Артър Хейли
Живот по върховете (5)

5.
Сенатор Ричард Деверукс

Ванкувърският „Поуст“ — един вестник, който не се съобразяваше с ничие високопоставено мнение, отдели голямо, чисто човешко внимание на статията на Ден Орлиф за потенциалния имигрант Анри Дювал. Историята на Дювал беше отпечатана в горния ляв ъгъл на първа страница във всички коледни издания, отстъпвайки първото място само на едно убийство на сексуална почва от предишния ден. Заглавие на четири колони обявяваше:

ОКЕАНСКИ БЕЗДОМНИК ИЗПРАВЕН ПРЕД МРАЧНИ ПЕРСПЕКТИВИ И САМОТНА КОЛЕДА

Под него, също на четири колони ширина и четиридесет реда височина имаше снимка в едър план на младия пътник без билет, облегнат на спасителната лодка на кораба. Малко необичайно за вестникарска снимка фотографът беше хванал дълбочината на изражението, което си личеше въпреки грубия вестникарски печат. От него струеше копнеж и нещо много близо до невинност.

Ефектът от материала и снимката беше такъв, че дежурният редактор бе надраскал на сигналния екземпляр: „Добре, поддържай огъня“ и го изпрати в отдела за градски новини. Редактор позвъни на Ден Орлиф вкъщи и му каза:

— Ден, постарай се да намериш нов ракурс за четвъртък и виж какво можеш да измъкнеш от имиграционните чиновници. Освен глупостите им, разбира се. Изглежда, че твоят материал ще възбуди доста интерес.

Интересът беше много голям и остана такъв през цялата Коледа. В града и околностите му пътникът без билет от „Вастервик“ беше главна тема на разговор в домовете, клубовете и баровете. Някои от тези, които обсъждаха окаяното положение на младежа, бяха обзети от съжаление, други гневно осъждаха „проклетата канцеларщина“ и „бюрократичната нехуманност“. Тридесет и седем телефонни обаждания, започнали само един час след публикацията, похвалиха „Поуст“ за инициативата му да повдигне този въпрос. Както винаги в такива случаи, всички разговори бяха внимателно записани, така че след това да могат да бъдат демонстрирани на евентуални рекламодатели, за да видят какво влияние предизвиква един типичен вестникарски хит на „Поуст“.

Имаше и други сигнали. Петима водещи на музикални предавания говориха със симпатия за случая по местни радиостанции. Един от тях посвети на Анри Дювал „Тиха нощ“ — „в случай, че нашият приятел от океанската шир слуша най-популярната станция на Ванкувър“. В Чайнатаун сред гръм от аплодисменти стриптийзьорката от един нощен клуб посвети поредното си събличане на „онзи самотен младеж от кораба“. Зад амвоните поне осем коледни служби бяха спешно променени, за да включат пасажи за „странника, който е пред вратите ни“.

Петнадесет човека бяха толкова развълнувани, че написаха писма до редактора. Впоследствие четиринадесет от тях бяха публикувани. Петнадесетото писмо, написано доста несвързано, представяше случая като заговор за проникване на извънземни. В него Анри Дювал се обявяваше за марсиански агент. Авторите на повечето писма, като изключим последното, считаха, че някой трябва да направи нещо, но не ставаше ясно какво и кой.

Само неколцина се притекоха на помощ. Един офицер от Армията на спасението и един католически свещеник решиха да посетят Анри Дювал и го направиха. Облечената в кожи от норка вдовица на един бивш златотърсач лично опакова колет с храна и цигари и го изпрати на „Вастервик“ с белия си кадилак, каран от личния й униформен шофьор. В последния момент тя реши да изпрати и бутилка от любимото уиски на починалия си съпруг. Отначало шофьорът й реши да открадне уискито, но по пътя разбра, че е доста по-долнопробно от това, което той пиеше, затова го уви и го достави по местоназначение, както му беше поръчано.

Търговецът на домакински електроуреди, тормозен от мисълта за предстоящия си фалит, взе от склада един транзистор и без да си дава сметка защо, написа на кутията името на Анри Дювал и го изпрати на кораба. Прегърбен от възрастта си пенсионер-железничар, живеещ от пенсия, която щеше да му стига, ако цените бяха останали на нивото на 1940 година, сложи два долара в плик и ги изпрати по пощата до „Поуст“ с молбата да ги предадат на младия пътник без билет. Група шофьори прочетоха статията в „Поуст“ и пуснаха една фуражка помежду си сутринта на Коледа. Собственикът на фуражката лично занесе на Дювал събраните седем долара и тридесет цента.

Вълните на сензацията се плиснаха и извън Ванкувър.

За първи път статията се появи в местното издание на „Поуст“ в 10 часа сутринта на 24 декември. Към 10:10 ч. Канадската вестникарска телеграфна агенция сбито преразказа историята и я разпространи до всички радиостанции и кореспондентски пунктове на Запада. Друга телеграфна агенция сбито преразказа историята и я разпространи до източните вестници, а Канедиън прес в Торонто я препрати В Асошиейтед прес и Ройтерс в Ню Йорк. Американските агенции, изгладнели за новини по време на коледните празници, посъкратиха още малко материала и го разпространиха по целия свят.

Йоханесбургският „Стар“ отдели един инч за новината, а стокхолмският „Европа прес“ — четвърт колона. Лондонският „Дейли Мейл“ си позволи четири реда, а „Таймс ъв Индия“ й посвети уводна статия. Мелбърнският „Хералд“ я вмести в един абзац, колкото й отдели и „Ла Пренса“ от Буенос Айрес. В Москва „Правда“ цитира случая като пример за „капиталистическо лицемерие“.

В Ню Йорк перуанският представител в ООН, след като научи за историята, реши да попита Генералната асамблея дали нещо не може да бъде направено. Във Вашингтон английският посланик чу историята и се намръщи.

Новината стигна до Отава в ранния следобед, тъкмо навреме за последните издания на двата столични вечерни вестника. „Ситизен“ постави на първа страница съобщението на КП и го озаглави:

Човек без страна моли „Пуснете ме“

По-спокойният „Джърнал“ публикува материала на трета страница под заглавие:

„Пътник без билет на кораба моли да влезе у нас“

Брайън Ричардсън, който си блъскаше главата над проблема, пред който ще се изправи партията му, когато станат известни секретните предложения на Вашингтон, прочете и двете статии в скромно обзаведената си канцелария на Спаркс стрийт. Имидж-директорът на партията бе атлетически сложен мъж със сини очи, жълтеникавочервена коса и розови бузи. Изражението на лицето му обикновено беше насмешливо скептично, но бързо можеше да стане разярено. В него се чувствуваше затаена сила. В момента едрата му, широкоплещеста фигура се беше отпуснала в наклонен назад стол, двата му крака бяха качени на разхвърляното бюро, а между зъбите си беше стиснал лула. В канцеларията нямаше никой друг и цареше тишина. Заместникът, както и помощниците му, експертите и чиновниците, представляващи внушителния щат на партийното ръководство, си бяха тръгнали за вкъщи преди няколко часа, някои натоварени с коледни пакети.

