Артър Хейли
Живот по върховете (15)

15.
Имидж-директорът на партията

Младият мъж с рогови очила беше казал „два-три дена“.

В действителност заедно с уикенда станаха четири.

Сега в седалището на партията на Спаркс стрийт той седеше срещу Брайън Ричардсън от другата страна на бюрото.

Както винаги в оскъдно обзаведения кабинет на Ричардсън беше горещо и задушно. Радиаторите на парното, разположени на двете стени, бяха включени на пълна мощност и шумяха като кипнали чайници. Въпреки че беше средата на следобеда, венецианските щори бяха полуспуснати, а износените завеси — дръпнати, за да предпазват от течението, което се образуваше от процепите по прозорците на грохналото здание. За нещастие, това спираше и притока на свеж въздух.

Навън хапещ арктически въздух беше обхванал Отава и цяло Онтарио още от неделя сутринта и температурата беше пет градуса под нулата. Вътре термометърът на бюрото показваше седемдесет и осем градуса.

По челото на младежа бяха избили капки пот.

Ричардсън намести тежката си широкоплещеста фигура във въртящото се кожено кресло.

— Е? — попита той.

— Донесох това, което искахте — каза тихо младият мъж и постави по средата на бюрото един голям жълт плик. На него беше напечатано: „Департамент на националната отбрана“.

— Браво — Брайън Ричардсън почувствува нарастваща възбуда. Дали смътното, почти безнадеждно подозрение се беше оправдало? Дали си беше спомнил правилно случайната реплика — просто едно злословие, промърморено на някакъв коктейл от един мъж, чието име той и досега не беше узнал? Всичко това беше преди повече от петнадесет години, може би даже двадесет… много преди той да се обвърже с партията… много преди Джеймз Хаудън и Харви Уоръндър да станат за него нещо повече от имена във вестниците. Хората, местата, значенията — всичко това се беше размазало отдавна в паметта му. Но дори и да не бяха — този злонамерен намек можеше да се окаже неверен. Толкова лесно би могъл да сбърка.

— По-добре се отпусни за малко — предложи Ричардсън.

— Запали, ако искаш.

Младият мъж извади изящна златна табакера, потупа двата края на цигарата и я запали от тънкото пламъче, което изскочи от единия ъгъл на табакерата. Едва тогава се сети да предложи цигара и на имидж-директора.

— Не, благодаря — Ричардсън вече беше вече извадил кутия с тютюн от долното чекмедже на бюрото си. Напълни лулата си и я запали. След това отвори плика, извади отвътре тънка зелена папка и, пуфкайки с лулата, започна да чете.

Чете тихо в продължение на петнадесет минути. В края на десетата знаеше това, което му трябваше. Подозрението беше вярно и почти безнадеждният опит беше успял.

Затваряйки папката, каза на младия човек с роговите очила:

— Ще ми трябва за около двадесет и четири часа.

Без да каже дума, със стиснати устни, другият кимна.

— Предполагам, че знаеш какво има вътре — докосна затворената папка Ричардсън.

— Да, прочетох я — на бузите на младежа избиха червени петна. — И бих искал да ви кажа, че ако по какъвто и да е начин използвате нещо от нея, ще се окажете още по-долно и мръсно копеле, отколкото съм ви мислил.

За момент обикновено румените бузи на имидж-директора на партията се обагриха в тъмночервено. Погледът на сините му очи стана стоманен. След това гневът му видимо премина.

— Харесвам думите ти — каза той тихо. — Но това, което мога да ти кажа, е, че от време на време на човек му се налага да слезе и да се порови в мръсотията, колкото и да не му харесва.

Другият не каза нищо.

— Сега — каза Ричардсън — е време да поговорим и за теб — той се пресегна към една папка с документи, порови се из тях и извади два листа, защипани с кламер. Прегледа ги и попита: — Знаеш ли къде е Фолингбрук?

— Да, в северозападен Онтарио.

Ричардсън кимна.

