон и го направим честно — като изложим нещата така, както ги вършим в действителност, хората ще се замислят и ще поискат да се променят. Може би начинът, по който действаме, трябва да бъде променен; може би в края на краищата ние имаме нужда именно от промяна. Но ние не можем да я започнем, ако не проявим първо честност.

Съвсем объркан, Джеймз Хаудън поклати глава.

— Няма никакъв смисъл. Нищо не разбирам.

— Тогава нека ти обясня. Паят, за който говореше се изчислява в пари. Мислиш ли, че ме е грижа за тях? Мислиш ли, че не бих развалил нашето споразумение, ако можех? Казвам ти, че е имало нощи, и то много, в които не съм мигвал до зори, проклинайки себе си и деня, в който всичко се случи.

— Защо, Харви? — може би, ако поговореха, нещата щяха да се оправят… знае ли човек кое ще помогне…

— Аз се продадох, не е ли така? — Уоръндър говореше вече прочувствено. — Продадох се за една чорба леща, която не си струваше цената. И хиляди пъти съм искал да се върнем някак в онази конгресна зала и аз да опитам шанса си срещу тебе — както беше тогава.

— Мисля, че все пак аз щях да спечеля, Харви — каза Хаудън. За момент изпита дълбоко съчувствие. Греховете ни се връщат при нас от време на време — помисли си той — под една или друга форма.

— Не съм сигурен — каза бавно Уоръндър. Той вдигна поглед — Никога не съм бил напълно сигурен, Джим, че аз не бих могъл да седя зад това бюро вместо теб.

Ето какво било, помисли си Хаудън: почти както предполагаше, само че с една добавка. Съвест плюс несбъднати мечти за слава. Комбинацията беше отвратителна. Попита уморено:

— Не си ли малко непоследователен? Едновременно проклинаш споразумението, което сключихме, а настояваш да спазваме условията.

— Просто искам да спася положителната част от него. Ако позволя да ме изгониш, с мен е свършено. Ето защо съм така настоятелен.

Харви Уоръндър извади кърпичката и избърса обилната пот от главата си. Настъпи пауза, след която той добави меко:

— Понякога си мисля, че ще бъде по-добре, ако признаеш истината. Ние сме измамници — ти и аз. Може би така ще поставим нещата на мястото им.

Това вече беше опасно.

— Не — каза бързо Хаудън, — има по-добри начини, повярвай ми.

Той беше вече сигурен в едно: Харви Уоръндър беше интелектуално нестабилен. Той трябва да бъде направляван: придумван като дете, ако се налага.

— Много добре — каза Джеймз Хаудън, — ще забравим разговора за оставката.

— А имиграционния закон?

— Законът остава непроменен — каза твърдо Хаудън. И компромисите имаха своите граници, дори в този случай. — Нещо повече, искам да уредиш инцидента във Ванкувър.

— Ще действам според закона — каза Уоръндър. — Ще го разгледам отново: обещавам ти. Но ще действам по закона — стриктно.

Хаудън въздъхна. Нямаше как. Кимна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил.

Когато Уоръндър си отиде, той продължи да седи замислено, преценявайки този нов, ненавременен проблем, стоварил се отгоре му. Ще бъде грешка, реши той, ако омаловажи заплахата за собствената си сигурност. Характерът на Уоръндър винаги е бил непостоянен; сега нестабилността се беше усилила.

За известно време той се почуди как е могъл да стори това, което бе сторил… да се повери безразсъдно на лист хартия, когато всичките му юридически знания и опит трябваше да го предпазят от тази опасност. Но амбициите често карат един мъж да върши странни неща, карат го да поемат рискове, понякога дори изключителни… и други го бяха правили. Сега, когато гледаше нещата след толкова години, всичко изглеждаше толкова диво и безразсъдно. И все пак, тогава, пришпорван от амбициите си и лишен от възможността да предвиди как ще се развият нещата в бъдеще…

Най-безопасно бе да остави Харви Уоръндър на мира, поне до близкото бъдеще. Глупавият разговор за написването на нов закон за имиграцията не налагаше някакви спешни мерки. Във всеки случай не мислеше, че ще срещне разбиране в непосредствения заместник на Харви, а и висшите чиновници винаги намираха начин да пречат на мерки, с които не бяха съгласни. А и никакъв закон не можеше да бъде внесен за разглеждане без съгласието на кабинета, въпреки че непременно трябваше да бъдат избегнати преките сблъсъци между Харви Уоръндър и другите членове на кабинета.