След като бе изчел подробно двата вестника, той се върна на материала за пътника без билет. Дългият опит беше надарил Ричардсън с нюх към политическите неприятности и сега той надушваше нещо такова. В сравнение с горещите събития, които назряваха, проблемът беше съвсем незначителен, но в същото време точно такива неща възбуждаха общественото мнение. Той въздъхна: понякога имаше периоди, в които изглеждаше, че неприятностите нямат край. След като беше позвънил на Мили рано тази сутрин, премиер-министърът все още не му се беше обадил. Като остави с неохота вестниците настрани, той напълни отново лулата си и продължи да чака.

На по-малко от четвърт миля от Брайън Ричардсън в светая светих на Ридо клъб на Уелингтън стрийт сенаторът Ричард Деверукс, който си убиваше времето, чакайки редовния полет до Ванкувър, също преглеждаше двата вестника. След като ги прочете, той постави пурата си в пепелника и усмихвайки се откъсна материала за пътника без билет. Противно на Ричардсън, който силно се надяваше, че случаят няма да навлече неприятности на правителството, сенаторът-председател на партията в опозиция беше убеден, че именно така ще стане.

Сенаторът Деверукс се намираше в читалнята на Ридо клъб — квадратна, добре обзаведена зала, с прозорци към Парламънт хил и с бронзов бюст на кралица Виктория, охраняващ входната врата. За възрастния сенатор пребиваването в чакалнята и в клуба беше стар навик.

Ридо клъб в Отава, както понякога казваха членовете му, беше толкова елитен и дискретен, че дори името му не се споменаваше извън стените му. Никой пешеходец, минаващ покрай него, не би се досетил какво представяла това място, освен ако му кажеха, а ако все пак се вгледаше от любопитство в сградата, той би я взел за частен, макар и малко позападнал дворец.

Вътре в клуба, над украсения с колони вестибюл и широко двойно стълбище атмосферата също беше изтънчена. Нямаше правило за пазене на тишина, но през по-голямата част от деня там цареше гробна тишина и по-новите членове говореха шепнешком.

Въпреки че приемането в Ридо клъб не зависеше от партийната принадлежност, членовете му принадлежаха към политическия елит в Отава — министри от кабинета, съдии, сенатори, дипломати, висши военни, високопоставени правителствени чиновници, шепа доверени журналисти и няколко обикновени членове на Парламента, които можеха да си позволят високите такси. Все пак въпреки надпартийния статус на клуба в него се въртеше активна политическа дейност. В действителност някои от най-важните решения, засягащи развитието на Канада, се оформяха тук над чаша бренди и димяща пура от постоянните посетители на Ридо Клъб, отпуснати в дълбоките, тапицирани с червена кожа кресла, така както се беше отпуснал сега сенаторът Деверукс.

Седемдесет и пет-шест годишният Ричард Бордън Деверукс имаше внушителна фигура — висок, с изправена стойка, ясни очи и здрава руменина, появила се след един лишен от физически упражнения живот. Коремът му беше забележим, но не можеше да бъде повод за присмех. Поведението му бе приятна смесица от прямота и безцеремонен натиск, обикновено резултатен, но хората рядко се обиждаха. Говореше много и правеше впечатление на човек, който въобще не слуша, но в действителност много малко неща му убягваха. Той имаше престиж, влияние и огромно богатство, чийто източник бе дървообработващата империя, завещана на потомците от един предишен Деверукс.

Сенаторът стана от стола си и с пура, стърчаща от устата му, се отправи към двата небиещи на очи преки телефона, разположени в задната част на клуба. Набра два номера, преди да се свърже с търсения човек. При второто позвъняване той намери почитаемия Бонър Дийц, лидер на парламентарната опозиция. Дийц се намираше в канцеларията си в Сентръл блок.

— Бонър, момчето ми — каза сенаторът Деверукс, — приятно съм изненадан, че работиш така усърдно на Бъдни вечер.

— Пишех писма — отговори кратко Дийц. — Сега си тръгвам за вкъщи.

— Чудесно! — избоботи сенаторът. — Ще се отбиеш ли пътьом в клуба? Появи се проблем, налага се да се срещнем.

От другия край на линията прозвуча опит за протест, който сенаторът прекъсна.

— Слушай, момчето ми, как можеш да се държиш така, след като искаш да спечелим изборите и да те направим премиер-министър на мястото на онзи въздухар Джеймз Хаудън. А ти искаш да станеш премиер-министър, нали? — гласът на сенатора придоби ласкав оттенък. — Ще дойдеш, Бонър, няма начин. И не се бави. Чакам те.

Сенаторът се отпусна ухилен в един стол в централния хол на клуба. Острият му ум вече обмисляше как да използува в полза на опозицията новината, която беше прочел. Скоро след като се беше отдал на любимото си умствено занимание над главата му увисна димен облак от пурата.

Ричард Деверукс никога не беше работил като държавник, нито като млад, нито по-късно. Дори и сериозен парламентарист не беше. Това, което му харесваше, беше политическото манипулиране и той се беше занимавал с него през целия си живот. Доставяше му удоволствие да упражнява полуанонимна власт. В партията рядко беше заемал изборна длъжност (сегашният му пост беше едно от късните изключения) и въпреки това в партийните дела той притежаваше авторитет, с какъвто биха могли да се похвалят малцина преди него. В това нямаше нищо зловещо. То почиваше на два фактора — вродената политическа проницателност, която в миналото беше карала хората да търсят съвета му, плюс разумното влагане на пари.

Преди време, когато партията му беше на власт, тези две дейности бяха донесли на Ричард Деверукс най-голямата награда, с която бяха удостоявани верните привърженици — пожизнено назначение в Канадския сенат — една институция, чийто членове бяха точно характеризирани от един от тях като „най-висшата категория пенсионери в Канада“.

Както и по-голямата част от възрастното сенатско братство, Деверукс рядко посещаваше малко формалните дебати, които горната камара провеждаше, колкото да докаже, че съществува. И само в два случая беше станал да се изкаже. Първият път беше, за да предложи допълнителен паркинг, резервиран за сенатори на Парламънт хил, а втория път — за да се оплаче, че вентилационната система в Сената създава течение. И двете пледоарии имаха резултат, което, както сухо отбеляза сенаторът, „Не може да се каже за повечето от речите в Сената“.

Бяха изминали десет минути от телефонното обаждане, а лидерът на опозицията още не се беше появил. Но знаейки, че Бонър Дийц ще дойде, сенаторът затвори очи, за да подремне. Почти веднага заспа — възрастта и обилният обяд си казваха думата.