— Предлагам да започнеш да изучаваш всичко, което намериш за него: района, местните хора — за това ще ти помогна, икономика, история и всичко останало. Избирателният участък от двадесет години се представя от Хел Тедескоу. На следващите избори той ще се оттегли, въпреки че още не го е обявил. Фолингбрук е добро, сигурно място и премиер-министърът ще те препоръча като кандидат на партията.

— Е — каза неохотно младежът, — явно не си губите времето.

— Ние сключихме споразумение — каза твърдо Ричард. — Ти изпълни своята част, сега аз изпълнявам моята. И посочвайки към папката на бюрото си, добави. — Ще ти я върна утре.

Младият човек се поколеба, след което каза нерешително:

— Не знам даже какво да кажа.

— Не казвай нищо — посъветва го Ричардсън и за първи път от началото на разговора им се усмихна. — От там възникват половината проблеми в политиката: прекалено много хора говорят прекалено много.

Половин час по-късно, след като беше прочел папката още веднъж — този път доста по-внимателно, той вдигна слушалката на единия от двата телефона на бюрото. Беше директната линия и той набра централата на правителството, след което помоли да го свържат с департамента по имиграцията. След като мина през още една телефонистка и две секретарки, стигна до министъра.

— Какво мога да направя за вас? — забумтя гласа на Харви Уоръндър в слушалката.

— Бих искал да се видим, господин министър.

С повечето от членовете на кабинета Брайън Ричардсън беше на малко име. Уоръндър беше едно от редките изключения.

— В момента съм свободен за около час — каза Харви Уоръндър, — ако искате — минете.

Ричардсън се поколеба.

— Ако не възразявате, предпочитам да не идвам. Това, за което искам да поговорим, е лично. Всъщност мисля си, дали не бих могъл да мина у вас довечера. Да речем в осем часа.

— Ще останем насаме в кабинета ми — настоя министърът.

— Все пак бих предпочел да говорим у вас — отговори търпеливо имидж-директорът.

Очевидно беше, че Харви Уоръндър не обича да му противоречат.

— Не бих казал — заяви той заядливо, — че ми допада цялата тази мистериозност. За какво се отнася?

— Както ви казах, по личен въпрос. Мисля, че когато ви го обясня довечера ще се съгласите, че не е за разговор по телефона.

— Слушай, ако е за онова копеле, пътника без билет…

— Не е за него — прекъсна го Ричардсън.

Поне не пряко, помисли си той. Въпреки че по един злокобен, косвен начин именно пътникът без билет бе предизвикал неволно този разговор.

— Добре тогава — не особено охотно се съгласи министърът. — Щом се налага, елате у дома. Ще ви очаквам в осем.

И по линията се чу щракването на слушалката.

 

 

Домът на почитаемия Харви Уоръндър представляваше внушителна двуетажна къща, разположена в Ронклиф парк Вилидж на североизток от Отава. Няколко минути след осем часа имидж-директорът гледаше как фаровете на ягуара му осветяват извиващите се трилентови булеварди на Вилидж, някога известно под прозаичното име Маккей Буш, а сега превърнало се в елегантна и модна обител за елита на капитала.

Къщата на Уоръндър, до която Ричардсън стигна след няколко минути каране, беше построена на обширен участък с дървета и към нея водеше дълга, извита като полумесец алея. Фасадата беше изградена от дялани камъни и имаше двойна бяла входна врата, обградена с две бели колони. На запад и изток от добре поддържаните морави бяха къщите на френския посланик и на един съдия от Върховния съд, а от другата страна на улицата живееше лидерът на опозицията Бонър Дийц.

Паркирайки ягуара в извитата алея, той премина между колоните и натисна светещото копче на звънеца. Вътре в къщата прозвуча тиха мелодия.

Вратата се отвари и се показа министърът по въпросите на гражданството и имиграцията, облечен в кабинетна пижама и с червени кожени чехли.

— О — каза той, — това сте вие. Е, по-добре ще е да влезете.