Излизаше, че най-добре ще е да не предприема никакви действия и да се надява, че нищо лошо няма да се случи — една стара панацея в политиката. Разбира се, Брайън Ричардсън няма да бъде доволен. Той очевидно очаква бързи, решителни действия, но няма как да обясни на партийния директор защо нищо не може да се направи. Ванкувърският случай ще се проблематизира все повече, а Хаудън ще подкрепя Харви Уоръндър, независимо от това, как управлява министерството на имиграцията. Е, нищо хубаво нямаше в това, но поне не беше кой знае какъв проблем, като се имаше предвид незначителната критика срещу кабинета при предишните случаи. Нямаше съмнение, че ще оцелеят и сега.

Най-важното нещо, което не бива да забравям, помисли си Джеймз Хаудън, е, че основната цел е да запазя лидерския си пост в партията. Толкова много неща зависят от това в момента и в бъдеще. Общото благо изискваше да задържи властта. В този момент нямаше човек, който би могъл пълноценно да го замести.

Мили Фрийдмън влезе тихо.

— Ще обядвате ли? — попита тя с ниския си контраалтов глас. — Тука ли да ви донеса обяда?

— Не — отговори той, — иска ми се да сменя обстановката.

Десет минути по-късно, облечен в добре ушито черно палто с мека шапка от Идън, премиер-министърът бързо крачеше от Ийст блок към Пийс тауър, където се намираше ресторантът на парламента. Беше ясен, студен ден, въздухът бе ободряващо мразовит. Улиците и тротоарите с натрупан отстрани сняг съхнеха на слънцето. Завладя го чувство на благополучие. Отговаряше сърдечно на поздравите на тези, с които се разминаваше и на козируванията на часовите от Кралската канадска военна полиция. Инцидентът с Уоръндър му излезе от ума, имаше толкова много по-важни неща.

Както в повечето други дни, Мили Фрийдмън обядва със сандвич и кафе, които беше поръчала да й донесат. След това влезе в кабинета на премиер-министъра, носейки купчина материали, които беше класирала като не много спешни и можещи да почакат. Тя ги остави в подноса „поща“. В него бяха безредно натрупани различни листове хартия, но Мили не се опита да ги подреди, тъй като знаеше, че в средата на работния ден Джеймз Хаудън предпочита да намира нещата така, както ги е оставил. Един обикновен лист обаче, привлече вниманието й. Обръщайки го от любопитство, тя видя, че е фотокопие.

Наложи й се да го прочете два пъти, за да разбере какво представлява. Когато схвана, Мили се разтрепери от ужасното значение на парчето хартия, което държеше. Той обясняваше много неща, които винаги бяха представлявали загадки за нея: конференцията… победата на Хаудън… нейната собствена загуба.

Знаеше, че този лист можеше да означава също и края на две политически кариери.

Защо беше тук? Очевидно е бил обсъждан… днес… на срещата между премиер-министъра и Харви Уоръндър. Но защо? Какво можеха да спечелят? И къде е оригиналът? Мислите й блуждаеха. Въпросите я плашеха. Да не беше се докосвала до хартията, би предпочела да не знае нищо. И въпреки това…

Изведнъж я заля вълна от ярост срещу Джеймз Хаудън. Как е могъл да го направи? Нали между тях съществуваха толкова много неща; можеха да са щастливи заедно, ако той беше изгубил лидерския пост на конференцията. Запита се защо не е постъпил честно… поне да й беше оставил някакъв шанс да спечели. Но тя знаеше, че този шанс никога не бе съществувал.