 

 

Централната сграда на парламента беше тиха и пуста, когато почитаемият Бонър Дийц затвори зад себе си тежката дъбова врата на парламентската си канцелария — стая 407 С. Леките му стъпки по мраморния под отекнаха звънко в дългия коридор, звукът се блъскаше напред и надолу по заострените готически арки и стените от синкав варовик. Остана да нахвърли някои свои лични бележки и се забави повече, отколкото възнамеряваше, а след като се наложи да се отбива в Ридо клъб, за да се види със сенатора Деверукс, щеше още повече да закъснее. Но предполагаше, че ще е по-добре да разбере какво иска старецът.

Като пренебрегна асансьора, той заслиза по квадратното мраморно стълбище към предния коридор на партера. Беше само един етаж по-долу и той се спускаше бързо по стълбите. Дългата му, костелива фигура подскачаше като оловен войник. Тънката му, деликатна ръка се плъзгаше леко по медния парапет.

Когато човек видеше за пръв път Бонър Дийц, можеше да го вземе за учен — какъвто си беше, но не и за политически лидер. Лидерите обикновено излъчваха сила и авторитет, а това не се долавяше поне във външния вид на Дийц. Нито пък триъгълното му бледо лице — един дързък карикатурист го бе нарисувал веднъж с глава като бадемова ядка и тяло като шушулка на зелен фасул, притежаваше нещо от физическата мъжественост, която осигуряваше популярността на някои политици, независимо от онова, което говореха или вършеха.

И все пак той имаше учудващо много последователи в страната, особено след проницателните хора, които, както казваха някои, откривали в Дийц качества по-добри и по-сериозни от тези на главния му политически противник — Джеймз МакКалъм Хаудън. Въпреки това на последните избори Хаудън и партията му победиха със значителен превес.

Когато влезе в Конфедерейшън хол, сводесто предверие, украсено с високи колони от тъмен, полиран сиенит, той чу как униформеният портиер разговаря с един младеж, изглеждащ като тийнейджър, облечен в избелели дънки и спортно яке. Гласовете им се чуваха много ясно.

— Съжалявам — каза портиерът, — не аз измислям правилата, синко.

— Знам това, но не можете ли да направите поне едно изключение? — момчето говореше с южняшки американски акцент. — Остават ми само два дена и нашите си тръгват обратно…

Бонър Дийц неволно се заслуша. Не беше негова работа, но нещо във вида на момчето…

Той запита:

— Какво става?

— Младежът иска да види Камарата, мистър Дийц — обясни портиерът. — Аз му обясних, че поради празниците това е невъзможно…

— Аз уча в Чатанугския университет, сър — каза момчето. — Основната ми специалност е история на държавното устройство. Мислех, че докато съм тук…

Дийц погледна часовника си.

— Ако не се бавим, аз ще ви разведа. Елате — и кимвайки на портиера, той се обърна натам, откъдето беше дошъл:

— Хей, това е чудесно! — върлинестият студент второкурсник крачеше с широки крачки до него. — Това наистина е чудесно!

— Щом учите история на държавното устройство — каза Дийц, — сигурно разбирате разликата между нашата, канадска държавна система и вашата.

— Мисля, че я разбирам. Поне основното — кимна момчето. — Най-голямата разлика е, че ние избираме президента, а вашият премиер-министър не се избира.

— Той не се избира за премиер-министър — каза Дийц, — но за да влезе в Камарата на общините, трябва да е избран за член на парламента, също както и другите членове. След изборите лидерът на партията, спечелила мнозинството, става премиер-министър и формира кабинет от своите поддръжници. Канада е парламентарна монархия — продължи да обяснява той, — в която съществува една-единствена непрекъсната линия на управлението, започваща от обикновения гласоподавател, минаваща през правителството и стигаща до короната. Вашата система е с разделено управление — част от властта принадлежи на президента, друга част на Сената.

— Взаимно се контролират и балансират — каза момчето.

— Само че понякога толкова се контролират, че нищо не вършат.

— Няма да коментирам това, което казваш — усмихна се Бонър Дийц. — Можем да предизвикаме международен скандал.

Бяха стигнали до фоайето на Камарата на общините. Бонър Дийц отвори една от тежките двойни врати и поведе младежа към мястото, където седяха членовете на Камарата.

Те спряха, обгърнати от дълбоката тишина — толкова дълбока, че сякаш я чувствуваха физически. Само няколко лампи бяха запалени и извън осветеното от тях пространство — във високите галерии и в ъглите на залата цареше мрак.

— Когато Камарата заседава, тук е доста по-оживено — каза сухо Дийц.

— Радвам се, че го виждам в този вид — отвърна меко момчето. — Изпитвам… изпитвам чувство на благоговение.

Дийц се усмихна.

— Това място има стари традиции.

Те тръгнаха напред и той му обясни как премиер-министърът и лидерът на опозицията, т.е. той самият, седят ежедневно един срещу друг.

— Виждате ли — каза той, ние мислим, че непосредственото общуване има много преимущества. При нашата система на държавно управление изпълнителната власт веднага се отчита пред парламента за всичко, което върши.

Момчето погледна с любопитство към своя екскурзовод.

— Ако партията ви има мнозинство в парламента, вие ще сте премиер-министър, а не лидер на опозицията.

— Да, точно така — кимна Бонър Дийц.

— Мислите ли, че това някога ще стане — попита момчето, прямо, без смущение.

— От време на време идва нашият ред — каза сухо Дийц.

— Но понякога сам се чудя дали ще го дочакам.

Мислеше си, че ще се забави само няколко минути. Но откри, че момчето му харесва и когато приключиха разговора си видя, че беше изминало доста време. Отново, помисли си Дийц, си беше позволил да се отвлече по странични неща. Често му се случваше. Понякога се чудеше дали това не беше истинската причина за не особено големите му успехи в политиката. Другите политици — като Джеймз Хаудън например — виждаха пред себе си една права, неразклонена линия и я следваха. Дийц никога не го правеше — нито в политиката, нито в живота.

В Ридо клъб пристигна един час след времето, в което възнамеряваше. Окачвайки палтото си, той си спомни с огорчение, че беше обещал на жена си да прекара по-голямата част от днешния ден вкъщи.

В стаята на горния етаж сенаторът Деверукс все още спеше, похърквайки тихо.

— Сенаторе! — каза меко Бонър Дийц. — Сенаторе!

Старият човек отвори очи, като фокусира с известно затруднение погледа си.

— Боже мой! — той се изправи в голямото кресло. — Изглежда съм задрямал.

— Сигурно сте си мислел, че сте в Сената — каза Бонър Дийц.

Той се отпусна вдървено в съседното кресло.

Сенаторът Деверукс се ухили.

— Ако беше така, нямаше лесно да ме събудиш — обръщайки се, той бръкна в джоба си и извади вестникарската статия, която беше откъснал преди малко. — Прочети това, момчето ми.

Дийц намести очилата си и започна да чете внимателно. Докато той четеше, сенаторът обряза нова пура и я запали. Вдигайки поглед, Дийц каза меко:

— Сенаторе, имам два въпроса.

— Кажи, момчето ми!