Тонът и държанието бяха неприветливи. Освен това думите му звучаха малко завалено — явно вследствие, предположи Ричардсън, на чашата с течност, приличаща на чисто уиски, която Харви Уоръндър държеше в ръка; едва ли му беше първата. Обстоятелствата не бяха благоприятни за мисията, с която бе дошъл. А можеше и да му помогнат: при някои хора ефектът от алкохола е непредсказуем.

Партийният директор влезе вътре, стъпвайки по дебел персийски килим, поставен в средата на широк вестибюл, покрит с дъбов паркет. Харви Уоръндър посочи към един стол с права облегалка от началото на XVIII век.

— Оставете си палтото — нареди той и без да изчаква, се насочи към една отворена врата в дъното на вестибюла.

Ричардсън свали балтона си и го последва.

Уоръндър кимна към стаята зад вратата и Брайън Ричардсън влезе в квадратен, обширен кабинет. Три от стените бяха покрити от пода до тавана с лавици с книги. Ричардсън забеляза, че много от тях бяха обвити със скъпи подвързии, с ръчно изрисувани орнаменти. Четвъртата стена беше облицована с махагон и в средата й имаше камина. Преди малко в нея е горял огън, но сега само няколко овъглени пъна пушеха върху решетката. В единия край имаше тъмно полирано махагоново бюро и из стаята бяха разположени на групи няколко кожени кресла.

Но главната забележителност, доминираща над всичко в кабинета, беше над огнището.

В стената беше изкопана правоъгълна ниша, в която изкусно осветен със скрити лампи, беше поставен портретът на млад мъж, облечен в униформа на военновъздушните сили.

Приличаше на портрета в канцеларията на Харви Уоръндър, но бе по-голям.

Основата на нишата беше оформена като полица и на нея стояха три неща — умален модел на бомбардировача от Втората световна война „Москито“, сгъната карта, поставена в пластмасов джобен калъф и между тях, в центъра, офицерска фуражка на летец, чийто плат и кокарда бяха избелели и изгубили блясъка си. С вътрешно потреперване директорът на партията си спомни думите на Мили — „нещо като олтар“.

Харви Уоръндър беше застанал близо зад него.

— Вижте сина ми, Хауърд — каза той. Думите му бяха доста по-любезни от всичко, което беше казал досега. Заедно с тях се разнесе и тежкият дъх на уиски.

— Да — каза Ричардсън — предположих, че това е той.

Имаше чувството, че присъствува на ритуал, през който преминават всички посетители. Искаше му се обаче да прескочи останалата част.

Но нищо не беше в състояние да спре Харви Уоръндър.

— Сигурно се чудите какви са тези неща под картината — каза той. — На Хауърд са. Поисках да ми ги изпратят — всичко, което е имал, когато е бил убит при изпълнение на бойна задача. Имам цяло шкафче и през няколко дена ги сменям. Утре ще махна малкия самолет и ще сложа джобен компас. Следващата седмица вместо картата ще поставя портмонето на Хауърд. Фуражката, обаче, стои през повечето време там. Понякога имам чувството, че ще влезе и ще си я сложи.

Какво можеше да се отговори на това? — помисли си Ричардсън. Зачуди се, колцина други са изпитвали същото неудобство. Ако слуховете са верни, сигурно са били доста.

— Той беше добро момче — каза Уоръндър. Речта му все още звучеше завалено. — Добро във всяко отношение и загина като герой. Сигурно сте чули за това — и по-остро: — Трябва да сте чули.

— Е — започна Ричардсън и спря. Имаше чувството, че каквото и да каже, нищо не може да спре потока от думи.

— Извършвали въздушно нападение над Франция — обясни министърът по въпросите на имиграцията. Гласът му стана по топъл, като че ли вече много пъти беше разказвал историята. Летели са на „Москито“ — двуместни бомбардировачи като този модел. Хауърд не е трябвало да отива. Изпълнил бил полетите си за деня, но се е явил като доброволец. Бил е командир на ескадрилата.

— Вижте — намеси се Ричардсън, — не мислите ли, че трябва… — искаше да спре това слово, да го спре на мига, веднага…

Уоръндър дори не го чу.