И тогава, почти така внезапно, както беше дошъл, гневът си отиде и останаха съжалението и съчувствието. Знаеше, че Хаудън е постъпил така, защото се е налагало. Жаждата за власт, за победа над съперниците, за успех в политиката беше всепоглъщащо. В сравнение с тях личния живот… даже любовта… не значеха нищо. Винаги е било така: никога не е имало и най-малкия шанс…

Но имаше някои практични неща, за които трябваше да се помисли.

Мили спря, заставяйки се да мисли спокойно. Очевидно съществуваше заплаха за премиер-министъра, а и за други хора. Но за нея само Джеймз Хаудън имаше значение… имаше чувството, че миналото се връща. Тя си спомни, че тази сутрин беше решила да го предпазва и защитава. Но как би могла… използвайки, че знае… знае нещо, което несъмнено не знае никой друг, вероятно даже Маргарет Хаудън. Да, с това тя най-сетне бе станала по-близка на Джеймз Хаудън дори от жена му.

В момента не можеше да направи каквото и да е. Но нищо чудно да се появи някаква възможност. Понякога шантажът се обръща против шантажиста. Мисълта беше смътна, ефимерна… ако възможността се появи… то тя трябва да е в състояние да докаже това, което знае.

Мили погледна часовника си. Добре познаваше навиците на Хаудън. Той щеше да се върне най-малко след половин час. И във външната канцелария нямаше никого.

Действувайки импулсивно, тя отнесе фотокопието при копирната машина отвън. Работеше бързо, сърцето й заби силно при звука на приближаващите се стъпки, но те отминаха и Мили пусна фотокопието за преснимане. Екземплярът, който се получи — копие от копие, беше с лошо качество и малко блед, но се четеше достатъчно добре и беше ясно чий е почеркът. Тя го сгъна бързо и го натика на дъното на чантата си. След това сложи фотокопието на мястото му така както го бе намерила.

По-късно следобеда Джеймз Хаудън обърна листа и пребледня. Беше забравил, че е там. Ако го беше оставил за през нощта… Той погледна външната врата. Мили? Не, те имаха старо правило да не пипа бюрото му през деня. Той занесе фотокопието в тоалетната, която се намираше до кабинета му. Накъса хартията на дребни парченца, пусна водата и ги гледа, докато всичките изчезнаха.

 

 

Харви Уоръндър се намести удобно в караната от шофьор кола, с която се връщаше в Министерството по въпросите за гражданството и имиграцията на Елгин стрийт. По лицето му играеше слаба усмивка. Слизайки от колата, той влезе в приличащото на кутия, кафяво тухлено здание. Срещу него се изля вълната от чиновници, бързащи навън за обяд. Качи се с асансьора на петия етаж и влезе в кабинета си през директната врата. Там хвърли небрежно палтото, шала и шапката си на един стол, отиде до бюрото си и натисна копчето на селекторната уредба, която го свързваше директно със заместник-министъра.

— Мистър Хес — каза Харви Уоръндър, — ако сте свободен, елате моля, при мен.

От другата страна се чу също толкова учтив отговор, след което той зачака. На заместник-министъра винаги му трябваха няколко минути, за да дойде. Макар да се намираше на същия етаж, канцеларията му беше отдалечена, може би, за да напомня, че административния глава на министерството не бива да бъде викан по всякакъв повод или прекалено често.

Харви Уоръндър се разхождаше бавно и замислено по дебелия, широк килим. Все още го владееше въодушевлението, обзело го по време на сблъсъка с Джеймз Хаудън. Без съмнение, помисли си той, аз победих, обръщайки това, което би могло да бъдех поражение, или даже по-лошо, в безспорна победа за себе си. Нещо повече, взаимоотношенията им отново бяха определени ясно и точно.