— Първият въпрос е: след като вече съм на шестдесет и две години, мислите ли, че можете да престанете да ме наричате „момчето ми“?

Сенаторът се ухили.

— Това е лошото при вас, младежите — искате да остареете, преди да ви е дошло времето. Не се притеснявай: скоро ще остарееш. А сега, момчето ми, какъв е вторият въпрос?

Бонър Дийц въздъхна. Не искаше да спори със стария човек, макар да подозираше, че му се подиграва. Вместо това той запали цигара и попита:

— Какъв е случаят с този момък от Ванкувър — Анри Дювал? Знаеш ли нещо за него?

Сенаторът Деверукс размаха отрицателно ръката, в която държеше пурата си.

— Нищо не знам. Обаче в момента, в който узнах за този нещастен млад мъж и неговата неудовлетворена молба да влезе в страната ни, аз си казах — ето ти възможност да се поровим из боклука и да причиним неприятности на противниците ни.

Неколцина други бяха влезли в салона и, преминавайки край Дийц и сенатора Деверукс, ги поздравиха. Сенаторът сниши гласа си заговорнически.

— Чу ли какво е станало в Гавърнмънт хаус снощи? Бой! Между членовете на кабинета.

Бонър Дийц кимна.

— И то, обърни внимание, под самия нос на избрания представител на нашата благородна кралица.

— Случват се такива неща — каза Дийц. — Спомням си един път и нашите хора вдигнаха шум…

— Моля ти се! — сенаторът Деверукс изглеждаше шокиран. — Ти извършваш основен политически грях, момчето ми. Опитваш се да бъдеш честен.

— Виж какво — каза Бонър Дийц, обещах на жена си…

— Добре, ще бъда кратък — премествайки пурата в левия ъгъл на устата си, сенаторът допря ръце, гледайки върха на месестите си пръсти. — Първо: знаем, че в редиците на нашите противници има разногласия, доказателство, за което е случилото се миналата вечер. Второ: както ми казаха моите информатори, искрата, причинила избухването, била свързана с имиграцията и онзи интелигентен запъртък Харви Уоръндър. Следиш ли какво ти говоря?

— Да, слушам те — кимна Бонър Дийц.

— Много добре. Трето: що се касае до имиграцията, напоследък отделните случаи, иначе казано, сърцераздирателните истории, са били третирани от пресата с ужасяващо пренебрежение… ужасяващо от гледна точка на нашите противници, но не и от наша… ужасяващо пренебрежение към прагматичността в политиката и влиянието, което тези случаи оказват върху общественото мнение. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — кимна другият.

— Чудесно! — сенаторът Деверукс засия. — И така, идваме до пункт четвърти. Доста вероятно е сегашният ни министър по въпросите на имиграцията да постъпи в случая с този нещастен млад човек — Дювал, по същия глупав и неумел начин, както и преди. Или поне ние се надяваме, че ще е така.

Бонър Дийц се усмихна.

— Ето защо — гласът на сенатора все още беше приглушен, — ето защо мисля, че ние — опозиционната партия, трябва да използуваме инцидента с този младеж. Нека го превърнем в обществен проблем, нанасяйки удар по неотстъпчивото правителство на Хаудън. Нека…

— Разбирам — каза Бонър Дийц. — Да съберем още няколко гласа. Не е лошо като идея.

Лидерът на опозицията замислено се взря през очилата си в сенатора Деверукс. Истина е, помисли си той, че в някои отношения сенаторът изкуфява, но въпреки това, ако не се обръща внимание на отегчителните тиради, старият човек все още притежава удивителна политическа проницателност. На глас Дийц каза:

— В момента ме тревожи повече тазсутрешното съобщение за срещата във Вашингтон между Хаудън и президента. Казват, че била за търговски преговори, но имам чувството, че се касае за нещо по-голямо. Мисля да поискам по-изчерпателно обяснение какво точно ще обсъждат.

— Настоявам да не правиш това — сенаторът Деверукс няколко пъти поклати рязко глава. — Това няма да ни спечели популярност, а в нечии очи ти ще изглеждаш като капризно дете. Защо да завиждаме, даже на Хаудън, за възможността да се облажи с едно посещение в Белия дом? Това спада към прерогативите на официалната власт. И ти ще го правиш един ден.

— Ако наистина ще са търговски преговори — каза бавно Бонър Дийц, — защо ги правят точно по това време? Няма нищо спешно в момента; нищо ново, за което да спорим.

— Именно! — в гласа на сенатора прозвуча триумфална нотка. — Какъв по-добър момент за Хаудън от този, когато в собствената му къща всичко е спокойно, да се появи в няколко едри заглавия и да се снима в авторитетна компания. Не, момчето ми, нищо добро няма да излезе, ако го атакуваш по този пункт. Освен това, ако преговорите наистина са търговски, кой го е грижа за тях, освен неколцина вносители и износители?

— Мене ме е грижа — отвърна Бонър Дийц, — а и всеки трябвало да го е грижа.

— О, но това, което хората би трябвало да правят и това, което те наистина правят, са съвсем различни неща. Ние следва да мислим за средния гласоподавател, а средният гласоподавател не разбира от международна търговия и което е по-важно, не се и опитва да я разбере. Хората се интересуват само от неща, които разбират — хуманни проблеми, които разпалват емоциите им; неща, за които могат да поплачат или да се посмеят; нещо подобно на този изгубен и самотен младеж Анри Дювал, който така много се нуждае от приятел. Ти би ли му станал приятел, моето момче?

— Добре — каза замислено Бонър Дийц, — може би наистина си попаднал на нещо.

Той замълча преценявайки. Старият Деверукс беше прав в едно: опозицията остро се нуждаеше от някакъв парлив обществен проблем, за да насоли правителство, защото напоследък нямаше много такива възможности.

Имаше и друго. Бонър Дийц много добре усещаше, че в последно време в редиците на собствените му поддръжници се надигаше критична вълна. Като лидер на опозицията, казваха те, той е прекалено мек в атаките си срещу правителството. Е, може би критиците му бяха прави, от време на време той беше мек, и причината вероятно бе в това, че винаги съумяваше да погледне на нещата и от гледната точка на опонента си. В политическите заяждания такава разумност се превръща в пречка.

Но един ясен проблем засягащ човешките права — а случаят, ако се съди по всичко, беше точно такъв — виж, това бе друго. Тогава той можеше яростно да се бори, удряйки правителството в чувствителното място под пояса, а това би му дало шанс да заздрави позициите си. И нещо по-важно — и вестниците, и общественото мнение можеха да разберат подобна битка и да му аплодират.

Но щеше ли да помогне на партията му в следващите избори? Те ще бъдат истинска проверка, особено за него. Спомни си въпроса, който момчето му беше задало този следобед: „Мислите ли, че някога ще спечелите?“ Правилният отговор беше, че следващите избори ще решат това. Бонър Дийц беше водил опозицията през една избирателна кампания, завършила с поражение. Второ поражение би означавало край на неговата кариера като лидер и на амбицията му да стане премиер-министър.