— Благодарение на Хауърд — продължи да буботи гласът му, — акцията завършила с успех. Целта била охранявана ожесточено, но те я разпердушинили. Именно така казвали — „да разпердушиниш целта“.

С чувство на безпомощност партийният директор продължи да слуша.

— След това, при завръщането им, самолетът на Хауърд е бил улучен, а той самият — смъртно ранен. Но те продължили да летят… осакатеният самолет… непрекъснато отбиващ атаките по пътя към базата; искал да спаси щурмана… въпреки че самият той умирал… — гласът на Уоръндър секна, изглеждаше, че в пиянството си едва потиска риданието си.

О, Господи, помисли си Ричардсън; за Бога, кога ще свърши всичко това. Но то продължаваше.

— Стигнал до базата… и се приземил; навигаторът — жив и здрав… а Хауърд умрял — сега гласът му се промени, стана по-раздразнителен. — Трябваше да бъде посмъртно награден с V.C. или поне D.F.C. Понякога, дори сега, си мисля, дали да не потърся справедливост… в памет на Хауърд.

— Недейте! — директорът на партията повиши глас, решен другия да го чуе. — Забравете миналото. Оставете го на спокойствие.

Министърът на имиграцията вдигна чашата си и я пресуши. След това махна на Ричардсън.

— Ако искате питие, пригответе си го.

— Благодаря.

Брайън Ричардсън се обърна към бюрото, на което имаше поднос с чаши, лед и бутилки. Помисли си, че има нужда от едно. Щедро си сипа ръжено уиски, добави лед и джиндъкърейл. Когато се обърна, видя, че Харви Уоръндър го гледа втренчено.

— Никога не съм ви харесвал — каза министърът на имиграцията. — От самото начало не ви одобрявам.

— Е — сви рамене Брайън Ричардсън. — Предполагам, че не сте единственият.

— Вие бяхте човек на Джеймз Хаудън, не мой — настоя Уоръндър. Когато Джим ви предложи за имидж-директор на партията, аз се изказах против. Предполагам, че Джим ви го е казал, за да ви настрои срещу мен.

— Не, никога не ми го е казвал — поклати глава Ричардсън. — И едва ли е искал да ме настройва срещу вас. Не виждам причина да го стори.

— Какво сте правили вие във войната? — попита отсечено Уоръндър.

— О, за малко бях в армията. Нищо интересно.

Не обичаше да споменава трите години в пустинята — Северна Африка, след това Италия, участието в няколко от най-жестоките битки по време на войната. Бившият сержант Ричардсън рядко говореше за това дори и пред най-близки приятели. Спомените от войната, парадът от празни победи — всичко това го отегчаваше.

— Е, да, това ви е проблемът на вас — приятелчетата, разквартирувани по топли, уютни военни местенца. Всичките оцеляхте. А тези, които бяха най-ценни… — очите на Харви Уоръндър се обърнаха към портрета. — … повечето от тях не се върнаха.

— Господин министър — каза директорът на партията, — можем ли да седнем? Искам да говоря с вас.

Бързаше да свърши това, за което бе дошъл и да си тръгне. За първи път се усъмни в нормалността на Харви Уоръндър.

— Казвайте тогава — министърът на имиграцията посочи две разположени едно срещу друго кресла.

Докато Уоръндър отиде до бюрото, за да си налее уиски в чашата, Ричардсън се отпусна в едното кресло.

— Добре — каза домакинът, връщайки се и сядайки, — казвайте какво има.

Ричардсън реши, че може да премине направо към въпроса.

— Знам за съглашението между вас и премиер-министъра — каза той тихо, — за лидерството, разрешителното за телевизия и всичко останало.

Настъпи напрегната тишина. След това очите на Харви Уоръндър се свиха и той изръмжа:

— Джеймз Хаудън ви е казал. Играе някаква двойна игра…

— Не — поклати глава Ричардсън. — Шефът не ми е казвал и дори той не знае, че аз знам за това споразумение. Предполагам, че ако узнае, това ще го потресе.