След въодушевлението го обзе чувството на удовлетворение и превъзходство. Ето какво беше той — авторитет! Може би не на самия връх, но със сигурност вторият трон на властта му принадлежеше. Един добре тапициран трон, отбеляза той, оглеждайки се доволно около себе си — както правеше често. Личният кабинет на министъра по въпросите на имиграцията беше най-луксозният в Отава. Проектът и обзавеждането бяха извършени, без да се жалят средствата от неговата предшественичка — една от малкото жени в Канада, достигнали до министерския пост. След като встъпи в длъжност, той остави всичко, както го намери — дебелия сив килим, бледосивите завеси, уютната мебелировка от английския период — посетителите неизбежно се впечатляваха. Беше толкова различно от студената университетска кутийка, в която се беше мъчил всуе преди години. Въпреки угризенията на съвестта, които беше изповядал на Джеймз Хаудън, трябваше да си признае, че ще му бъде трудно да се откаже от материалните удобства, които се осигуряваха от обществените и финансовите достижения.

Мисълта на Хаудън му напомни за обещанието да прегледа още веднъж досадния ванкувърски случай и да действува стриктно, както повелява закона. И той ще удържи на обещанието си. Беше решил да не допусне грешка или фал, за които Хаудън или другите биха могли да го обвинят.

На вратата се почука и секретарят му въведе заместник-министъра Клод Хес — внушителен чиновник от кариерата, който се обличаше като преуспяващ предприемач, а понякога придобиваше и съответните царствени маниери.

— Добро утро, господин министре — каза Хес. Както винаги заместникът успя да постигне една благоразумна смесица от респект и фамилиарност, давайки същевременно да се разбере, че е виждал много избрани министри да идват и да си отиват. А той щеше да упражнява властта си и когато сегашният титуляр си отиде.

— Срещнах се с премиер-министъра — каза Уоръндър. — На ринга. Имаше навика да говори откровено с Хес, защото знаеше, че в замяна ще получи хитри и мъдри съвети. На тази основа и отчасти поради факта, че Харви Уоръндър беше министър на имиграцията вече два последователни мандата, между тях се бяха установили отлични отношения.

Лицето на заместника придоби съчувствено изражение.

— Разбирам — каза той. Вече беше научил чрез клюкарската чиновническа агенция за скандала в Гавърнмънт хауз, но дискретно го бе премълчал.

— Едно от оплакванията му — каза Харви — беше за онзи случай във Ванкувър. Очевидно на някои хора не им харесва, че се придържаме строго към законите.

Заместник-министърът въздъхна шумно. Беше вече свикнал с отстъпленията и разните уловки, чрез които имиграционните закони се извъртаха за политически цели. Но следващата забележка на министъра го удиви.

— Казах на премиер-министъра, че ние няма да отстъпим — каза Уоръндър. — Или ще спазваме закона за имиграцията или ще го преразгледаме и ще правим открито това, което трябва.

— И мистър Хаудън… — подпита внимателно заместник-министърът.

— Имаме свободата да действуваме както сметнем за добре — каза Уоръндър. — Съгласих се да прегледаме отново случая, но след това ще действаме както ние намерим за правилно.

— Това са много добри новини — Хес сложи на масата папката, която носеше и двамата мъже седнаха един срещу друг. Не за първи път едрият заместник-министър имаше повод да се замисли за връзката между неговия министър и високопочитаемия Джеймз МакКалъм Хаудън. Очевидно между тях съществуваха някакви специални взаимоотношения, тъй като Харви Уоръндър винаги бе имал изключителна свобода на действие, с каквато не разполагаха другите министри в кабинета. Но обстоятелството бе благоприятно и благодарение на него заместник-министърът успя да осъществи някои от вижданията си. Външните хора, помисли си Клод Хес, често смятат, че политиката е прерогатив единствено на избраните представители. Но в доста голяма степен процесът на управление се състои в това избраните представители да обличат в законова форма идеите, родени от елитния корпус на заместник-министрите.

Свивайки устни, Хес каза замислено:

— Надявам се, че предложението ви за визиране на имиграционния закон не е сериозно, господин министре. Като цяло законът е добър.

— Естествено е да мислите така — каза рязко Уоръндър. — Нали сте негов автор!