Дали битката, която сенаторът предлагаше, щеше да бъде от полза? Да, реши той, като че ли ще помогне.

— Благодаря ви, сенаторе — каза Бонър Дийц. — Мисля, че предложението ви е добро. Ако можем, ще превърнем историята с този Дювал в проблем и в същото време ще можем да ударим и по много други нередности в имиграционната политика.

— Ето, това е разговор — сенаторът сияеше.

— Трябва да вземем някои предпазни мерки — каза Дийц. Той погледна към останалите в салона, за да се увери, че никой не може да го чуе. — Първо да се уверим, че този момък във Ванкувър казва истината и че е добро момче. Ясно, нали?

— Естествено, момчето ми. Естествено.

— Как предлагате да започнем?

— Първата ни работа е да осигурим адвокат за младия човек — каза сенаторът Деверукс. — Аз ще се погрижа за това във Ванкувър. После ще бъдат предприети законни стъпки, като се надяваме, че отделът по имиграцията ще реагира с обичайната си груба безсърдечност. След това… е, останалото зависи от теб.

Лидерът на опозицията кимна одобрително.

— Звучи много добре. Остава обаче въпросът с адвоката.

— Аз ще намеря подходящ човек — някой, на когото можем да разчитаме. Бъди сигурен.

— Може би ще е по-умно, ако адвокатът не е от нашата партия — Бонър Дийц говореше бавно, размишлявайки на глас. — Та когато ние се намесим, работата да не изглежда като нагласена. Всъщност, най-добре е да не принадлежи към никоя партия.

— Правилно. Проблемът е обаче, че повечето адвокати в тази страна са привърженици на една или друга партия.

— Не всички — каза замислено Бонър Дийц. — Сред младите има и безпартийни. Главно от онези, който току-що са се заели да практикуват, идвайки направо от Университета по право.

— Чудесно! — бавна усмивка се разля по лицето на сенатора Деверукс. — Точно така, моето момче. Ще намерим някой невинен младок — усмивката му се разшири. — Малко агънце, което ние ще водим.

 

 

Все още валеше. Снегът беше преминал в лапавица, когато Брайън Ричардсън с добре замотан шал, вдигната яка на палтото и с галоши върху обувките излезе от канцеларията на Спаркс стрийт, за да отиде до Парламънт хил. Премиер-министърът най-сетне му беше позвънил и беше казал:

— По-добре ще е да дойдеш. Има доста неща, за които трябва да си поговорим.

И сега, крачейки с широка, решителна походка през тълпата от коледни купувачи, Ричардсън се гушеше от студа, който изглежда се беше засилил със спускането на сивия здрач над града.

Ричардсън не обичаше нито зимата, нито коледните празници — първата заради вродената си топлолюбивост, вторите поради агностицизма си, за който беше убеден, че мнозина споделят, макар и потайно. Веднъж беше казал на Джеймз Хаудън:

— Рождество Христово е десет пъти по-фалшиво, отколкото която и да е политика, с която си се сблъсквал, но никой не би се решил да го заяви. Осмеляват се най-много да твърдят, че се бил комерсиализирал. Дявол да го вземе, в случая само комерсиализацията има някакъв смисъл.

Някои от търгашеските елементи силно биеха на очи и Ричардсън не можеше да не ги забележи, минавайки покрай витрините на магазините, повечето от които бяха празнично осветени и украсени с неизбежните коледни мотиви. Той се ухили на една комбинация от надписи, които бе забелязал и по-рано. Във витрината на една изложбена зала за домакински уреди върху яркозелен панел беше изписан неточен цитат: „МИР НА ЗЕМЯТА, В ЧЕЛОВЕЦИТЕ БЛАГОВОЛЕНИЕ^[1].“

Под него втори, също така ярък надпис гласеше: „УДОВОЛСТВИЕТО Е СЕГА — ПЛАЩАНЕТО ПО-КЪСНО.“

Като изключим няколко подаръка — включително и този за Мили Фрийдмън, които трябваше да купи преди коледната вечер — Брайън Ричардсън беше доволен, че не му се налага да робува на традициите. За разлика от Джеймз Хаудън например, който беше длъжен да отиде на църква утре сутринта, както и през повечето недели, въпреки че беше толкова вярващ, колкото и Ричардсън.

Веднъж, преди доста години, когато Ричардсън работеше като рекламен агент, един важен клиент-индустриалец беше предприел агитационна кампания „да ходим на църква“ и Ричардсън я разработваше. В този момент клиентът заяви, че и Ричардсън трябвало да следва съвета от прекрасно съчинената листовка и да почне редовно да посещава църквата. И той тръгна, клиентът беше прекалено важна клечка в промишлеността, за да го изпусне. Но изпита тайно облекчение, когато агенцията изгуби по-късно неговите поръчки й не му се налагаше вече да глези този клиент.

Това беше и една от причините, поради която толкова много харесваше сегашната си работа. Нямаше вече клиенти, на които е принуден да прави мили очи, а ако все пак някой трябваше да бъде глезен, то за това си имаше други хора, на които Ричардсън само даваше указания. А тъй като не беше публична личност, не му се налагаше да поддържа някакъв личен имидж, това беше работа на политиците. Директорът на партията не се тревожеше за това как изглежда, той само трябваше да бъде незабележим и зад тази незабележимост можеше да води такъв живот, какъвто му харесваше.

Ето защо се тревожеше по-малко от Мили Фрийдмън дали някой не е подслушвал определянето на среща за довечера. И все пак, помисли си той, следващият път трябва да съм по-дискретен. Ако има следващ път.

Добре че се сети, не е зле да реши дали не трябва да пусне завесата след срещата довечера. Обичай ги и ги изоставяй, помисли си той. В края на краищата винаги има куп жени, готови да правят компания в леглото и извън него на един преуспяващ мъж.

Разбира се, той харесваше Мили. В нея имаше вътрешен огън и дълбочина на характера, които му допадаха и въпреки известна сдържаност тя не се беше представила зле през единствения път, когато се бяха любили. Независимо от това, ако продължаваха да се срещат, възникваше опасност от емоционално обвързване — не за него, тъй като той възнамеряваше да избягва подобно развитие на нещата. Но можеше да нарани Мили — жените са склонни да приемат сериозно някои неща, които за мъжете са просто секс, а той не искаше това да се случва.

Едно некрасиво момиче, облечено в униформата на Армията на спасението, заудря камбанка точно пред лицето му. До нея на една стойка имаше стъклена кана, пълна предимно с пенита и дребни сребърни монети.

— Подайте нещо, сър. За коледната радост на бедните е.

Гласът на момичето беше тънък и пронизителен, лицето му се беше зачервило от студа. Ричардсън бръкна в джоба си и напипа една банкнота. Бяха десет долара и той импулсивно ги пусна в стъклената кана.

— Господ Бог да е с вас и да благослови семейството ви — каза момичето.