— Лъжливо копеле! — Уоръндър скочи, олюлявайки се несигурно.

— Мислете каквото си искате — каза спокойно Ричардсън. — Но защо ще си правя труда да ви лъжа? Във всеки случай няма никакво значение как съм научил. Важното е, че знам.

— Добре — разбушува се Уоръндър, — значи си дошъл да ме шантажираш. Е, нека да ти кажа, мистър любимецо, партийни директоре. Не ме е грижа, че ще се разчуе за онова споразумение. И вместо да ме заплашваш с излагане, аз ще се посмея последен. Ще ти го върна! Ще извикам журналистите и ще им разкажа всичко още тук, тази вечер!

— Моля, седнете — помоли го Брайън Ричардсън, — не може ли да говорите по-тихо? Може да обезпокоим жена ви.

— Тя излезе — каза късо Харви Уоръндър. — В къщата няма никой — но все пак седна на стола си.

— Не съм дошъл да ви заплашвам — каза имидж-директорът на партията. — Дойдох да ви помоля нещо — първо трябва да опитам по най-прекия път, помисли си той. Надеждата да успее беше нищожна, но алтернативата можеше да бъде използувана само ако всичко друго се провали.

— Да ме помолиш ли? — попита Уоръндър. — Какво имаш предвид под молене?

— Точно това, което значи. Моля ви да освободите шефа от хватката си; да позволите на миналото да изчезне; да му върнете онова писмено споразумение…

— Аха — каза саркастично Уоръндър. — Предполагах, че ще предложиш нещо такова.

— Нищо добро не може да излезе вече от това, господин министре — опита се да бъде убедителен Ричардсън. Не го ли разбирате?

— Разбрах изведнъж защо правиш всичко това. Опитваш се да се предпазиш. Ако аз изложа Джеймз Хаудън, с него е свършено, а заедно с премиер-министъра си отиваш и ти.

— Предполагам, че така ще стане — каза уморено Ричардсън. — И независимо дали ми вярвате или не — въобще не съм мислил за това.

Истина е, помисли си той. Тази възможност не му беше минавала през главата. Зачуди се — защо все пак го правеше! Дали беше проява на лична лоялност спрямо Джеймз Хаудън? Предположи, че може би отчасти беше така, но все пак отговорът съдържаше и нещо повече. Дали защото Хаудън с всичките си недостатъци беше добър премиер-министър за тази страна; и каквито облаги да беше получил от властта, в замяна беше дал повече, много повече? Той заслужаваше по-добра съдба от това позорно и срамно поражение — и Канада също. Може би, помисли си Брайън Ричардсън, това, което върша в момента, е израз на странен патриотизъм.

— Не — каза Харви Уоръндър. — Отговорът ми е твърд и окончателен: не.

Е, значи, в края на краищата трябваше да използува оръжието.

В настъпилата тишина двамата се гледаха изпитателно.

— А ако ви кажа — каза бавно директорът на партията, — че знам нещо, което ще ви застави да промените решението си… нещо, което аз не искам да обсъждам дори и между нас двамата… ще измените ли решението си?

— На този свят няма нищо, което да ме накара да го променя — каза твърдо министърът на имиграцията.

— Мисля, че има — продължи да настоява тихо Брайън Ричардсън. — Виждате ли, аз знам истината за сина ви.

Настъпилата тишина в стаята като че ли никога нямаше да бъде нарушена.

Най-накрая, с пребледняло лице, Харви Уоръндър прошепна:

— Какво знаеш?

— За Бога — протестира Ричардсън, — не е ли достатъчно, че знам? Не ме карайте да го изричам.

Все още шепнейки:

— Кажи ми — какво знаеш?

Нищо нямаше да бъде оставено неизречено, нищо спестено, нямаше да бъде избегнато нищо от безжалостната и трагична истина.