— Е, действително признавам известна родителска привързаност…

— Не съм съгласен с всичките ви демографски идеи — каза Харви Уоръндър. — Знаете, нали?

— По време на съвместната ни работа — усмихна се заместникът, — почувствувах нещо от този род. Но вие все пак сте реалист, ако мога да се изразя така.

— Ако имате предвид, че не искам Канада да бъде залята от китайци и негри, вие сте прав — каза Уоръндър лаконично. След това продължи бавно: — И въпреки това понякога си мисля следното: Ние седим на четири милиона квадратни мили от най-богатата земя в света, ние сме рядко населени, недоразвити, а светът гъмжи от хора, които търсят убежище, нов дом…

— Нищо няма да се оправи — каза Хес остро, — ако отворим широко вратите си за всички, които идват.

— За нас не, вероятно. Но какво ще кажеш за останалата част от света — могат да избухнат нови войни, ако не се намери отдушник за демографския бум.

— Ако изхождаме от това, мисля, че ще платим много висока цена за евентуалности, които може и да не се случат — Клод Хес кръстоса крака, като оправи ръба на безупречно изгладените си панталони.

— Както вероятно се досещате, господин министре, аз споделям виждането, че влиянието на Канада в световните дела ще бъде значително по-голямо при сегашния баланс на население, отколкото ако разрешим да ни залеят всевъзможни раси.

— С други думи — каза тихо Уоръндър, — нека здраво да се държим за привилегиите, които за щастие са ни дадени по рождение.

— Както казах преди малко — усмихна се леко заместник-министърът, — ние и двамата сме реалисти.

— Е, може би сте прав — Харви Уоръндър започна да барабани с пръсти по бюрото. — Има неща, за които така и не мога да намеря решение и това е едно от тях. Но съм твърдо убеден, че хората в тази страна носят отговорност за имиграционните закони и че трябва да бъдат заставени да го осъзнаят. А те никога няма да го осъзнаят, ако продължаваме да се колебаем и шикалкавим. Ето защо ние ще засилим буквалното прилагане на закона още от този момент — независимо какво гласи той и това ще е така, докато аз седя на този стол.

— Браво — дебелият заместник-министър изрече думата тихо. Той се усмихваше.

Помежду им настъпи тишина. Очите на Харви Уоръндър бяха приковани в една точка, намираща се над главата на заместника му. Без да се обръща, Хес знаеше какво гледа министърът: маслен портрет на млад човек, облечен в униформата на Кралските канадски военновъздушни сили. Беше нарисуван по снимка, след като синът на Харви Уоръндър загина по време на акция. Много пъти преди това Клод Хес беше виждал как очите на бащата се приковават в картината и няколко пъти бяха говорили за нея.

Като видя, че другият го наблюдава, Уоръндър каза:

— Често си мисля за сина си, както знаете.

Хес кимна бавно. Не за първи път разговорът отиваше натам и той най-често го беше отклонявал, но сега реши да отговори.

— Никога не съм имал син — каза Хес. — Само дъщери. Много добре се разбираме, но винаги съм си мислел, че между баща и син сигурно съществува някакво специално взаимоотношение.

— Така е — каза Харви Уоръндър, и то никога не умира докрай. Поне при мен — той продължи, като тона му прозвуча по-топло. — Често съм си мислел какво щеше да излезе от сина ми Хауърд. Той беше чудесно момче, винаги е бил много смел. Това беше най-забележителната черта на характера му — куражът. И накрая загина геройски. Често съм си казвал, че страшно се гордея с това.

Заместник-министърът се зачуди, дали героизмът би бил качеството, с което той би запомнил сина си. Но министърът често бе казвал същото и на други хора, и на него, без да обръща внимание, че се повтаря. Понякога Харви Уоръндър се впускаше в подробно описание на огненото въздушно сражение, в което беше загинал синът му, така че човек се чудеше къде свършва горестта и къде започва боготворението на героизма. Понякога този факт се коментира в Отава, най-често обаче благосклонно. Мъката има странни проявления, помисли си Клод Хес и понякога се превръща в пародия на скръб. Той се зарадва, когато тонът на началника му стана по-делови.