Ричардсън се усмихна. Обяснението, помисли си той, щеше да развали картинката. Обяснението, че никога не е имал семейство, с деца, така както си го беше представял някога, в моменти, които сега би определил като сълзливо-сантиментални. По-добре да не обяснява, че той и съпругата му Елоиз бяха сключили споразумение всеки да върви по собствения си път, да следва собствените си интереси, но да запазят фасадата на брака си като споделят общо жилище, от време на време обядват или вечерят заедно, а когато условията позволява и да утоляват сексуалните си апетити чрез възпитано използване на телата си.

Извън това нямаше нищо. Нищо не беше останало — даже и някогашните горчиви скандали. Той и Елоиз вече не се караха, бяха приели, че пропастта, която ги дели, е прекалено голяма дори за такива мостове като споровете им. А по-късно, когато бяха започнали да доминират други интереси и преди всичко неговата работа за партията, останалото придоби още по-малко значение.

Някои хора биха се зачудили защо въобще бяха съхранили брака си, след като разводът в Канада (с изключение на две провинции) беше относително лесен и изискваше само едно дребно лъжесвидетелствуване, което съдиите приемаха. Истината беше, че и той, и Елоиз, се чувствуваха по-свободни женени, отколкото ако бяха необвързани с брак. Сега и двамата можеха да си позволят авантюри и си ги позволяваха. Но ако в приключението се появяха усложнения, съществуващият брак беше един удобен „изход“. Нещо повече, собственият им опит ги беше убедил, че и за двамата един повторен брак нямаше особени изгледи да бъде по-успешен от първия.

Ускори крачките си, за да избяга от снега и студа. Влизайки в тихия и пуст Ийст блок, той се качи по стълбите и влезе в канцеларията на премиер-министъра.

Мили Фрийдмън, облечена в розово вълнено палто и с гарнирани с кожа зимни ботуши на висок ток се гледаше в огледалото, опитвайки се да нагласи на главата си шапка от бяла норка.

— Казаха ми, че мога да си тръгвам — усмихна се тя, обръщайки се. — Може да влезеш и ако разговорът ви ще прилича на този с Комитета по отбраната, ще останеш за дълго.

— Няма да е за дълго — каза Ричардсън. — Имам среща по-късно.

— Може би ще трябва да я отмениш. — Мили вече се бе обърнала. Шапката бе нагласена; той си помисли, че това беше най-хубавото, най-практичното и привлекателно зимно украшение за глава. Лицето й сияеше, а големите й сиво-зелени очи искряха.

— Проклет да съм, ако го направя — каза Ричардсън. В погледа, с който я оглеждаше, се четеше възхищение. В следващия миг обаче той си припомни решението, което беше взел.

 

 

След като млъкна, Джеймз Хаудън оттласна уморено стола си назад. Срещу него, от другата страна на старомодното четирикрако бюро, на което бяха работили цяла поредица премиер-министри, седеше потънал в мисли Брайън Ричардсън. Неговият остър ум отбелязваше и подреждаше фактите, които току-що беше чул. Въпреки че в общи черти беше запознат с предложенията на Вашингтон, за пръв път получаваше подробна информация. Хаудън му каза и за реакцията на Комитета по отбрана. И сега мислите на имидж-директора на партията, също както артериите и вените на човешкото тяло, се разклоняваха забързано, оценявайки с школувано умение плюсовете и минусите, взаимовръзките и случайностите, действията и противодействията. По-късно щяха да бъдат добавени и детайли, много детайли. Това, от което имаше нужда сега, беше обширен план за стратегията на действие — един план, който — Ричардсън знаеше това — щеше да е много по-важен от всичко съставено от него досега. Защото ако не успее, партията ще претърпи поражение, може би нещо повече от поражение — залез.

— Има и друго — каза Джеймз Хаудън. Беше се изправил и стоеше до прозореца, гледайки към Парламънт хил. — Ейдриън Несбитсън трябва да напусне.

— Не! — Ричардсън разтърси глава, за да подчертае отрицанието си. — Може би по-късно, но не сега. Ако смениш Несбитсън, ще го изтълкуват като разцепление в кабинета. Независимо от причината, която ще посочим. Това е най-лошото, което можем да направим.

— Боях се, че така ще реагираш — каза Хаудън. — Проблемът е, че той е напълно безполезен. Но мисля, че ще справим, ако сме твърди.

— А ако изключиш този вариант, мислиш ли, че ще можеш да го държиш в подчинение.

— Мисля, че да — премиер-министърът масажираше дългия си, гърбав нос. — Има нещо, към което той се стреми. Мога да го използвам, за да се спазарим.

— Не бих разчитал много на пазарлъка — каза със съмнение Ричардсън. — Не забравяй, че старият има репутация на принципен човек.

— Ще запомня съвета ти — усмихна се Хаудън. — Имаш ли и други идеи?

— Да — каза рязко партийният директор, — и то доста. Но нека първо да поговорим за графика. Съгласен съм, че за да осъществим нещо толкова голямо, трябва да имаме одобрението на страната. — Той се замисли. — По много причини бихме имали най-големи шансове, ако изборите са през есента.

— Не можем да чакаме толкова дълго — каза решително Хаудън. — Трябва да ги проведем през пролетта.

— Кога точно?

— Мисля да разпусна парламента веднага след визитата на кралицата и тогава можем да направим избори през май.

— Може и да спечелим — кимна Ричардсън.

— Трябва да спечелим.

— Как смяташ да действаш след срещата във Вашингтон?

Премиер-министърът се замисли.

— Мисля, че трябва да направим съобщение в Камарата след, да кажем, три седмици, считано от днес.

— И тогава ще започнат фойерверките — ухили се партийният директор.

— Да, мисля, че ще започнат — усмихна се леко Хаудън. — А страната ще има време да свикне с идеята за Съюзен пакт преди изборите.

— Ако кралицата дойде, много ще ни помогне — каза Ричардсън. — Ще бъде тук точно между съобщението и изборите.

— Това си помислих и аз — съгласи се Хаудън. — Тя ще бъде символ на това, което ние съхраняваме и трябва да убеди хората от двете страни на границата, че нямаме намерението да губим националната си идентичност.

— Разбирам, подписването на споразумението няма да стане преди изборите.

— Не. И трябва да е ясно, че изборите са истинското решение. Но ние ще водим преговорите преди тях, така че да не губим време след това. Сега времето е от решаващо значение.

— Както винаги — каза Ричардсън. Той направи пауза, след което продължи замислено. — Значи остават три седмици преди всичко да излезе наяве, и още четиринадесет седмици до изборите. Не е много, но това също си има преимущества — всичко ще свърши преди разцеплението да се е задълбочило. — Гласът му прозвуча делово. — Е, добре. Ето какво мисля.

Хаудън се беше отдръпнал от прозореца и седеше на стола си. Накланяйки го назад, той допря връхчетата на пръстите си и се приготви да слуша.