— Добре — каза меко Ричардсън. — Съжалявам обаче, че настоявате — той погледна събеседника си право в очите. — Вашият син Хауърд никога не е бил герой. Съден е от военен съд за проявено малодушие пред лицето на врага, за това, че е изоставил и изложил на опасност другарите си и че е причинил смъртта на собствения си щурман. Военният съд го е оставил за виновен по всички обвинения. В очакване на присъдата той се е самоубил.

Лицето на Харви Уоръндър беше бяло като платно. С мрачна неохотност Ричардсън продължи:

— Да, имало е нападение над Франция. Но вашият син не е бил командир, освен на собствения си самолет с навигатора в него. И не е бил доброволец. Това е била първата му бойна задача, най-първата.

Устните на партийния директор бяха пресъхнали и той ги навлажни с език, след което продължи:

— Ескадрилата е летяла в отбранителен строй. Близо до целта са попаднали под силна атака. Другите самолети са продължили напред и са хвърлили бомбите, някои от тях били свалени. Вашият син — въпреки молбите на щурмана си, е изоставил строя и полетял назад, оставяйки другарите си без прикритие.

Уоръндър постави чашата си. Ръцете му трепереха.

— По време на обратния полет — каза Ричардсън — самолетът е бил улучен от зенитен снаряд. Щурманът бил тежко ранен, но синът ви не е бил засегнат. Въпреки това той напуснал пилотското място и отказал да продължи полета. Щурманът, въпреки раните си и липсата на квалификация на пилот, се опитал да докара самолета до базата…

Ако си затвореше очите, би могъл да си представи картината: мъничката, тясна, шумна пилотска кабина, опръскана с кръв от раните на щурмана; заглъхващите мотори; зеещата дупка от снаряда, през която свисти вятърът; лаенето на оръдията отвън. А вътре… витаещият като зловещ, мрачен облак ужас. И в ъгъла на пилотската кабина свитата, смазана фигура…

Бедното копеле, помисли си Ричардсън. Бедното, нещастно копеле. Просто се е пречупило. Прекосило е онази тънка линия, около която ние всички се колебаехме. Ти направи онова, което, Господ е свидетел, мнозина от нас често искаха да направят. Кои сме ние да ти търсим сметка сега?

По лицето на Харви Уоръндър течаха сълзи. Изправяйки се, с пресеклив глас каза:

— Не мога да слушам повече.

Ричардсън спря. Това, което оставаше да се каже, беше малко. Аварийно кацане в Англия — най-доброто, което може да направи щурманът. Двамата извлечени от развалините Хауърд Уоръндър останал по чудо невредим, щурманът умира… Впоследствие лекарите щяха да кажат, че е щял да оживее, ако не е загубил толкова кръв, насилвайки се да пилотира… Военният съд — и решението: виновен… Самоубийството… Потулването на материалите; случаят е приключен.

Но Харви Уоръндър знаеше. Знаеше и въпреки това бе изградил тази фалшива и глупава легенда за геройската смърт.

— Какво искаш? — попита той с глас на обречен. — Какво искаш от мене?

— Онова писмено споразумение между теб и шефа — каза с равен глас Ричардсън.

— А ако не го дам? — блесна за момент искрата на съпротивлението.

— Надявах се — каза Ричардсън, — че няма да ме попитате.

— Питам те.

— В такъв случай — въздъхна дълбоко директора на партията, — ще обобщя материалите от военния съд и ще извадя копия. Последните ще бъдат изпратени по пощата, анонимно, в обикновени пликове до всеки, който има някакво положение в Отава — членовете на парламента, министри, журналисти, държавни чиновници, началниците на отдели във вашето министерство…

— Свиня! — Уоръндър се задави с думите. — Мръсна, гадна свиня!

— Аз не искам да го правя — сви рамене Ричардсън, — освен ако не ме принудите.

— Хората ще разберат — каза Харви Уоръндър. Цветът на лицето му се възвръщаше. — Казвам ти, че ще разберат и ще съчувствуват. Хауърд беше млад, още момче…

— Те винаги щяха да проявят разбиране и състрадание — каза Ричардсън. — Дори сега те ще съжалят синът ви. Но не и вас. Някога навярно биха го сторили, но не и сега — той кимна към портрета в илюминираната ниша и абсурдните и безполезни реликви под него. — Хората ще си спомнят за този цирк и вие ще станете посмешището на Отава.