— Добре — каза Уоръндър, — нека поговорим за историята във Ванкувър. Искам да съм напълно сигурен, че ние сме абсолютно чисти пред закона. Много е важно.

— Да, знам — кимна сериозно Хес и докосна папката, която беше донесъл със себе си. — Още един път прегледах докладите, сър, и аз съм сигурен, че няма за какво да се безпокоите. Само едно нещо ме тревожи малко.

— Че ще се разчуе?

— Не, мисля, че това е нещо, което трябва да очакваме — всъщност именно гласността тревожеше Хес. Той беше убеден, че политическият натиск ще застави правителството да подкрепи едно нарушение на имиграционния закон, както и много пъти преди това. Очевидно, обаче, не е бил прав. Така, че продължи: — Това, което си мисля в момента е, че нямаме във Ванкувър старши служител. Уилямсън, завеждащият този регион, е в отпуска по болест и ако въобще се върне, то ще е най-рано след няколко месеца.

— Да — каза Уоръндър. Той запали цигара, предложи и на заместник-министъра, които също запали. — Спомням си.

— Ако случаят беше обикновен не бих се притеснявал особено, но ако натискът продължи да се усилва, бих искал да имам там някой, на когото мога лично да разчитам и който ще може да се оправи с пресата.

— Предполагам имате някого предвид.

— Да — Хес мислеше бързо. Решението да се държат твърдо му харесваше. Понякога Уоръндър се държеше ексцентрично, но Хес вярваше в лоялността и сега трябваше по всички възможни начини да защити позицията на министъра си. Затова каза замислено: — Бих могъл да преразпределя някои задачи и да освободя един от моите заместник-директори. Той би могъл да поеме Ванкувър — официално, докато се прояснят нещата с Уилямсън, но истинската му задача ще е да се заеме с този специфичен случай.

— Съгласен съм, — кимна въодушевено Уоръндър. — Кого мислите да изпратите?

Заместник-министърът издиша цигарения дим. Усмихваше се леко.

— Крамър — каза той бавно. — Ако сте съгласен, сър, ще изпратя Едгар Крамър.

 

 

В апартамента си Мили Фрийдмън още веднъж премисляше спокойно събитията от изминалия ден. Защо беше преснела фотокопието? Какво можеше да постигне с него, ако въобще имаше начин да се направи нещо? В какво точно се състоеше лоялността й?

Искаше й се да не се заплита в безкрайни маневри и съучастничество. Отново, както и преди един-два дена, се замисли дали да не се прости с политиката, за да напусне Джеймз Хаудън и да започне нещо ново. Мислеше си дали някъде, където и да е, сред каквато и да е група хора съществува обетована земя, където няма интриги. Дълбоко се съмняваше в това.

Мислите й бяха прекъснати от иззвъняването на телефона.

— Мили — гласът на Брайън Ричардсън беше оживен. — Раул Лемю — заместник-министър на търговията, мой приятел, организира забава. Поканени сме и двамата. Ще дойдеш ли?

Сърцето на Мили подскочи. Спонтанно попита:

— Ще бъде ли весело?

— Вечеринките на Раул обикновено натам отиват — засмя се имидж-директорът на партията.

— Шумно ли ще е?

— Последният път — каза Ричардсън — съседите извикаха полицията.

— Ще има ли музика? Ще може ли да танцуваме?

— Има цяла купчина плочи и при Раул всеки прави каквото иска.

— Ще дойда — каза Мили, — о, моля те, идвам.

— Ще те взема след половин час — гласът му звучеше приятно удивен.

— Благодаря ти, Брайън, благодаря ти — каза тя пламенно.

— Ще ми благодариш по-късно — чу се щракване и линията прекъсна.

Знаеше какво точно щеше да облече — една кървавочервена рокля от шифон с голямо деколте. Възбудена, с чувство на облекчение, тя изрита обувките си надалеч.