— Всичко — каза натъртено Брайън Ричардсън, — и като го казвам, наистина имам предвид всичко, зависи от едно нещо: вярата. Трябва да има абсолютна вяра и доверие в една личност — в тебе. И тя трябва да проникне в цялата страна и във всички слоеве на обществото. Без тази вяра ние ще загубим, с нея — ще спечелим. — Той замълча, замисляйки се дълбоко, след което продължи. — Съюзният пакт… между другото мисля, че трябва да му измислим друго име, но този вид съюз, който ти предлагаш, не е чак толкова възмутителен. В края на краищата, ние вървим нататък от половин век и в известен смисъл трябва да сме луди, за да се откажем от него. Но опозицията ще направи всичко възможно, за да го представи като скандален и мисля, че трудно ще ги осъдиш за това. За първи път от доста години насам те ще имат в какво действително да впият зъби. И Дийц и компания ще се възползуват. Те ще се нахвърлят върху нас с думи като „предателство“ и „продаване на националните интереси“, а тебе ще те нарекат Юда.

— И преди са ме наричали с разни имена, но все още съм тук, нали?

— Номерът е да устоим. — Изразът на Ричардсън беше сериозен. — Това, което трябва да направим, е да утвърдим твоя образ в съзнанието на хората така, че да ти имат абсолютно доверие и да вярват, че каквото и да им препоръчаш, то ще е за тяхно добро.

— Нима сега не е така?

— Самодоволството няма да ни помогне, — отвърна троснато Ричардсън и премиер-министърът се изчерви, но не направи никакъв коментар. Партийният директор продължи:

— Нашите последни изследвания на общественото мнение показват, че популярността на правителството — и твоята — е спаднала с четири процента в сравнение с миналата година по това време, а ти лично си най-непопулярен на Запад. За щастие, разликата е минимална, но все пак има такава тенденция. Но можем да я променим, ако поработим яко и чевръсто.

— Какво предлагаш?

— Ще ти представя дълъг списък с препоръки — вдругиден. Повечето от тях са да се излезе оттук — Ричардсън посочи с ръка наоколо, — и да се отиде сред хората — речи, из казвания за печата, появяване по телевизията при всяка възможност. И всичко това трябва да започне скоро — веднага след завръщането ти от Вашингтон.

— Не забравяй, че парламентът възобновява заседанията си след по-малко от две седмици.

— Не, не забравям. Понякога ще ти се налага да бъдеш на две места едновременно — Ричардсън си позволи да се усмихне. — Надявам се, че не си забравил стария полезен навик да спиш в самолета.

— Ясно ти е, че една част от тази обиколка трябва да мине преди съобщението.

— Да. Можем да я уредим, ако работим бързо. Бих искал, доколкото е възможно, да подготвим страната за това, което предстои. Затова твоите речи са важни. Мисля, че ще трябва да наемем няколко нови хора да ти ги пишат — но да са наистина първокласни майстори, които да те накарат да звучи като Чърчил, Рузвелт и Били Греъм^[2] взети заедно.

— Добре, това ли е всичко?

— Засега да — каза Ричардсън. — О, с изключение на една — дреболия на общия фон. Станала е някаква имиграционна неразбория във Ванкувър.

— Пак ли! — каза раздразнено Хаудън.

— Да, един пътник без билет, който си няма страна и иска да влезе. Изглежда, че пресата ще раздуха случая и затова трябва бързо да го уредим — Ричардсън разказа подробностите, описани в следобедните вестници.

За момент на Хаудън му се прииска да отхвърли проблема. В края на краищата има предел на нещата, с които премиер-министърът може да се занимава персонално, а и сега толкова много други работи… След това си спомни за намерението си да се срещне с Харви Уоръндър, а и знаеше, че дребните неща понякога стават важни. Все още се колебаеше.

— Аз говорих с Харви Уоръндър снощи.

— Да — каза сухо Ричардсън. — Чух.

— Искам да бъда честен — Хаудън все още преценяваше наум. — Някои от нещата, които Харви каза снощи, са верни — за спирането на притока от имигранти в случаи като онзи, за който ти ми спомена — за жената, която била депортирана. Разбрах, че тя е държала публичен дом Хонконг и била болна от венерическа болест.

— Но вестниците няма да го напечатат, даже ако им го съобщим — каза раздразнено Ричардсън. — Хората виждат само една майка с бебе, изхвърлена от този грубиянин — правителството. Опозицията много добре използува случая в парламента, нали? Трябваше да си сложиш галоши, за да изгазиш реките от сълзи, които се проляха.

Премиер-министърът се усмихна.

— Ето, затова веднага трябва да уредим ванкувърския случай.

— Но ти сигурно не би допуснал нежелани хора като тази жена например да станат имигранти?

— Защо не? — отвърна Ричардсън. — Особено ако с това се избегне отрицателният отзвук. Може да бъде сторено тихо и мирно с една заповед на министъра. В края на краищата миналата година са пуснати хиляда и двеста души по изключение, повечето по ходатайство на членовете на парламента. Можеш да бъдеш сигурен, че понякога е било просто от прищявка. Така че не виждам защо да не допуснем още няколко.

Числото хиляда и двеста удиви Хаудън. Знаеше, разбира се, че имиграционните закони в Канада често се нарушават и че това беше нещо като право на покровителство, възприето от всички политически партии. Удиви го само бройката.

— Наистина ли са толкова много?

— В действителност са дори повече — каза Ричардсън. И добави сухо. — За щастие министерството добавя към всяка заповед по още двадесет до петдесет имигранти и никой не пресмята общия им брой.

След кратко мълчание премиер-министърът каза меко:

— Харви и министерството му мислят, че трябва да променим закона за имиграцията.

— Ако ти не беше първият министър на кралицата — отговори Ричардсън, — щях да се изкуша да ти отвърна с една къса и изразителна дума.

Джеймз Хаудън се намръщи. Понякога, помисли си той, Ричардсън се забравя.

Без да обръща внимание на неодобрението, партийният директор продължи:

— Всяко правителство през последните години е използвало закона за имиграцията, за да издигне популярността на собствената си партия. Защо точно ние трябва изведнъж да прекратим тази практика? Това е лишено от политически смисъл.

Да, помисли си Хаудън, наистина е лишено от смисъл. Посегна към телефона.

— Добре — каза той на Ричардсън, — ще постъпим както ти искаш. Ще се свържа с Харви Уоръндър веднага. Намерете мистър Уоръндър. Вероятно е в къщи — нареди той на телефонистката. Закрил телефонната мембрана с ръка, той попита: — Освен това, което си говорихме, има ли още нещо, което според теб трябва да му кажа?

— Предложи му да стъпи с двата крака на земята. Така, може би, няма да се препъва толкова често на равно — ухили се Ричардсън.

— Ако кажа това на Харви — отвърна Хаудън, — той вероятно ще ми излезе с някой цитат на Платон.