В ума си обаче се зачуди дали това е истина. Вероятно щеше да събуди много любопитство и разговори, но малцина щяха да се надсмеят. Понякога хората бяха способни на неподозирани изблици на разбиране и състрадание. Повечето, вероятно, биха се зачудили какъв странен каприз на ума е накарал Харви Уоръндър да замисли тази измама. Дали пък неговите собствени мечти за слава не са се пренесли върху сина му? Дали горчивото разочарование и трагедията на смъртта не са повредили ума му? Самият Ричардсън изпитваше само болезнена жалост.

Но Уоръндър вярваше, че ще му се смеят. Мускулите на лицето му се свиваха и отпускаха. Изведнъж той се втурна към камината и грабна един ръжен от стойката до него. Протягайки се нагоре, започна диво да удря портрета, разсичайки и късайки платното, докато накрая остана само рамката и стърчащите от нея конци. С един удар смаза малкия самолет, след това запокити калъфа с картата и избелялата шапка в огнището под тях. Обръщайки се, попита задъхано:

— Е, доволен ли сте?

Ричардсън също се беше изправил.

— Съжалявам, че направихте това — каза той тихо. — Не беше необходимо.

От очите на министъра на имиграцията отново потекоха сълзи. Почти покорно се отпусна в едно кресло. Като че ли по инстинкт посегна и взе чашата с уиски, която беше оставил преди малко.

— Добре — каза той тихо. — Ще ти дам споразумението.

— Плюс всички копия и уверението ви, че други няма.

Уоръндър кимна.

— Кога?

— Нужни са ми два или три дена. Трябва да отида в Торонто. Документът е в трезор.

— Много добре — рече Ричардсън. — Когато го вземете, искам да го дадете лично на шефа. И той не бива да узнае какво се случи тук тази вечер. Това е част от нашето споразумение, разбирате ли?

Отново кимване.

По този начин нямаше как да контролира изпълнението на споразумението. Но беше сигурен, че то ще бъде изпълнено.

Харви Уоръндър вдигна глава и в очите му просветна омраза. Странно, помисли си Ричардсън, как бързо се сменят настроенията и чувствата у този човек.

— Имаше време — каза бавно Уоръндър, — когато можех да те съсипя — и сприхаво добави. — Все още съм в кабинета.

— Може би — сви с безразличие рамене Ричардсън. — Но честно казано, не мисля, че струвате вече много — на вратата той се обърна през рамо и каза: — Не ставайте. Сам ще намеря пътя.

 

 

Докато се отдалечаваше с колата, дойде реакцията: срам, отвращение, бездната на депресията.

В този момент повече от всичко на света Брайън Ричардсън копнееше за топло, човешко общуване. Наближавайки центъра на града, спря до една телефонна будка и като остави двигателя включен, набра номера на Мили. Тихо се молеше: Моля ти се, бъди си в къщи; тази вечер имам нужда от теб. Моля те, моля те. Сигналът на телефона продължаваше да звъни, без никой да вдигне. Най-накрая окачи слушалката.

Нямаше къде другаде да отиде, освен в апартамента си. Установи, че се надява този път Елоиз да е там. Нямаше я. Обходи пустите самотни стаи, след това взе чаша, неразпечатана бутилка ръжено уиски и методично се напи.

Два часа по-късно, малко след един в полунощ, Елоиз Ричардсън — студена, красива и елегантно облечена, влезе в апартамента през предната врата. В хола със стени с цвят на слонова кост и гарнитура от шведски орех тя намери съпруга си проснат, пиянски хъркащ на жълтеникавия килим. До него имаше празна бутилка и обърната чаша.

Сбръчквайки с погнуса нос, Елоиз влезе в собствената си спалня и както обикновено заключи вратата отвътре.