— В такъв случай можеш да му отговориш с цитат от Меандър: „Този, който се е издигнал най-високо, може да падне най-лошо.“.

Премиер-министърът вдигна вежди. Брайън Ричардсън непрекъснато го удивяваше.

Телефонистката каза нещо по телефона. Хаудън я изслуша, след което постави слушалката.

— Уоръндърови са извън града за празниците — във вилата им в Лорецтиънс, а там няма телефон.

— Доста отстъпки правиш на Харви Уоръндър — каза с любопитство Ричардсън, — не е ли така? Повече, отколкото на някои други.

— Този път — не — каза Джеймз Хаудън. След разговора им той беше вече настроен решително. — Ще го викна тук вдругиден и ще сложим край на ванкувърския случай. Гарантирам ти.

 

 

В седем и половина Брайън Ричардсън пристигна в апартамента на Мили Фрийдмън. Носеше два пакета — единият съдържаше шишенце от една унция „Гърлейн“, знаеше, че Мили харесва този парфюм, а другият пакет съдържаше двадесет и шест унции джин.

Парфюмът зарадва Мили. За джина не беше толкова сигурна, въпреки че го взе в кухненския бокс, за да направи коктейлите.

Докато седеше и чакаше в едното от двете дълбоки кресла в осветения с мека светлина хол, Ричардсън протегна удобно крака върху широкия бежов килим — единствената скъпа вещ, която Мили беше купила при подреждането на апартамента си.

— Знаеш ли, Мили — каза той одобрително, — други хора биха изхвърлили повечето от нещата, които са тук. Но с начина, по който си ги подбрала и подредила, ти си направила най-уютната бърлога, която познавам.

— Предполагам, че това е комплимент — отвърна Мили, усмихвайки се от кухненския бокс. — Както и да е, радвам се, че ти харесва.

— Разбира се, че ми харесва. На кой не би му харесало? — Брайън Ричардсън мислено сравни апартамента със собствения си дом, който Елоиз беше пренаредила преди една година. Те имаха стени в цвят слонова кост, бял широк килим с жълтеникав оттенък, шведска орехова гарнитура и завеси в цвят електрик. Отдавна беше равнодушен към обстановката и беше престанал да се дразни. Но все още си спомняше кавгата с Елоиз заради сметката на това, което той бе описал като „президентския апартамент в публичен дом“.

Той си помисли, че Мили винаги знае как да придаде топлина и индивидуалност на едно място… Малко неприбрано, книги, натрупани по масите — място, където един мъж може да се отпусне.

Мили пак се беше обърнала с гръб към него. Той я наблюдаваше замислен.

Преди пристигането му тя беше сменила костюмчето, което беше носила през деня, с оранжеви три четвърти памучни панталони и черно пуловерче, върху което имаше перлена огърлица. Ефектът, помисли си Ричардсън, беше прост и физически възбуждащ.

След като тя се върна в хола, той се улови, че се възхищава от грациозността й. Във всяко движение на Мили имаше ритъм и пестеливост и тя рядко правеше ненужни жестове.

— Мили — каза той, — ти си удивително момиче.

Тя внесе питиетата в стаята, ледът подрънкваше. Той усети, че под панталоните има стройни крака и твърди бедра; и отново несъзнателният ритъм на движенията… като младо, дългокрако състезателно конче, помисли си той.

— Удивително ли, в какъв смисъл? — попита Мили.

Тя му подаде чашата и пръстите им се докоснаха.

— Е — каза той, — без обвивката от домашни дрехи — панталони и т.н. ти си най-сексапилното парче на два крака.

Той постави чашата, която тя му беше дала, стана и я целуна. Тя се освободи внимателно от прегръдката му и се обърна.

— Брайън — каза Мили, — не знам дали е на добро.

Преди девет години тя бе разбрала какво означава любовта, а след това и непоносимото страдание на раздялата. Допускаше, че не е влюбена в Брайън Ричардсън така, както беше в Джеймз Хаудън, но между тях имаше топлина и нежност. И знаеше, че те могат да бъдат много повече, ако времето и обстоятелствата позволят. Но подозираше, че те няма да разрешат. Ричардсън беше женен… той беше прагматичен и това означаваше, че отново ще има разрив… раздяла…

— Кое дали е на добро, Мили? — попита Ричардсън.

— Мисля, че разбираш — каза тя с равен глас.

— Да, знам — той отново взе питието си. Вдигна чашата срещу светлината, разгледа я и пак я постави.

Мили си помисли, че страшно й се иска да се люби. Тялото й крещеше за секс. Но изведнъж я обзе копнеж за нещо повече от физическа любов… Нужно й бе нещо постоянно. Наистина ли? Някога, когато беше влюбена в Джеймз Хаудън, тя беше готова да се задоволи и с по-малко.

— Мисля, че мога да те залъжа с поток от думи, Мили — каза бавно Брайън Ричардсън. — Но и двамата сме достатъчно възрастни. Не мисля, че искаш това.

— Не — отговори тя. — Не искам да ме залъгваш. Но също така не искам да бъда и животно. Трябва ми нещо повече.

— За някои хора няма нищо повече — отвърна той рязко. — Поне ако са честни пред себе си.

След момент той се чудеше защо го изтърси, може би в изблик на честност или просто на самосъжаление — чувство, което презираше у другите. Но не бе очаквал ефекта, който думите му оказаха върху Мили. В очите й забеляза сълзи.

— Мили — каза той, — съжалявам.

Тя поклати отрицателно глава и той отиде при нея. Извади носна кърпичка и внимателно избърса очите й и потеклите ручейчета сълзи.

— Слушай — каза той, — не трябваше да го казвам.

— Всичко е наред — каза Мили, — предполагам, че просто се размекнах.

О, господи, помисли си тя, какво ми става — самоуверената Милисънт Фрийдмън… плаче като ученичка. Какво означава този мъж за мене? Защо не мога да възприема с лекота тези думи, така както съм правила преди?

Ръцете му я обгърнаха.

— Искам те, Мили — каза той тихо. — Не знам как да го кажа по друг начин, освен че те искам.

Той отново повдигна главата й и я целуна. Този път тя му отвърна. Малко по-късно той започна да вдига пуловера й. Прибързаността му я засегна.

— Не, Брайън! Моля те, недей!

Но тя не направи опит да се отскубне. Милувките му засилваха желанието у нея. Сега тя знаеше: искаше го. След това отново щеше да дойде самотата, чувството за загуба. Но сега… сега… очите й се затвориха, тялото й трепереше… сега.

— Добре — гласът й прозвуча дрезгаво.

Ключът на лампата щракна. В този момент отвън проникна високият вой от двигателите на самолет, който летеше високо над града. Звукът идваше все по-близо, след това започна да утихва със завиването на запад по нощния рейс за Ванкувър. Сред пътниците на изчезващия в тъмнината самолет беше и сенаторът Деверукс.

— Бъди нежен, Брайън — прошепна Мили. — Този път… моля те, бъди нежен.